Минавам през Гръцката и Руска църкви. След това през Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три през нощта със свещица в ръцете се прибирам в къщи.
Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто имат повод да бъдат в приятна атмосфера заедно. Пред вкъщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. По рядко се срещат и други млади, които с екстаз в очите търсят спасение отвъд трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви беше забранено, особено за млади хора, ученици и студенти. Правех всичко да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата. Държах да вдъхна забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танцуващите отблясъци по многобройни фрески и икони, развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше от звучното църковно пеене. Гласовете от хора отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите нямаха общо с червените ни връзки и ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с една ръка в пазвата. Вятърът я гасеши и взимах огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също криеше пламъчето си, после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчето, което си подавахме, създаваше помежду ни духовна връзка. И късметът ми работеше.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, стоеше до края на службата. После развълнуван и напрегнат от кражбата на забраненения плод, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. В пазвата си продължавах да крия последното пламъче на свещица, която в къщи слагах на масичка до леглото ми. Бях спечелил състезанието с тези, които не ни оставяха свободни. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно, спасително, с надеждата, че има Други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах как сърцето си тупти и горящият въпрос „защо всичко това?“ се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът да минава в толкова празни задължения? Не знаех да дефинирам какво търся. Думите свобода, дух, обичи докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, висяха във въздуха.
Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която получих спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, помогна да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което щеше да се развие като цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.
Прочетете цялата статия »
Коментар