Често говорим за приятелство. Колко много е изписано на тази тема!  Възможно е дори приятелство да съществува, но връзките между хората най-често са нетрайни и съмнително сигурни. В повечето случаи в желанието да се представим добре в собствените си очи, както и пред околните, претендираме за добро приятелство. Проблемите, когато възникнат, нормално ги хвърляме в градината на ближния. Ще кажете за позитивните хора проблемите изковават приятелството. Вярно е, но в колко от дълголетните връзки, ако разчупим добрите навици и част от създадения комфорт на близост, остава нещо истинско?! В живота, ако няма искрено взаимно разбиране с респект към разликите във всеки, ако няма изградена безусловност в отношенията, стигаме до разочарование, до въображаемо приятелство или просто до замяна на интереси. Освен това в по-силни ситуации повечето хора не могат да познаят себе си.

Към приятелствата, които носят радост в живота, винаги съм искал да добавя това на куче или кон. Понякога в очите на животните намираме много повече…

Но да се върнем към красивия Памир. Намирам се между Таджикистан и Киргизстан, в базов лагер под връх Ленин. Руснаци и българи се готвят да атакуват върха. За мен това не е цел, въпреки привлекателната гледка с хоризонт до Тян Шан, Мустаг Ата, Хан Тенгри… Нямам какво да доказвам, а усилието за изкачване на върха отнема от незаменимото богатство и атмосфера на далеч по-живия свят в долината. Това не пречи да преспя на  височина с потъване в златните залези, изгреви, млечни и други пътища… Веднъж вкусил от силата на планината, слизам по-ниско, за да търся човешки обмен. Пътешествието добива смисъл.

Една слънчева сутрин преди да хукна по юрти, решавам да се разкърша нагоре по дължината на шумолящ до базовия лагер поток. Без да си давам много труд, заслушан в разказите на развихрените води на потока, набирам височина към началото на ледник. Мястото заобиколено от охрено обагрени планини е приказно. В даден момент се налага да пресека потока, за да завия към разкриващата се отпред долина. Щеки не съм взел, а бързеите надминават възможностите ми. Без особени амбиции, друго не остава, намествам се удобно между два камъка, заслушан в кънтящата симфония на реката. Орли рисуват незнайни фигури в небето, унасят ме в приятен сън.

Привиждам юрти, лек дим, топъл качамак… Човек понякога е гладен и на сън… Явява се кон… Трием носове, вероятно го качвам, не помня…, защото отварям очи. От другата страна на реката стои истински, разкошен катранено черен кон. „Не е сън“, смотулевям на себе си. Изправен като статуя на коня стои ездач с пушка. Усмихнат с почуда, махам с ръка за поздрав. Статуята кимва. Раздвижвам развълнувано ръка, напред назад, жест с желание да пресека реката. Статуята кимва в съгласие, този път с лека усмивка. Нямам думи… Дори не снимам – конят с танцова стъпка,  зигзаг с невероятно „па де дьо“, пресича реката. Статуята, слята с животното, не променя изражението си, рисувано от неизвестен живописец.  Мълчаливо разменяме погледи. Обувката на ездача освобождава стремето, лек жест ми показва къде да сложа крак, за да се кача. В танца към отсрещния бряг този път сме двама. Слизам възторжен, търся думи с бедния си руски. Слънцето блести в очите, отварям уста…, да, но очилата ми са останали от другата страна между камъните. Показвам с пръст очите си и брега отвъд реката. Следва трето действие на своеобразния балет. Казакът отново споделя изкуството си. То му е в кръвта. Без да слиза от коня, приведен до земята, с няколко къси диагонали без да спира с два пръста прихваща нещо от земята. После бавно се изправя и пресича буйния поток.

