Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се заема сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да станат по най-интересен начин.  Изкуство беше да се направи от нищо нещо или от нещото, малко по-различно нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся, сякаш нямам нужда от друго, освен от споделената радост на ново изживяване. А това е чудесен урок, изглежда с универсално действие. Радостта е най-добрата хигиена, макар прекалено проста, за да стане по-общо явление. Очевидно между анархията и строгата скованост, която срещам в София, има среден път, свързан коректен професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата, принтирах с пигментни мастила и с фотохартия „файн арт“, подходяща за такова принтиране. Опитвам със снимки от различни места в света, за да стават интересни съчетания. Кръщавам изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там” няма значение в свят, който е Един и въпреки всички трудности, упорито се стремим да стане единен. Колкото и да сме скептични, изглежда това е единствения път за да оцелее човечеството.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов. Така без реклама тази малка фирма създаде добро име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с утвърдени качества на проверими оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам, това да споделя със съгражданите си две изкуства. А те са три, защото включвам и изкуството да зарадваш околните.

Става дума за периода 1954 – 64 -та година в София. Тогава вярвах в Дядо Коледа, както и той в мен. Приготвях стихотворения и песнички, показвах значимостта си и то в незабравими атмосфери.

Ето, обличам костюмчето за “официални случаи”. Избирам връзка за съответния костюм на татко. Виждам го доволен от син с „добър вкус“. С голяма дамаджана вино по хлъзгавия, заледен тротоар се понасяме към Кумците. Сложена е маса за десет човека. Това са кумците и ние с татко. Около високата до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място – щом удари полунощ дядо Коледа оставя там торбата с изненадите. Най-възрастният между нас е дядо Гочо на 90 години. Той се изправя тържествено преди да вечеряме и чете молитва. Около масата, малки и големи, всички обрърнати на изток, повтаряме “хляб наш насущний…”. Мекият глас на дядо Гочо и аромата на тамяна в кандилницата омайват, вкарват ни в други светове. Никой от нас не е религиозен, но всички вярваме. Така се казва, да вярваме в хубавото в живота! Затова сме заедно, обичаме се. Вероятно това също ни пази…

За мен всичко е наред. Рано или късно ще имам колело. Да ви призная и сега петдесет години по-късно пак си обичам велосипеда. Не съм най-малкия на масата и се чувствам голям. Освен това малкото Елче ме гледа влюбено…

На масата има четиридесет ястия – не знам да броя до толкова, но сминдух (чубрица), олио (зехтинът не беше известен), вода, вино… всяко нещо е на мястото си. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита със запалена свещ в средата. Започваме с хляб и сол. После нещата си следват, както му е ред.

Накрая на вечерята след кадаифи, баклави и други, след вицове и смехории, започват танци. Играе се ча-ча, буги-буги, рокендрол за по-спортно настроените. Малко преди полунощ напрежението се повишава. Звънецът алармено звъни, Дядо Коледа пристига! Ето го човека с голяма бяла брада, пристига точен от далечни земи. Няма нищо даром, концентрирам се ще декламирам, изправен до елхана. Голямата торба ни притегля, другите забавления са немислими. Възрастни и деца възторжено следим за най-оригинален подарък. Не разбирам само, защо след като подаръците идват от дядо Коледа, всички си благодарят?

Късно през ноща с татко поемаме по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпращат – за всеки случай, хлъзгаво е. На връщане дамаджаната не тежи, а напредваме по-трудно! Поредната Коледа завърши, подаръка заспива до възглавницата с нови хубави сънища.

Париж, този град-музей е изпълнен с празници и разкошни трапези, елхи, украшения на всяка крачка. Католиците са различни. Славянският вкус към мистика е обърнат в рационалност и задължения. За новите техно играчки, да не говорим. От тукашните преживявания, свързани с Коледа не мога да разправя нищо особено интересно или дълбоко душевно. В Париж човек остава възхитен, но трапезата с дядо Гочо е незаменима.

Сега, през месец декември вече шеста година двайсетте парижки арондисмента (квартали), всеки със своя физиономия, осъществява темата: “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта намигат с различни светлини.  Да се намали изсичането на горите по света е трудно, но тук всеки квартал творчески разработва идеята за спестяване на енергия. Луминисцентни диоди със слаба консумация дават илюзия на падащи снежинки… До месец март пързалката пред кметството на първи арондисмент конкурира тази пред кулата Монпарнас. Първата е от изкуствена материя, специално за начинаещи – падането боли по-малко. В близост се клатушкат две огромни елхи, подарени и украсени от шведски артисти.

“Желязната дама”, Айфеловата кула всяка вечер сменя одежди в различни мигащи цветове и скробоскопични ефекти.

От 20 декември до 4-ти януари многобройни манежи в града са безплатни. Витрините на магазините безгрижно крият растящата криза…

След разказа за Бъдни вечер всичко това звучи студено, нали? Да, времената се менят, но истинските преживявания не се губят.