Иван Пастухов

Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се е заела сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби и всичко. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да стават по най-интересния начин. Беше истинско изкуство да се направи от нищо нещо или от нещото, същото нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся и нямам нужда от нещо особено, освен от споделената радост на едно ново изживяване. А това е чудесен урок и изглежда валиден за навсякъде. Радостта е най-добрата хигиена, макар и прекалено проста, за да бъде схваната от всички. Очевидно между анархията и строгата скованост има среден път, свързан с лекота в изявата и добър професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата – направих опити с нови пигментни мастила и най-после с истински добра фотохартия, подходяща за такова принтиране. Опитах със снимки от различни места в света и се оказа, че стават интересни съчетания. Кръстих изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там”, е без значение в свят, който е не само Един, но въпреки всички трудности, ако не друго все повече се стреми да става единен. Колкото и скептично да гледаме на нещата, дори изглежда нямаме имаме друг избор?! Изложбата още не е открита, а вече предусещам нови връзки, нови фотографии, нови полети… и все с налагащата се визия за световно единство – очевидно в демократична форма.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме, както хората, които го пият… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов добър – направи днес, без каквато и да е реклама, тази малка фирма да носи доброто име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с максимално добро за българския пазар качество, на оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам да споделя със съгражданите си две изкуства. А те  всъщност са три, защото включвам и изкуството да зарадваш ближния си.

Става дума за периода 1954 – 64 -та година в София. Тогава вярвах в Дядо Коледа, който също вярваше в мен, приготвях стихотворения и песнички, показвах значимостта си в незабравими атмосфери.

Ето, обличам костюмчето си за “официални случаи” и избирам връзка за съответния костюм на баща ми а той е доволен за добрия вкус на сина си. После с голяма дамаджана вино се понасяме по хлъзгавия, заледен тротоар към Кумците. Там е сложена маса за десет човека – кумците и ние. Около високата до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място, където дядо Коледа ще остави торбата, когато удари полунощ. Най-възрастният на масата е дядо Гочо и е вече на 90 години. Обърнат на изток, той се изправя тържествено за молитва. Всички ние около масата, малки и големи, обръщаме се в същата посока и повтаряме “хляб наш насущний…”. Омаяни сме от искрения глас на дядо Гочо и от аромата на тамяна в кандилницата до иконата на стената. Никой от нас не е религиозен, но всички вярваме. Вярваме в нещо много хубаво. Затова сме заедно, и се обичаме.

Лично аз вярвах, че всичко е наред и освен това рано или късно ще имам колело. Да ви призная и сега обичам велосипедите си, които не ме напускат.

На масата има четиридесет ястия – не мога да броя до толкова, но чубрица, олио (зехтинът не е известен), вода, вино… също се броят. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита, на която е запалена свещица и всеки започва с хляб и сол. После нещата следват, както си му е реда.

Започнали сме отрано и накрая на вечерята, след кадаифи и баклави след вицове и смехории, следват танци – времето е на ча-ча-ча, буги-буги или рокендрол за по-напредналите… Малко преди полунощ започва напрегнато очакване на звънеца – Дядо Коледа не е далеч! Най-после човекът с голямата бяла брада, макар да е от далечни земи, идва точен и звъни като за пожар. Няма нищо даром в този свят! Концентрирам се в каквото съм научил, за да заслужа каквото ме очаква. Торбата с подаръците грабва вниманието ни до такава степен, че всякакви други забавления са немислими. Все едно сме на състезание за най-оригинален подарък. Не разбирам само, след като подаръците идват от другаде, защо възрастните си благодарят помежду си?

Късно през ноща поемаме с татко обратно по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпращат – за всеки случай, хлъзгаво е… Чуден свят, дамаджаната е празна, а всички са по-внимателни! Поредната Коледа завършва с хубави сънища и с подаръка до възглавницата. Сутринта Коледата, която следва е свързана с чудната Бъдни вечер.

Сега в Париж се радвам на прекрасния град-музей, на хубави празници и трапези. Елхи, украшения на всяка крачка. Католиците са по-студени хора, чувството за мистика е обърнато в рационалност. Новите техно играчки, да не говорим… Не мога да разкажа нищо дъбоко душевно и за да бъда кратък ще цитирам Платон: “Адмирирането е най-добрата хигиена.” В Париж човек винаги има на какво да се въхити.

Вече шеста година  от първи декември двайсетте парижки арондисмана (квартала), всеки със своя физиономия, осъществява темата “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта си намигат с различни осветления.  Да се намали изсичането на горите по света е трудна задача, но затова пък тук всеки квартал творчески разработва идеята за спестяване на енергия. Използват се електролуминисцентни диоди със слаба консумация, които дават илюзия по дърветата на падащи снежинки… До март месец голямата пързалка при кметството на първи арондисман конкурира тази пред кулата Монпарнас. Едната от е от изкуствена материя за начинаещи, падането боли по-малко. До нея се клатушкат две огромни елхи, украсени от шведски артисти, подарък от Швеция.

“Желязната ни дама” или Айфеловата кула, както я наричат парижани, всяка вечер сменя облеклото си в различни динамично представени цветове и скробоскопични ефекти.

От 20 декември до 4-ти януари многобройните инсталирани манежи в града са безплатни. А витрините на магазините, въпреки кризата навсякъде демонстрират охолство и безгрижие…

Всичко това след разказа за Бъдни вечер звучи студено, нали? Е, времената се променят и ние с тях, въпреки, че всичко преживяно истински не се губи.

Добре дошли в Париж – наяве и в сънищата си – но както казват, всяко чудо е за три дни.