История

… Без история нямаме нация, култура или цивилизация. Без собствена история не можеш да имаш собствен живот. – Лоренс Ван дер Пост

/Поморие/

За да си човек, трябва да имаш какво да разкажеш. – Исак Динесен

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Ето няколко думи за рода ми по повод книгата „Из преживяното“ – записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов. Издател „Факел експрес“, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, които излизат наяве, със задоволство  твърдя, че родът ми Пастухов е сред малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си пред провокациите на все едно кой политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Баща ми с особен блясък в очите постави ръка на рамото ми и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци са също прави, моето момче!“ Тогава не виждах дали и възможно да бъде различно и защо е необходимо такова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за насилия и лагери в страната. Пазеха ни да не загазим.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » Кръстьо Пактухов пише статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала по-късно прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало на някои затворници амнистия, ако оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получава за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузата и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата на семейството ни, които неотдавна опитвах да намеря, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални записки, пълни с трагикомични картини за следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше само от две страници,  неотдавна написани, със суперлативи в стил добър комсомолец и студент, и прилежен съгражданин.  Заминал съм на екскурзия във Франция, където представете си, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци не са били на мода още от Сократово време. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, той сам е повече от правителство!“, пише в дневника си Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, за историите с Манделщам и много други поети.

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. Той пише  „Из преживяното“ към края на живота си, който напусна без да го завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния си том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше висока до тавана домашната ни библиотека с дъх на стари книги. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифена покривка, с натрупани книги и разхвърляни ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче. Седнал на леглото си той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства, където заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам и аз. В стаята цареше уют и особена сигурност. Светът беше безкраен.

Дядо до последния си час беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той бил част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, той започнал да мисли за професия, с която да бъде в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България и патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понеса режима, в който живеех.

Баща ми заради името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация от доктора“, се обръща руски генерал към дядо при една случайна среща.  24 часа по-късно освобождават д-р Пастухов с извинително писмо поради станалата „грешка“. В същото време в дома имало настанен със семейството си полковникът от държавна сигурност. В кабинета на баща ми имало чували с картофи, а на балкона пърхали кокошки… Преместели скоропостижно полковника в друга, вероятно по-удобна квартира. Писмото на генерала спасило рода ни, повод да се родя на сигурно място (но това е друга история). Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, а дядо Иван обикновен историк, но двамата живи и здрави разполагат с дома си.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година отварят частните кабинети за болни. Някои важни „другари“ имали нужда от по-компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми от 1930 година, първи в страната, ни дава правото на допълнителна стая.  На дядо Иван също му разрешават да има самостоятелна стая, за да завърши третия том на История на България.  През последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкваха прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в някакво тайнство до големия Филипс как слушат станции на къси вълни на езици зад „желязната завеса“. Заглушители бръмчаха и между тях се долавяха гласове. Аз безшумно се промъквах, за да зобна от тази особена за мен, чавдарчето, атмосфера.

В „Из преживяното“ ще прочетете за епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност опитвали да приближат България към Европа.

Преди братята-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни освободят, ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: