Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се заема сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да станат по най-интересен начин.  Изкуство беше да се направи от нищо нещо или от нещото, малко по-различно нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся, сякаш нямам нужда от друго, освен от споделената радост на ново изживяване. А това е чудесен урок, изглежда с универсално действие. Радостта е най-добрата хигиена, макар прекалено проста, за да стане по-общо явление. Очевидно между анархията и строгата скованост, която срещам в София, има среден път, свързан коректен професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата, принтирах с пигментни мастила и с фотохартия „файн арт“, подходяща за такова принтиране. Опитвам със снимки от различни места в света, за да стават интересни съчетания. Кръщавам изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там” няма значение в свят, който е Един и въпреки всички трудности, упорито се стремим да стане единен. Колкото и да сме скептични, изглежда това е единствения път за да оцелее човечеството.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов. Така без реклама тази малка фирма създаде добро име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с утвърдени качества на проверими оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам, това да споделя със съгражданите си две изкуства. А те са три, защото включвам и изкуството да зарадваш околните.

Рай на Земята няма. Нещата са се усложнили откакто сме започнали да мислим, да търсим и да си задаваме въпроси. Падало е от Небето до момента, когато сме пожелали невъзможното: да притежаваме познанието, непрекъснато ново и по същество безкрайно. Само децата вярват в смисъла на нещата. Мисълта, съзнателно или не, злоупотребява с думите, които доказват единствено собствената си стойност. Ако оставим звука да говори, израза се пефиня…, но това няма общо с Нова Зеландия. Своеобразен “рай” ни остава сами да градим. Това зависи от вътрешното развитие и усещане на всеки.

Задават ми често въпроса: “Защо не останеш да живееш в Нова Зеландия?”. Вероятно не съм достатъчно зрял, за да заживея опростено подобно на творци като Гоген, Маргарит Йорсенар и други… Засега слагам цветя на гроба на майка си, която избра да положи кости от другата страна на кълбото. Един тунел откъм полите на Витоша би трябвало да ни отведе на Южния остров, недалеч от прекрасна цветна градина, където сянките на многовековни дървета, озвучени от екзотични птици, създават феерична атмосфера, развинтваща въображението. Това ме кара да вярвам, че майка ми е намерила мир далеч от гмежа на света.

Нова Зеландия – Аотеароа или Дълъг бял облак, както я наричат маорите – е възможно най-отдалечената от Европа страна. Звучи обнадеждаващо за хората с въображение, търсещи да избягат „по-далеч“ от неволите човешки. Логично е. Преди да излезем от света, от който се оплакваме, най-често вярваме, че някъде далеч незасегнатото от местните отрови остава опазено от проблеми. Летим двадесет и пет часа. Фантазията ни допълнително се подхранва. Мислим за двата острова, които по продължението си имат климатите и природите на голяма част от планетата. Страната е цивилизована. Запазила е стил, традиции и английския език на стара Англия. Чистотата впечатлява дори туристи от Япония и Сингапур. Разхождате се, стискате в ръката си хартийка, която сърцето не ви дава да хвърлите къде да е. Разговаряте за времето – слънце, вятър, дъжд… – нещо като основна тема.  Думичката “стрес” срамежливо се промъква единствено в жаргона на Окланд и Уелингтън.

Но нека да уточним, светът изглежда такъв, според това, как го виждаме. Според очите, които го гледат. Където и да отидем, пренасяме най-вече себе си: куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Садим ги там, където се преселваме. Те ще се размножат, за да ни докарат, макар и по различен начин, същата язва, инфаркт, рак, от който сме искали да бягаме. Провокацията на пътуването е плодотворна за будния човек, който съзнателно разчупва собствените си граници, дори когато не пътува.

В Нова Зеландия сравнително млад, още преди трийсет години разбрах, че като Иван Пастухов няма какво да правя. Въпросите, които имах към света и себе си, нямаше да могат да намерят отговор на това място. Обожавам природа, с каквато щедро съм захранен в България. Като юноша прегръщах идеята на Едгар По, че Любов, Изкуство и Природа са достатъчни, за да бъдем щастливи. Но ето, в Нова Зеландия осъзнах колко по-комплексно и индивидуално е всичко в живота. Младите по-развити новозелански духове най-често отлитат отвъд океана… Храните са здрави, протестантите – англосаксонци са чудесни хора, винаги с хумур… след това – овцете, безкрайната природа…

Казват, че лоза без корени пресъхва. Родният кът захранва, а духът лети и търси себе си отвъд хоризонта. Но има трета компромисна възможност, а в живота всичко е компромис.  В света на ХХI-ия век с малко кураж човек може да запали свещт от двата края. Без да режете корените си отивате далеч, за да разберете колко близо е всичко. Идва ми на ум приказката за Езин бен Йекел от Краков. Той сънува, че под определен мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повтаря няколко пъти и евреинът поема към Прага, за да провери. Пристига през деня, изчаква града да утихне и започва да търси съкровището. Пазачът на моста го вижда и го пита какво търси. Езин малко объркан споделя тайната си. Пазачът се засмива и му разправя, че често му се е случвало да сънува, че в огнището в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков имало заровено съкровище, но разбира се, не се смятал за луд да бие толкова път до Краков. Езин си взима обратно партакешите, прибира се в къщи и изравя съкровището под носа му, в собственото му огнище.

