Хубавото лятно слънце – зимно в България – ме заварва на конни надбягвания,  недалеч от планината Кук в Южния остров на Нова Зеландия. Вдишвам атмосферата на пикник – стил началото на двайсети век в провинция от стара Англия.

Макар далеч от градове, класическия английски звучи чудесно в устата на кивитата  (новозенладците), облечени в небрежноелегантен “кънтри сайд” стил.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, после се паля, губя, пак печеля и както всеки посредствен играч, отказвам се “навреме”.

Расови коне и шапките на кънтри-дамите грабват вниманието ми, изпълват обстановката с красота, чар и колорит. Лейдитата са поласкани да бъдат снимани като небрежно си дават вид, че не ме забелязват.

Докосвам се до свят, географски нов и корени, потопени дълбоко в миналото. “От другата страна на кълбото” ритъма на живота е различен не безгрижен, но ритмичен, съобразен с природата. А тя е навсякъде. Човек забравя преживяното отвъд океана, прегръща англосанксонския хумур от началото на миналия век и остава учуден от модерните технологии на новия свят. Щастието, всеки го носи в себе си, пътува с багажа си. На някои ще липсва напрежението в Европа, на други друго… Но когато всичко е наред, човек неминуемо се сблъсква със себе си и това не винаги крие приятни изненади…

На Южния Остров, като се изключат планините, изпълнени с регламентирани трекове, природата е в естествен вид, голяма част закупена на безценица от първите трапери, преселници на острова преди близо двеста години. Виждаме частни планини с ферми, където овцете са свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че човек ако не живее в района, не може да знае на коя планина кой е собственик. Всичко е оградено не заради крадци, а за да не избягат овцете, които свободно пасат – 60 милиона овце за 3 милиона жители. Неволно сравнявам с Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Тук овцете имат лукса да сменят планината, пеизажа, респективно тревата, защото освен мнобройни хълмове, новозенландският фермер понякога притежава няколко планини…

Обичам да се завирам по диви места, далеч от пътеки и туристи. Свивам по неизвестен път към загадъчно задаваща се планина. Понякога я оприличавам с роден пеизаж… Оставям колата и изследвам местността. Без излишни предразсъдъци прескачам ограда, пък колкото по-високо по-красиво, дал Господ хоризонти за изследване.

Някъде далеч високо виждам гигантски джип с ремарке, кацнал на невероятно стръмно място. Хора и овце, но защо джипът е с ремърке, все едно се катери по лунен пеизаж..!? Явно фермери, работят на… никакво място. Вместо да се крия, решавам да разбера как стоят нещата. А защо съм прескочил? “Ами как да пресека местността, да премина от другата страна…?!”, колкото и абсурдно да звучи, защото никой местен няма подобни амбиции, а туризмът е регламентиран.
Дръпвам здраво нагоре. Без да се крия махам с щеки, за да подчертая, че съм тръгнал към тях. С приближаването виждам изостанали, неистово препускащи  овце, гонени настървено от страховити кучета. Кучетата подбират овцете към широка порта на ограденото място, отворена към съседен хълм. Здравеняк фермер махва да изчакам. Затварят портата зад последната овца, после прибират кучетата в голяма желязна клетка в ремаркето. Приближавам се бавно и на учудените им усмивки – хората в тази страна нормално са усмихнати  – представям се: „Айвън Шепърд (= Пастухов = Овчаров) от България. Дошъл съм да видя как работят местните овчари. Имам късмет да ви срещна, защото долу не намирам жив човек…” Вдъхновен от хубавия контакт продължавам – “.. с извинение за прескочената ограда, ще ми разрешите ли да продължа нататък в планината…, да разбера как живеят овцете…”.

Ами, само гдето не се прегърнахме като братя “овчари”. От вълнение дори не ги снимах. Нюансът е, че в тази страна овчари няма, защото овцете нямат нужда от пазач. Кучетата са обучени, когато трябва, ги събират и ги местят в различни пасища. Вратите между пасищата се затварят до ново местене. А Айвън Шепърд ги прескача и прави соло трек по девствени необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат главно заради чудесната вълна, която дават. Смесена с косъма на посум, прилича на кашмир в по-устойчив новозенландски вариант.