Действието се развива, както на филм. Вместо да си сложа очилата, ги насочвам към лицето на ездача. Една дискретна усмивка и най-после, сякаш първата част на преставлението свърши, чувам глас:  “спасибо”. Следва раздвижване, колебание и въпросителен поглед, насочен нагоре към наострените зъбери. С трудно въздържана емоция поклащам позитивно глава. Кракът на ездача се отмества отново от стремето. Усмивката сега е широка. Поканен съм да споделя нещо неочаквано…

Ловецът разбрахте не е словоохотлив. Моят руски също е слаб. Това не ни пречи да се чувстваме добре заедно, нещо повече, да прекараме чудесно. Качваме се високо, над 5000 метра, до пещера, където той нормално приспива, когато ловува. Без да разбирам пушката е архаична, но носи подписа на прадядо му. На скътано от вятър място полагаме везана бохча с домашна питка и местни лакомства.

Денят запада, стигаме до каймака на историята. Приятелят казак най-неочаквано ми предлага коня си и на колебанието ми със сигурен жест посочва пътя към базовия лагер в долината. Конят, той ще дойде да си го прибере… Всичко това става естествено. В такива моменти човек започва да вярва в неща, които не е подозирал.

По пътя надолу ме наскачат големи овчарски кучета, цели вълци, ако не бяха и такива. Вдигам високо крака над стремената. Конят минава безпрепятствено, както у дома си. Минават часове. Осветен от луната, ловецът, със спокойно лице и същата лека усмивка, идва да прибере коня си. Не му личи умората от дългия ден и слизането до лагера. Беше разбрал, че обичам коне.

Не само тогава, винаги съм искал да имам кон. Както и куче. Слон e вече нахално. Колкото до ловеца, на всекиго бих пожелал финеса на подобно, макар и кратко приятелство. Животът е изтъкан от моменти.

Възможността да се почувстваме едновременно малки и големи, помага да усетим по-ясно двата полюса, които всеки носи в себе си. Във всекидневния живот тези усещания се смесват в някакво мъгливо самомнение.

Загърбили Асам, тръгвате от Бутан на запад по дължина на Хималаите, най-могъща сред планините на земята. След три месеца в посока обратна на мусоните, пресичате пет осемхилядника, после в Индия следват Ладак и Кашмир, за да се отзовете пред страховития Каракорум. Бихте могли да си отдъхнете малко по на запад в Памир, Тян Шан, Хиндукуш, Алтай…, ала пред Каракорум оставате като смешно пясъчно зрънце, стръкче трева… Смалени, с поглед към стотиците гиганти, забили върхове в безкрайни небеса, усещате Всемира. Събрани на своята Агора, върховете споделят със звездите силата на Земята. К2 и могъщите му съседи си остават предизвикатество за орлите на алпинизма. Климатът играе с късмета на всеки, имащ куража да опитва.

Тръгвате от съвсем не привлекателния Исламабад. Разделянето на Пакистан от Индия създава този нов град, но единствено земята е пропита с история. Между летището и автогарата не остава друго, освен да изядете едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри. Не е за пропускане след изкуствените европейски пилета! Следва бързо спасяване нагоре по Каракорум Хайуей. На връщане, повлияни от силни преживявания, започвате да мислите, че Исламабад също ще ви впечатли с нещо  автентично. В случая моля шофьора на джипа да ни закара в някой стар квартал на града, за да направим истински хамам. Бъркам – старо няма, хамам още по-малко.

През време на комунизма невъзможността да пътуваме извън страната, особено за някой по-неспокоен, търсещ дух, изостряше още повече усета за свобода. Това изглежда се превръща в условен рефлекс. Неотдавна при връх Алиботуш, по дължината на границата ни с Гърция забелязах, че все още съм способен да се спра на най-обикновена граница и съвсем глупаво да зазяпам наоколо. Във въображението ми, особено в случая, изплуват места с бодлива тел, ровове, наблюдателници, електрически инсталации, граничари, кучета… Без да съм бягал през граница, очевидно се вълнувам, питам се как други са рискували… Да се пресече граница не само беше невъзможно, но да се стигне до градовете наоколо се изискваше специално разрешение. Град Петрич, например с мистериозните Рупи, открих едва след 1990 година. Сега пресичам десетки граници и продължавам да изпитвам вълнение, дори там, където няма нищо. Психоанализ не е необходим, самото преминаване на граници ме чисти.

След неочаквано добър прием в Гилгит и чудесен трек около Нанга Парбат в Хималайската част на Пакистан, после друг в Каракорум в Балтийската част, продължаваме към Малкия Памир в района Чипурсан, недалеч от границата с Афганистан и Таджикизтан. Имаме работа с ислям повлиян от будизъм, но за мюсюлманите от повечето райони на страната, оставаме “нечисти”, недостойни за Рая. Все пак в Корана за наша радост гостенина е свещен. Освен това ни се дава възможност да прогледнем.

Вакхан коридор е създаден през 19-ти век като буферна зона между Бритнската и Руската империи. Сега от там минават номади Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан. Без особени проблеми, с минимални формалности в местната митница, номадите минават през Хиршад пас (5200 метра) и слизат в долина, тясно врязана между Пакистан и Таджикистан. Има излаз и контрол откъм Афганистан, както и път към Киргизтан. Местата са опасни, но за мен поради автентичността си повече от интересни.

Разбирате защо и за какво вълнение, особено в моя случай, става дума. Ясно е, че ще пресека границата. Преди години японци са получили разрешение да снимат телевизионен филм.

От групата носачи двама местни не искат да ме оставят, съгласяват се да ме съпроводят.

Изчакваме да отмине киргизки керван с якове. Светът е малък, свидетели са излишни. Планината откъм Афганистан е сякаш рисувана от Рьорих. Готов съм да остана с години. Представям си Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, фантастични пътешественици, които без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки, опасности, просто са пресичали невероятни девствени места. Не ги е спирало нищо. Всяка крачка е била откритие. Затова пък ние се скриваме недалеч от чек поста в долината. Разправят как преди няколко години английски фотожурналист е бил заловен и затворен с месеци. Приютени под уютна скала, пламъчетата на огъня доразвинтват вече развинтеното ми въображение. Какъв е този Афганистан, за който толкова кръв се пролива! Завиждам на фотографите, които са го пребродили преди руската инвазия. Има фотографии-икони с тези горди, фантастични хора, отговарящи на силата на заобикалящата ги природа. Неотдавна, макар на възраст, Ролан и Сабрина Мишо отново показаха (в Пети Пале в Париж) ненадминатите си фотографии от миналото на Афганистан. Стив Мак Къри днес ни показва резултатите от войните по тези места – пропити с болка и отново икони.

На другия ден оставям спътниците си да се приберат обратно в Пакистан. Вече няма какво да ми се случи. Качвам се на граничен връх и носталгично се заглеждам в свят, който ме тегли и нося дълбоко в себе си. Прилича на близък човек, който си отива, а ви се иска да го задържите, да го прегърнете физически.

Свят зад граница и то какъв!

Хималаите, за който обича природа, са както любовта, силни, винаги различни, прекрасни и неизмерими. Хоризонталът в града се заменя с вертикала на планината, която се забожда в безкрайното небе с усещане за вечност. Колкото по-високо, по-широко и необозримо. Духът лети, очарован, разчупващ граници, блокажи. Погледът на човек горе е различен, усмивката също. Малко думи, голямо спокойствие, изострена чувствителност. Времето се мери в сезони, години, векове… Природата налага своя ритъм и форма. Силните оживяват, слабите се отказват или започват да вярват в себе си. Нещата в последните години бързо се променят, но все още остават кътчета, където лъха вечност.

Понякога наситени ситуации ни вкарват в гранични състояния, когато настоящият момент кристализира в съзнанието ни. Бъдеще и минало, в които нормално търсим убежище, се стопяват в яснотата на момента, чувстваме се истински живи или просто истински.

През 1998 година ми се отваря възможност да направя трек около масива Манаслу. Осемхилядникът е страховит и величествен, а обиколката класическа с автентични села и високи пасове. Мястото е гранична зона с Тибет. С малко фантазия за избор на маршрут и с повече свободно време има за изследване интересни превали на около пет хиляди метра. Нещата се улесняват ако се закачите за минаващи номади с натоварени за Тибет якове. Казвате „ку-ку“ на китайците и бягате бързо обратно на сигурно място.

