Иван Пастухов

Рай на Земята не съществува. Нещата са се усложнили откакто сме започнали да мислим, да търсим и да си задаваме въпроси. Давано ни е всичко до момента, до който сме пожелали невъзможното: да притежаваме познанието, непрекъснато ново и безкрайно по същност. Само децата вярват в смисъла на нещата. Мисълта най-често злоупотребява с думите, с които доказва единствено собствената си стойност. Ако оставим звука да говори, стигаме до по-висш израз на познание…, но това няма общо с Нова Зеландия. Своеобразен “рай” можем единствено сами да си градим. Свързан е със собственото ни вътрешно усещане.

Задават ми често въпроса: “Защо не живееш в Нова Зеландия?”. Отговарям в английски стил: “Засега поне, не е моята чаша чай”. Това обяснява всичко и нищо. Там отивам, за да сложа цветя на гроба на майка си, която избра да положи кости от другата страна на кълбото. Ако изкопаем тунел откъм полите на Витоша и не се загубим по пътя, би трябвало да излезем на Южния остров, близо до Крайстчърч, недалеч от същото, прекрасно като цветна градина, гробище.  На това място екзотични птици създават феерична атмосфера, в която въображението ме кара да мисля, че майка ми най-после е намерила някакъв мир.

Нова Зеландия е възможно най-отдалечената от България страна. За търсещия да избяга “неволи”, колкото по-далече,  звучи по-спасително. Логично е. Преди да излезем от света, от който най-често се оплакваме, искаме да вярваме, че тази далечна, чиста, малко настрана в Тихия океан страна, е опазена от световните проблеми. Летим двадесет и пет часа. Фантазията ни се развинтва допълнително. Мислим за двата острова, които по продължението си имат събрани климатите и природите на голяма част от планетата. Страната освен това е цивилизована. Запазила стил, традиции, чист английски – всичко ни връща в стара Англия. Чистотата впечатлява дори туриста от Япония и Сингапур. Та какво още да иска човек? Разхождате се с хартийка, която не можете да хвърлите къде да е. Не си говорите за друго, освен за времето… Думичката “стрес” едва сега срамежливо се промъква в Окланд и Уелингтън.

Но нека да уточним нещо важно. Светът изглежда такъв, според това, как го виждаме. С други думи според това кой в нас с какви очи гледа. Където и да отидем, носим единствено себе си: куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Садим ги отново там, където се преселваме. Те ще се размножат, за да ни докарат, макар и по различен начин същият рак, от който сме се опитвали да избягаме. Светът ни обогатява, но оставаме вътрешно със същите проблеми. Провокацията на пътуването остава плодотворна за будния човек, който съзнателно разчупва собствените си граници.

Преди години в Нова Зеландия разбрах, че ако не съм Гоген, Сименон, Маргьорит Юрсенар, Растропович…, като Иван Пастухов няма какво да правя. Въпросите, които имах към света и себе си, нямаше да намерят отговор на това място. Обожавам природа, от каквато освен това не можем да се оплачем в България. Като юноша прегръщах идеята на Едгар По, че любов, изкуство и природа са достатъчни, за да сме щастливи. Но в Нова Зеландия човек остава сам с природата и с евентуалната любов, ако я срещне. Младите по-развити новозелански духове  отлитат най-често отвъд океана… Храните се чудесни, говорите си за времето и се губите в безкрайната природа.

Има трета възможност с добър компромис. Защото в живота всичко е компромис. Казват, че лоза без корени пресъхва. Родният кът захранва, а духът лети и търси себе си отвъд хоризонта. В света на ХХI-ия век с малко кураж човек може да запали свещта от двата края. Ставаме световни граждани с корени. Отиваме далеч, за да разберем колко близо е всичко. Езин бен Йекел от Краков сънува, че под мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повтаря няколко пъти и евреинът поема към Прага, за да провери. Пристига през деня, изчаква града да утихне и започва да търси съкровището. Пазачът на моста го вижда и го пита какво търси. Историята завършва с това, че Езин споделя тайната си. Пазачът се засмива и му разправя, че често му се случва да сънува, че в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков, в огнището има заровено съкровище, но разбира се не се смята за луд да бие толкова път до Краков. Езин си взема бързо партакешите, прибира се в къщи и изравя съкровището у дома си.

Пиша това за българите, които идеализират възможностите по света и търсят мястото на Граала. Извън Бългрия се срещат три типа пришълци, разбира се с много нюанси. В първия случай новодошлите се сблъскват без успех с  трудностите и решават, че е станала грешка: светът е лош. Вторият случай е на неуспелите. Те горделиво не се прибират обратно в родината и създават затворено общество, в което се ласкаят като неразбрани герои. Трети случай са успелите да се интегрират без да губят физиономия. Дали си труда да напреднат повече от другите –  носят две богатства, старо минало и ново придобито -  те са осъдени сами да продължават поетия път. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в “L’homme dépaysé”. В Нова Зеландия има българи и от трите вида. Човешката психика е една навсякъде.

Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля с джип и телефон, да коригира някое изкривено дърво и ако се наложи да се обажда за помощ. Това става по времето, когато в София педалът на велосипеда ми се беше изкривил без това да ми попречи да се радвам на известна свобода на движение. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. По време на вечерята той сподели хубавото си семейство, три деца, жена и изобщо всичко, за да бъде щастлив. И все пак отишъл до Божи Гроб защото, въпреки всичко, усещал в себе си някаква празнота, напрежение… Попита ме защо тази празнота? Тогава още нямах отговор и подобни проблеми надминаваха балканските ми измерения. Просто това беше повод да се замисля накъде съм тръгнал и какво търся в живота.

Днес  всеки може да научи всичко необходимо за Нова Зеландия. Бих добавил  нещо, свързано със собствената ми чувствителност. Правя съществена разлика между Азия, от където е тръгнало човечеството и Новия свят, към който се числи Нова Зеландия (Канада, Австралия…). Излъчването е различно. Природата в Хималаите е свидетелка на хилядолетна история, в която духовното се е пропило в материята. Вибрацията е различна. Хората също имат различно излъчване, отговарящо на мястото, където живеят.

Ако човек не носи пълнотата в себе си, където и да отиде, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.

Корените ни са богати заради архетиповете, които носят. Без основи сградата се разклаща и не издържа на трусове. За да разберем далечната страна без да загубим дъбокото, което носим в себе си, необходими са стабилни корени. След това се налага да се надраснем, да не мислим кои сме и от къде идваме, и без да сравняваме да се пропием от съответната атмосфера.   Ако мястото не е различно, нямало е защо да отиваме.  Обогатяваме го със себе си, а то ни разширява хоризонта. Светът е един и същ и едновременно различен. Както и човекът: един с 6 милиарда възможности. В това е и очарованието на живота (с корени).

Да не пропусна: кивитата (новозелаците)  напоследък правят много добри вина. Ако проявявате интерес, в чудесният сайт за вино www.vinoto.com на Яна Пекова, ще намерите обширно, компетентно обяснение на прекрасната новозеландска авантюра на модерното вино. Освен това, взаимната ни фирма Винекселанс, заедно с всички френски, внася и две разкошни новозенландски вина…

In vino veritas

Може ли истина да бъде свързана с виното ?

Не може, при положение, че истината остава засега недостижима за човека.  Виното ни отваря към по-широк, да не кажем дълбок, поглед към заобикалящия свят. Ако излезем от елементарните кулинарни изисквания, всяко вино е произведение на изкуството и като такова не претендира за обективност. Интересното е, че виното свързва рационалния и ирационален аспект на света, в който живеем – тема интересна и безкрайна за коментар.

Първото нещо, което прави Ной след появата на земя, е да посади лоза – растение, което най-добре ще мутира сред растенията. В библията думата sod на еврейски означава едновременно тайна и вино. Виното помага да се разкрият тайни в този, който го опитва, но едновременно с това таи собствената си магия за съкровището, което носи. То принадлежи на тези, които имат търпението да изчакват добрия момент, за да го опитат (не както Адам и Ева, които бързат да опитат плода на дървото на познанието и по този начин отдалечават цялото човечество от възможността за истина). В библейските сказания,  винаги актуални,  е казано, че „за всяко нещо има сезон и за всяка цел под небето – време“.

Голямото вино ни надминава, учи, отваря за нещо ново и респективно изисква съответно отношение. В момента на дегустацията сме леко изместени и упити, но не пияни. Непрекъснато променящото се в чашата вино ни помага да разкриваме от изненадите които носи, но и скрити до този момент потайности в самите себе си. Изважда ги за външния свят, защото добиваме кураж да се погледнем по-отблизо. Ето ни вече по-различни – смисъл на живота – идваме едни, отиваме си други, по възможност по-добри. Мярката за добро вино е след дегустацията нещо в нас да се промени, да се усетим обогатени, както след голяма любов. Нещо да остане и с благодарност за доброто събитие да искаме още. Колкото повече, още повече. Не го наричаме пианство, а развитие на усещания. За съжаление вкусовото усещане е най-бедното, с което разполагаме. За да се развие, иска се да се опитва и то с непрекъснати провокации. Англичаните казват, че да се вечеря с дявола се изисква дълга лъжица, бих добавил и подходяща чаша. Дяволът е ангел с крила !

В София преди три години се срещнахме с Яна Петкова, която заедно с Вили Гълъбова, се оказаха от най-добрите дегустатори на страната. Да срещнеш свестен човек, пък и професионалист, е нещо рядко. Така, заедно с доброто приятелство се яви и желанието да споделим с българите познанието и насладата от голямото вино. Създаде се Винекселанс. Чара на мероприятието е, че не се зашеметихме да правим шоу и надпревара за голям бизнес – съвременна болест на лакомите за власт и пари след 45-годишно нямане – а да въведем идеята за тероар и плодовете на голямата винарска култура.

За Винекселанс виното е изкуство, елитарен продукт, каквото е всяко истинско произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти. Ако след него не зазвучи нещо ново във вас, причината не е във виното, а в необходимостта да му се обърне повече внимание. Не всеки е длъжен да разбере отведнъж неповторимия син цвят на Ван Гог. Ако не обърнем внимание на едно гениално дете или на някой мъдрец, оставаме без ползата и удоволствието от споделянето на компанията им. Думата “елитарен” не ни плаши, защото през 21 век светът добива форма, достъпна за всеки, желаещ да се отваря за ново и по-високо качество.

Наздраве на всички, in vino veriras !