Съвсем млад преди години в София, с нормален вътрешен бунт, завиждах на овчарите за свободата и чистия въздух…  Имаше дори период, когато Народната власт раздаваше добитък за отглеждане и някои хора правеха добри пари… Инженерството не беше доходна професия, а да бъдеш интелектуалец и  свободен, макар с кравите сред природата, не беше лоша идея. На какво ли не бяхме готови, за да търсим истинското в себе си…

Рай на Земята няма. Нещата са се усложнили откакто сме започнали да мислим, да търсим и да си задаваме въпроси. Падало е от Небето до момента, когато сме пожелали невъзможното: да притежаваме познанието, непрекъснато ново и по същество безкрайно. Само децата вярват в смисъла на нещата. Мисълта, съзнателно или не, злоупотребява с думите, които доказват единствено собствената си стойност. Ако оставим звука да говори, израза се пефиня…, но това няма общо с Нова Зеландия. Своеобразен “рай” ни остава сами да градим. Това зависи от вътрешното развитие и усещане на всеки.

Задават ми често въпроса: “Защо не останеш да живееш в Нова Зеландия?”. Вероятно не съм достатъчно зрял, за да заживея опростено подобно на творци като Гоген, Маргарит Йорсенар и други… Засега слагам цветя на гроба на майка си, която избра да положи кости от другата страна на кълбото. Един тунел откъм полите на Витоша би трябвало да ни отведе на Южния остров, недалеч от прекрасна цветна градина, където сянките на многовековни дървета, озвучени от екзотични птици, създават феерична атмосфера, развинтваща въображението. Това ме кара да вярвам, че майка ми е намерила мир далеч от гмежа на света.

Нова Зеландия – Аотеароа или Дълъг бял облак, както я наричат маорите – е възможно най-отдалечената от Европа страна. Звучи обнадеждаващо за хората с въображение, търсещи да избягат „по-далеч“ от неволите човешки. Логично е. Преди да излезем от света, от който се оплакваме, най-често вярваме, че някъде далеч незасегнатото от местните отрови остава опазено от проблеми. Летим двадесет и пет часа. Фантазията ни допълнително се подхранва. Мислим за двата острова, които по продължението си имат климатите и природите на голяма част от планетата. Страната е цивилизована. Запазила е стил, традиции и английския език на стара Англия. Чистотата впечатлява дори туристи от Япония и Сингапур. Разхождате се, стискате в ръката си хартийка, която сърцето не ви дава да хвърлите къде да е. Разговаряте за времето – слънце, вятър, дъжд… – нещо като основна тема.  Думичката “стрес” срамежливо се промъква единствено в жаргона на Окланд и Уелингтън.

Но нека да уточним, светът изглежда такъв, според това, как го виждаме. Според очите, които го гледат. Където и да отидем, пренасяме най-вече себе си: куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Садим ги там, където се преселваме. Те ще се размножат, за да ни докарат, макар и по различен начин, същата язва, инфаркт, рак, от който сме искали да бягаме. Провокацията на пътуването е плодотворна за будния човек, който съзнателно разчупва собствените си граници, дори когато не пътува.

В Нова Зеландия сравнително млад, още преди трийсет години разбрах, че като Иван Пастухов няма какво да правя. Въпросите, които имах към света и себе си, нямаше да могат да намерят отговор на това място. Обожавам природа, с каквато щедро съм захранен в България. Като юноша прегръщах идеята на Едгар По, че Любов, Изкуство и Природа са достатъчни, за да бъдем щастливи. Но ето, в Нова Зеландия осъзнах колко по-комплексно и индивидуално е всичко в живота. Младите по-развити новозелански духове най-често отлитат отвъд океана… Храните са здрави, протестантите – англосаксонци са чудесни хора, винаги с хумур… след това – овцете, безкрайната природа…