В случая без да меря времето импровизирам, както се случи. Отклонявам се от трековия път и навлизам в по това време забранената за туристи гранична зона Тцум. На картата е отбелязан манастир, който си определям като цел. За съжаление още в първото селце военните ме забелязват. На съответния разпит обяснявам, че изследвам будистки манастири. С благи думи и бакшиш, както българина може, ми се дават четири дни до манастира и обратно. Оставам девет, за да стигна по стар керванен път до Тибет. По пътя откривам още четири, все от стари по-стари действащи гомпи (манастири), с чудесен прием навсякъде. Незабравими мигове в недокоснати от туризма места. Оказва се, че известният тибетски мъдрец Миларепа е слязъл през X век по същата долина в Непал. Негова е мисълта : « Моята религия е да не съжалявам за нищо от минало, настояще или бъдеще ». Маните, отпреди стотици години, по пътя – камъни с инкрустирани мантри, буди и други свещени фигури – са изчукани от първите непалски майстори. Духовността през вековете е импрегнирана в могъщата планина. Подобно нещо не можете да усетите в планините на Канада, Нова Зеландия, пък дори и в старата ни Европа.

Военните изпращат отряд, който ме намира и прибира с изкуствено бинтован крак. Предупреден съм от близкия манастир и имам добрия рефлекс да се бинтовам предварително. Изказвам благодарност на военните, това ни сближава повече и дори разменяме адреси. Без да удължавам много историята, но три дни по-късно наистина изкълчвам глезен. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. През цялото време усмивката не слезе от лъчезарното му лице. Не изрекохме повече от десетина думи. Сещам се за Дюрхайм, приносител на Зен будизма за Европа. В Япония той пътува в продължение на няколко часа във едно купе с японец, с когото не проронват дума. Японецът става, за да слезе на съответната гара, обръща се към Дюрхайм и му казва : „Благодаря за пълноценния разговор!“. Аз също благодарих за пълноценното преживяване.

Фотографиите от долината Тцум се превърнаха в изложба на летището Орли в Париж.

Продължавам трека Манаслу и два дни път преди обиколката на Анапурна, където двата трека се свързват, отново се приближавам до границата с Тибет. Буди ме рано сутринта силна възбуда в лагера.

Скачам и без да щадя филми и диапозитиви снимам в полусън. В дълга редица откъм Тибетската граница пристига група мъже, жени и деца, смазани от умора. В усмивките им се чете радост и болка. Вече са свободни, срещат първите хора. Оцелелите бежанци от Тибет, с придремвания са вървяли близо петдесет часа и сега дискретно присядат да поемат дъх. После…, за да не се отпуснат продължават надолу по долината. Не се спират, все напред и напред към Дарамсала, при Далай ламата…

