Хималаи
2009
Хималаите, за който обича природа, са както любовта, силни, винаги различни, прекрасни и неизмерими. Хоризонталът в града се заменя с вертикала на планината, която се забожда в безкрайното небе с усещане за вечност. Колкото по-високо, по-широко и необозримо. Духът лети, очарован, разчупващ граници, блокажи. Погледът на човек горе е различен, усмивката също. Малко думи, голямо спокойствие, изострена чувствителност. Времето се мери в сезони, години, векове… Природата налага своя ритъм и форма. Силните оживяват, слабите се отказват или започват да вярват в себе си. Нещата в последните години бързо се променят, но все още остават кътчета, където лъха вечност.
Понякога наситени ситуации ни вкарват в гранични състояния, когато настоящият момент кристализира в съзнанието ни. Бъдеще и минало, в които нормално търсим убежище, се стопяват в яснотата на момента, чувстваме се истински живи или просто истински.
През 1998 година ми се отваря възможност да направя трек около масива Манаслу. Осемхилядникът е страховит и величествен, а обиколката класическа с автентични села и високи пасове. Мястото е гранична зона с Тибет. С малко фантазия за избор на маршрут и с повече свободно време има за изследване интересни превали на около пет хиляди метра. Нещата се улесняват ако се закачите за минаващи номади с натоварени за Тибет якове. Казвате „ку-ку“ на китайците и бягате бързо обратно на сигурно място.
В случая без да меря времето импровизирам, както се случи. Отклонявам се от трековия път и навлизам в по това време забранената за туристи гранична зона Тцум. На картата е отбелязан манастир, който си определям като цел. За съжаление още в първото селце военните ме забелязват. На съответния разпит обяснявам, че изследвам будистки манастири. С благи думи и бакшиш, както българина може, ми се дават четири дни до манастира и обратно. Оставам девет, за да стигна по стар керванен път до Тибет. По пътя откривам още четири, все от стари по-стари действащи гомпи (манастири), с чудесен прием навсякъде. Незабравими мигове в недокоснати от туризма места. Оказва се, че известният тибетски мъдрец Миларепа е слязъл през X век по същата долина в Непал. Негова е мисълта : « Моята религия е да не съжалявам за нищо от минало, настояще или бъдеще ». Маните, отпреди стотици години, по пътя – камъни с инкрустирани мантри, буди и други свещени фигури – са изчукани от първите непалски майстори. Духовността през вековете е импрегнирана в могъщата планина. Подобно нещо не можете да усетите в планините на Канада, Нова Зеландия, пък дори и в старата ни Европа.
Военните изпращат отряд, който ме намира и прибира с изкуствено бинтован крак. Предупреден съм от близкия манастир и имам добрия рефлекс да се бинтовам предварително. Изказвам благодарност на военните, това ни сближава повече и дори разменяме адреси. Без да удължавам много историята, но три дни по-късно наистина изкълчвам глезен. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. През цялото време усмивката не слезе от лъчезарното му лице. Не изрекохме повече от десетина думи. Сещам се за Дюрхайм, приносител на Зен будизма за Европа. В Япония той пътува в продължение на няколко часа във едно купе с японец, с когото не проронват дума. Японецът става, за да слезе на съответната гара, обръща се към Дюрхайм и му казва : „Благодаря за пълноценния разговор!“. Аз също благодарих за пълноценното преживяване.
Фотографиите от долината Тцум се превърнаха в изложба на летището Орли в Париж.
Продължавам трека Манаслу и два дни път преди обиколката на Анапурна, където двата трека се свързват, отново се приближавам до границата с Тибет. Буди ме рано сутринта силна възбуда в лагера.