Казват, че лоза без корени пресъхва. Родният кът захранва, а духът лети и търси себе си отвъд хоризонта. Но има трета компромисна възможност, а в живота всичко е компромис.  В света на ХХI-ия век с малко кураж човек може да запали свещт от двата края. Без да режете корените си отивате далеч, за да разберете колко близо е всичко. Идва ми на ум приказката за Езин бен Йекел от Краков. Той сънува, че под определен мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повтаря няколко пъти и евреинът поема към Прага, за да провери. Пристига през деня, изчаква града да утихне и започва да търси съкровището. Пазачът на моста го вижда и го пита какво търси. Езин малко объркан споделя тайната си. Пазачът се засмива и му разправя, че често му се е случвало да сънува, че в огнището в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков имало заровено съкровище, но разбира се, не се смятал за луд да бие толкова път до Краков. Езин си взима обратно партакешите, прибира се в къщи и изравя съкровището под носа му, в собственото му огнище.

Пиша това за всички, които идеализират света и търсят мястото на Граала. Извън Бългрия срещаме три типа пришълци, разбира се с много междинни случаи. В първия тип новодошлите се сблъскват без успех с  трудностите и решават, че е станала грешка: светът е лош! Вторият случай е на гордите, упорити неуспели. Те издържат неволите без да се прибират обратно в родината. Създават затворено общество, в което остават и се самоласкаят, както повечето неразбрани герои. В третия случай успелите се интегрират в общество без да губят физиономия. Дали си веднъж труд да напреднат, слети с новото общество носят богатствата от миналото заедно с всичко новопридобито. Те са осъдени и най-често неазбрани, съми да продължават поетия път като навсякъде да носят един куфар с познания в повече. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в “L’homme dépaysé”. В Нова Зеландия има българи от трите вида. Човешката психика е една навсякъде.

Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля горите с джип и да коригира по някое изкривено дърво. Когато се налага, вдигаше телефона в колата си за помощ. Беше впечатляващо за онова време. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. Споделих вечерята с хубавото му семейство, три деца, чаровна съпруга, имаше всичко, за да бъде щастлив. Все пак, наложило се да отива до Божи Гроб, усещал празнота в себе си, необяснимо напрежение… Попита ме какво мисля за подобна празнота? Тогава нямах отговор за подобни проблеми, които надминаваха балканските ми измерения. Но това стана повод да се замисля накъде съм тръгнал, какво търся в живота.

Днес всеки може да научи всичко за Нова Зеландия. Написаното тук е отзвук на собствената ми чувствителност. Правя съществена разлика между старата, богата на история Азия, от където е тръгнало човечеството и Новия свят, към който се числи Нова Зеландия. Излъчването е различно. Природата в Хималаите е свидетелка на хилядолетна история, в която самата материя е пропита с духовност. Хората, както и самата природа имат различно излъчване.

Ако човек не носи и развива пълнотата в себе си, където и да отива, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.

Корените ни са богати заради архетиповете, с които са заредени. Без добри основи сградата се разклаща и не издържа на трусове. За да разберем и се обогатим от разликите в една далечна страна без да загубим себе си, необходими са стабилни корени. Едва тогава можем да се надрасваме без да мислим кои сме, от къде идваме. Убедени в себе си вече не сравняваме, а поемаме свободно соковете от чуждата земя. Обогатяваме я със себе си, а тя ни разширява хоризонта. Ако мястото не е различно, нямало е защо да отиваме.  Светът е един и същ и различен едновременно. Всеки човек е единствен в свят с 6 милиарда взаимносвързани възможности. В това разнообразие е очарованието на живота.

Да не пропусна: кивитата, както новозелаците наричат себе си, напоследък правят чудесни бели вина. Ако проявявате интерес, в сайта си за вино www.vinoto.com на Яна Пекова, ще намерите обширно, компетентно обяснение за прекрасната новозеландска авантюра с модерни вина. Освен това, взаимната ни фирма Винекселанс (www.vinexcellence.com), заедно с другите френски, внася и две разкошни новозенландски вина от Южния остров, направени от Анри Буржоа, известен майстор на вината по реката Лоара във Франция, с който работим и се гордеем.