Пиша това за всички, които идеализират света и търсят мястото на Граала. Извън Бългрия срещаме три типа пришълци, разбира се с много междинни случаи. В първия тип новодошлите се сблъскват без успех с  трудностите и решават, че е станала грешка: светът е лош! Вторият случай е на гордите, упорити неуспели. Те издържат неволите без да се прибират обратно в родината. Създават затворено общество, в което остават и се самоласкаят, както повечето неразбрани герои. В третия случай успелите се интегрират в общество без да губят физиономия. Дали си веднъж труд да напреднат, слети с новото общество носят богатствата от миналото заедно с всичко новопридобито. Те са осъдени и най-често неазбрани, съми да продължават поетия път като навсякъде да носят един куфар с познания в повече. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в “L’homme dépaysé”. В Нова Зеландия има българи от трите вида. Човешката психика е една навсякъде.

Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля горите с джип и да коригира по някое изкривено дърво. Когато се налага, вдигаше телефона в колата си за помощ. Беше впечатляващо за онова време. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. Споделих вечерята с хубавото му семейство, три деца, чаровна съпруга, имаше всичко, за да бъде щастлив. Все пак, наложило се да отива до Божи Гроб, усещал празнота в себе си, необяснимо напрежение… Попита ме какво мисля за подобна празнота? Тогава нямах отговор за подобни проблеми, които надминаваха балканските ми измерения. Но това стана повод да се замисля накъде съм тръгнал, какво търся в живота.

Днес всеки може да научи всичко за Нова Зеландия. Написаното тук е отзвук на собствената ми чувствителност. Правя съществена разлика между старата, богата на история Азия, от където е тръгнало човечеството и Новия свят, към който се числи Нова Зеландия. Излъчването е различно. Природата в Хималаите е свидетелка на хилядолетна история, в която самата материя е пропита с духовност. Хората, както и самата природа имат различно излъчване.

Ако човек не носи и развива пълнотата в себе си, където и да отива, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.

Корените ни са богати заради архетиповете, с които са заредени. Без добри основи сградата се разклаща и не издържа на трусове. За да разберем и се обогатим от разликите в една далечна страна без да загубим себе си, необходими са стабилни корени. Едва тогава можем да се надрасваме без да мислим кои сме, от къде идваме. Убедени в себе си вече не сравняваме, а поемаме свободно соковете от чуждата земя. Обогатяваме я със себе си, а тя ни разширява хоризонта. Ако мястото не е различно, нямало е защо да отиваме.  Светът е един и същ и различен едновременно. Всеки човек е единствен в свят с 6 милиарда взаимносвързани възможности. В това разнообразие е очарованието на живота.

Да не пропусна: кивитата, както новозелаците наричат себе си, напоследък правят чудесни бели вина. Ако проявявате интерес, в сайта си за вино www.vinoto.com на Яна Пекова, ще намерите обширно, компетентно обяснение за прекрасната новозеландска авантюра с модерни вина. Освен това, взаимната ни фирма Винекселанс (www.vinexcellence.com), заедно с другите френски, внася и две разкошни новозенландски вина от Южния остров, направени от Анри Буржоа, известен майстор на вината по реката Лоара във Франция, с който работим и се гордеем.

Можем ли да направим връзка между истина и вино ? Не, при положение, че истината е недостижима. Виното ни провокира, отваря ни към самите нас и към света наоколо. Ако излезем от елементарните кулинарни изисквания, всяко вино е произведение на изкуството и като такова не претендира за обективност. По-скоро като мост между рационалния и ирационален аспект на света то разкъсва воали, които като трезви ни убягват.

Първия жест на Ной, при появата на земя, е да посади лоза, растение, което най-добре ще мутира сред растенията. В библията думата sod на еврид означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива собствената си магия, разбулва тайните в този, който дегустира. Богатствата, които носи, остават за чувствителните търпеливи, които го изчакат в добрия момент, за да им разправи това, което носи в себе си. Както се казва: „За всяко нещо има сезон и време за всяка цел под небето.“.

Голямото вино надминава вкусовите ни възможности, отваря ни за нещо ново. В момента на дегустация оставаме леко упити, изместени или по-скоро наместени, но не пияни. В не препълната чаша, непрекъснато променящата се амброзия поема въздух, дава ни възможност да разкриваме изненадите, които крие. Изважда от всеки неподозирани идеи, добива ни кураж „да отворим“ по-широко. Сядаме на масата едни, тръгваме си различни. Мярката за добро вино е да се усетим обогатени, както след богато любене. Нещо да остане, да има вкус на още.  Не го наричаме пианство, а развиване на усет. За съжаление вкусовото усещане е най-бедното от петте дарени ни от природата. За да го развием, трябва да опитваме непрекъснато и различни на вкус неща, да се провокираме с противополжни вкусове.

Станаха вече пет години откакто се срещнахме с Яна Петкова, която заедно с Вили Гълъбова, се оказват между най-добрите дегустатори на страната. Да срещнеш свестен човек, пък и професионалист, в тези времена е нещо рядко. Така, заедно с доброто приятелство се яви и желание да споделим с българите познанието и насладата от голямото вино. Роди се Винекселанс. Чарът на това мероприятие е, че без да правим голямо шоу и луд бизнес – съвременна болест след дългогодишно нямане – стремим се да покажем богатия вкус на френския тероар заедно с плодовете на голямата винарска култура.

За Винекселанс виното е елитарен продукт, както всяко истинско произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти. Ако след дегустация не зазвучи нещо ново във вас, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете повече внимание. Не всеки разбира веднага неповторимия син цвят на Ван Гог…, звуците на Моцарт или на Майлс Дейвис… Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или мъдрец, оставате без ползата и удоволствието от компанията им. За вино израза “елитарен продукт” не плаши, защото през 21-ия век светът все повече добива форма, достъпна за всеки желаещ да се отваря за ново, по-добро качество.

Наздраве на всички, in vino veriras!