Скачам и без да щадя филми и диапозитиви снимам в полусън. В дълга редица откъм Тибетската граница пристига група мъже, жени и деца, смазани от умора. В усмивките им се чете радост и болка. Вече са свободни, срещат първите хора. Оцелелите бежанци от Тибет, с придремвания са вървяли близо петдесет часа и сега дискретно присядат да поемат дъх. После…, за да не се отпуснат продължават надолу по долината. Не се спират, все напред и напред към Дарамсала, при Далай ламата…
След всичко така истински преживяно в последния месец, обиколката на Анапурна ме ужасява. Дебели, разглезени американки, с шерпи, които ги подпират по задниците, за да напредват, изглеждат гротескно. Други сериозно съсредоточени, притенциозни 
европейски физиономии… Да не разправям други сцени, все едно сме на почивка Алпите през месец август в хималайски вариант. След долината Тцум така се получава. Вечерта в първия лодж, където преспивам, местно момче проявява разбиране. Разправя ни как прадедите му, за да отидат до Потала, пресичат напреко планината зад масива на трите Анапурни. През лятото оставали високо със стадата, после наесен слизали от другата страна. Че каква по-добра идея от това отново да избягам, където ме тегли сърцето… Пътеки няма, но момчето се наема да ни изведе нагоре, да наберем височина без да се лутаме. После след два паса ще се прехвърлим от другата страна към Потала. Изпращам носачите с багажа да слизат по класическия път. С Анг Гиалсен, шерпа и многогодишен приятел, взимаме спални чували, лека храна за три дни и радостно поемаме пътя на дедите. Първата нощ преспиваме под скала над горския пояс (горите стигат до около 4-4200м). Заспиваме до догарящата жар, далеч от лоджове… Вибрацията, усещането, което имате по места, където не стъпва човешки крак е съвсем различно. Сякаш природата се чувства освободена от човешкия товар и ако не я тровите, ви дарява неподозирани усещания. Качваме било, пресичаме следи на снежен леопард…, забързваме… качваме още няколкостотин метра. Омаяни от космични гледки без да ни е ясно точно къде се намираме, правим втори лагер. Манаслу, съвсем различен остава от ляво, Анапарна 2 – от дясно. Лежим на девствени треви, обагрени в есенни тонове, до бистър ручей и под небе, сменящо пастелни цветове. Толкова. Без да сме съвсем убедени кой път ще подхванем на сутринта омаяни заспиваме под Млечния път. Над пет хиляди метра човек може да се мобилизира, но не и да се изнерви. Вече сме добре тренирани и адаптирани. Единствено храната е кът. С непознати върхове наоколо компасът, с или без наслагване на грешката (не съм го настроил за Непал), дава идея за посока, но не върши голяма работа. Струва ни се по удачно да заобиколим и да подхванем качване от ляво. След шест часов опит разбираме, че по-добре да бяхме тръгнали надясно. Връщаме се и отново преспиваме на същото място. Залезът е огнен. Манаслу потъва в дълбокото индиго на нощта. Седнали до бъбривия поток изяждаме последната супа. Закусваме добре, а надвечер си разделяме последната курабийка, с обич и най-топло чувство. Анг Гиалсен е леко притеснен, истинският шерпа дава обет безгранично да се грижи за този, с когото е тръгнал. С две думи има силно чувство за отговорност. Освен това досега не си е задавал въпрос колко време се живее без храна. Точната посока не е ясна, но не бъркаме, друго прехвърляне не е възможно. Вариант, съвсем недопостим, е да се върнем обратно. Виждаме натрупани камъни…, от дедите. Един загубен ден, не е страшно.
Качваме превал на 5300м, изправяме се пред хоризонт с фантастична гледка и… възможностите са отново различни. Компасът сочи към бездънна долина, обрасла в гори. Ниско долу мъгли, виждате ги на снимката, а мен в олекнал вид. Можем да се лутаме със седмици. Билото отляво изисква време и техники за катерене. Отдясно – други върхове, неотбелязани на картата. Приемаме, че селцето Сиклис, преди Потала, е малко в ляво от горите и на неизвестно време от превала. Знаем, че в ниското губим видимост. Тръгваме надолу във вероятната посока.