След всичко така истински преживяно в последния месец, обиколката на Анапурна ме ужасява. Дебели, разглезени американки, с шерпи, които ги подпират по задниците, за да напредват, изглеждат гротескно. Други сериозно съсредоточени, притенциозни европейски физиономии… Да не разправям други сцени, все едно сме на почивка Алпите през месец август в хималайски вариант. След долината Тцум така се получава. Вечерта в първия лодж, където преспивам, местно момче проявява разбиране. Разправя ни как прадедите му, за да отидат до Потала, пресичат напреко планината зад масива на трите Анапурни. През лятото оставали високо със стадата, после наесен слизали от другата страна. Че каква по-добра идея от това отново да избягам, където ме тегли сърцето… Пътеки няма, но момчето се наема да ни изведе нагоре, да наберем височина без да се лутаме. После след два паса ще се прехвърлим от другата страна към Потала. Изпращам носачите с багажа да слизат по класическия път. С Анг Гиалсен, шерпа и многогодишен приятел, взимаме спални чували, лека храна за три дни и радостно поемаме пътя на дедите. Първата нощ преспиваме под скала над горския пояс (горите стигат до около 4-4200м). Заспиваме до догарящата жар, далеч от лоджове… Вибрацията, усещането, което имате по места, където не стъпва човешки крак е съвсем различно. Сякаш природата се чувства освободена от човешкия товар и ако не я тровите, ви дарява неподозирани усещания. Качваме било, пресичаме следи на снежен леопард…, забързваме… качваме още няколкостотин метра. Омаяни от космични гледки без да ни е ясно точно къде се намираме, правим втори лагер. Манаслу, съвсем различен остава от ляво, Анапарна 2 – от дясно. Лежим на девствени треви, обагрени в есенни тонове, до бистър ручей и под небе, сменящо пастелни цветове. Толкова. Без да сме съвсем убедени кой път ще подхванем на сутринта омаяни заспиваме под Млечния път. Над пет хиляди метра човек може да се мобилизира, но не и да се изнерви. Вече сме добре тренирани и адаптирани. Единствено храната е кът. С непознати върхове наоколо компасът, с или без наслагване на грешката (не съм го настроил за Непал), дава идея за посока, но не върши голяма работа. Струва ни се по удачно да заобиколим и да подхванем качване от ляво. След шест часов опит разбираме, че по-добре да бяхме тръгнали надясно. Връщаме се и отново преспиваме на същото място. Залезът е огнен. Манаслу потъва в дълбокото индиго на нощта. Седнали до бъбривия поток изяждаме последната супа. Закусваме добре, а надвечер си разделяме последната курабийка, с обич и най-топло чувство. Анг Гиалсен е леко притеснен, истинският шерпа дава обет безгранично да се грижи за този, с когото е тръгнал. С две думи има силно чувство за отговорност. Освен това досега не си е задавал въпрос колко време се живее без храна. Точната посока не е ясна, но не  бъркаме, друго прехвърляне не е възможно. Вариант, съвсем недопостим, е да се върнем обратно. Виждаме натрупани камъни…, от дедите. Един загубен ден, не е страшно.

Качваме превал на 5300м, изправяме се пред хоризонт с фантастична гледка и… възможностите са отново различни. Компасът сочи към бездънна долина, обрасла в гори. Ниско долу мъгли, виждате ги на снимката, а мен в олекнал вид. Можем да се лутаме със седмици. Билото отляво изисква време и техники за катерене. Отдясно – други върхове, неотбелязани на картата. Приемаме, че селцето Сиклис, преди Потала, е малко в ляво от горите и на неизвестно време от превала. Знаем, че в ниското губим видимост. Тръгваме надолу във вероятната посока.

Без да съм маниак на девствено, но чистотата и излъчването на терена са омайни. Пием хималайска вода и спим на топло в клек. После се упътваме в набелязаната въображаема посока. Физически погледнато става все по-интересно. Олеквам, главата ми се изчиства, както никога дотогава. Няколко часа сън са достатъчни. Гладът се заменя с усещане за празнота. Движенията, макар забавени, стават по-свободни. Тялото изяжда в себе си всичко ненужно. Анг Гиалсен пали свещени треви, повтаря спасителни мантри. Аз пък сякаш с ново тяло и глава виждам кристално ясно стръкчета трева, живея с камъчето в потока, с орела в небето и всичко това едновремено. Потънал изцяло в момента, величините се сливат, малко и голямо са едно. Състояние между концентрация и медитация, вероятно най-вярното състояние.

Спасяват ни две средновековни, полуголи фигури, които събират корени на невероятно място. Диалектът им, слаборазбираем за Анг Гиалсен, е достатъчен, за да уточним вярната посока. Вечерта Анг Гиалсен вари супа от корени. Аз пък снимам гърба на порозовелия Мачапучаре – този мистериозен връх с опашка на риба, непокорен от хора. Снимам го под ъгъл, какъвто се лаская да смятам за рядък. Корените на хората от кроманьона яко нагарчат. Знам, че сме спасени. След два дни, леки като перца се отзоваваме пред къща, в която ни готвят омлет с дал-бат (ориз и леща).

Зарязвам храната и скачам с фотоапарата. Наблизо е приседнала невероятна баба-мумия, която снимам преди да се разпадне. Тази снимка по-късно ми изплаща половината от трека. Бях изгубил чувството за глад. А усета за яснота остана незабравим. Вярно е, преди да се загубим, вече бяхме физически добре адаптирани.

Запечатал съм в себе си всяка крачка от това преживяване.

Дали го е казал някой, не знам, но да се загубиш е най-добрия начин да преодкриеш себе си.