Иван Пастухов

Би било чудесно да можехме да фотографираме света отвътре. Външният свят е много по-малко интересен. Необходимо е трето око и всички хора го имат без да го ползват или пък го бъркат с интуицията, която в повечето случаи има емоционална окраска.

Ето този портрет, в абсолютният смисъл на дефиницията за портрет, вероятно e най-добрият, който съм правил. Убеден съм, че лицето на дамата зад бурката е възможно най-естествено, без поза, без въпроси и съмнение кой какво крие зад обектива. Тук дамата се отдава на случая. Прикритието, завесата на бурката я лишава от нормалния човешки обмен и същевременно я пази, дава й свободата да бъде самата себе си. И двамата крадем, макар в обратни посоки. И двамата без да позираме си даваме свобода. Не се каня да я снимам или не, нито пък тя се гласи да се представя или не. Колебание няма и от двете страни, защото знаем какво искаме и ни е интересно. И двамата сме истински.

Не си продумахме дума, бяхме убедени, че сме сами в задния двор на джамията. Погледнахме се в очите, ако може така да се каже. Тя не промени позата си, вдигнах апарата и натиснах спусъка. Усмихнах се, вероятно и тя под бурката. Бяхме заедно. Да запечатам образа й без да я „виждам“ се оказа най-нормалното нещо в живота.

Мярката за успеха на в портретното изкуство е, когато трите участващи страни са изпълнени от творческия елемент. Фотографираният, фотографът и зрителят – консуматор. Темата трябва да остава неизчерпаема. Случаят е такъв.