Без да съм маниак на девствено, но чистотата и излъчването на терена са омайни. Пием хималайска вода и спим на топло в клек. После се упътваме в набелязаната въображаема посока. Физически погледнато става все по-интересно. Олеквам, главата ми се изчиства, както никога дотогава. Няколко часа сън са достатъчни. Гладът се заменя с усещане за празнота. Движенията, макар забавени, стават по-свободни. Тялото изяжда в себе си всичко ненужно. Анг Гиалсен пали свещени треви, повтаря спасителни мантри. Аз пък сякаш с ново тяло и глава виждам кристално ясно стръкчета трева, живея с камъчето в потока, с орела в небето и всичко това едновремено. Потънал изцяло в момента, величините се сливат, малко и голямо са едно. Състояние между концентрация и медитация, вероятно най-вярното състояние.
Спасяват ни две средновековни, полуголи фигури, които събират корени на невероятно място. Диалектът им, слаборазбираем за Анг Гиалсен, е достатъчен, за да уточним вярната посока. Вечерта Анг Гиалсен вари супа от корени. Аз пък снимам гърба на порозовелия Мачапучаре – този мистериозен връх с опашка на риба, непокорен от хора. Снимам го под ъгъл, какъвто се лаская да смятам за рядък. Корените на хората от кроманьона яко нагарчат. Знам, че сме спасени. След два дни, леки като перца се отзоваваме пред къща, в която ни готвят омлет с дал-бат (ориз и леща).
Зарязвам храната и скачам с фотоапарата. 
Наблизо е приседнала невероятна баба-мумия, която снимам преди да се разпадне. Тази снимка по-късно ми изплаща половината от трека. Бях изгубил чувството за глад. А усета за яснота остана незабравим. Вярно е, преди да се загубим, вече бяхме физически добре адаптирани.
Запечатал съм в себе си всяка крачка от това преживяване.
Дали го е казал някой, не знам, но да се загубиш е най-добрия начин да преодкриеш себе си.
Органичната архитектура най-добре показва връзката човек-околна среда. Природата го налага, а човешкият гений го постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Мароко.., в материален свят, силно импрегниран с духовни стойности, тясно свързани, но и ясно разграничени от лаическите, къщите не отразяват само физически, функционални и екологични трудности, а показват определен начин на мислене. Формите и декора, както и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата, макар в унисон, се е наложила върху природата, както и религията върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е селце в Ладак, скътано по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди само 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади – балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Освен това като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия не разрешена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, принадлежащи на Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчари Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишния блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (Малкия Тибет).
Всеки член на семейството има свое място в дома и в селото, както и всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата се превръща в затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи както за протекция от божества и духове, така и за прочистване и пазене от злите духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е удобна и допреди неотдавна съвсем функционална. Предполага се, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, което намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки, обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Освен това голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество, да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарността си от възможността да пресече незащитените места без проблеми, да се прибере на сигурно място. Пали се определен вид хвойна и възгласа е “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри, шортени и други, организират пеизажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в съвършена хармония, в симбиозата човек-природа.
Очевидно нов свят заменя стария със скорост, непозната досега в историята. Имаме надеждата да съумеем на нови нива да спазим някои задължителни всемирни закони, без които присъщата ни незадоволеност би довела до самоунищожение. Божествата няма да могат да спрат джипове с джи-пи-ес да се гарират на мястото за добитък, даващ топлина през зимата. Връзката човек-животно-природа, там, от където сме дошли, се губи. Дали свръхчовека на бъдещето ще бъде този на епруветката или на Оробиндо?! Засега сателитните антени докарват до всички кътчета на планетата последни новини, представени според икономо-политическата визия на съответното правителство. Полиандрията, която с векове е запазвала рода на тези хора, се заменя с порнографски филми, завършва с разводи. Милиарди примитивни хора са манипулирани, без да имат реална представа за себе си и за света. Свидетели сме през какви трудни моменти минава и родната България.
Коментар