Нова Зеландия / Хе ао теа роа

Pécheurs Timaru2Рай на Земята няма и това е ясно, но в България (около 1970 година) с мой проятел мечтаехме да минем през Босфора с катамаран и един ден  да стигнем до Нова Зеландия, да се отзовем в рая на земята. В една буря, идеалния момент за бягство, счупваме мачта и разбираме, че не сме готови за подобна операция, уплашихме се и се отказахме да рискуваме повече.

125 Tekapo1По-къснсо в живота ми се отдаде възможност да остана в Нова Зеландия. “Защо не останеш там?” ме питаха много приятели. Не бях достатъчно зрял, за да живея опростено и да творя, както са правели Гоген или Маргарит Йорсенар…

01 WellingtonНова Зеландия или „Хеаотеароа“ -„Дълъг бял облак“, както я наричат маорите, е възможно най-отдалечената страна от Европа. Звучи обнадеждаващо за хората с въображение, които искат да избягат „по-далеч“ от объркания свят в другите континенти.  До двата острова, които по продължението си имат климата и природата на голяма част от планетата от Европа се лети двадесет и пет часа. Стъпвате в цивилизована страна, запазила донякъде стила, традициите и езика на стара Англия. Чистотата впечатлява дори посетителите от Япония и Сингапур. Основната тема в разговорите на местните е свързана с времето, посоката на вятъра и как  навсякъде в света има проблеми. Думичката “стрес”  се промъква единствено в речника на Окланд и Уелингтън.

16 WELLINGTONНо нека да уточним, светът изглежда такъв, според както го виждаме. Където и да отидем, носим най-вече себе си – куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Садим ги, а те се размножават, за да ни докарат един ден същата язва, инфаркт, рак…, от който сме поискали да избягаме.

47 Motueka

Като младеж мислех, че няма да успея да изразя себе си без провокациите на големия свят. Въпросите, които имах към света и себе си, нямаше да намерят отговор, ако останех в България или в Нова Зеландия. Живеех с идеята на Едгар По, че Любов, Изкуство и Природа са достатъчни, за да сме щастливи и един ден в Нова Зеландия осъзнах колко повече неща са необходими в живота. Младите новозелански духове също отлитат отвъд океана.

68 South CanterburyЛоза без корени пресъхва, родният кът храни, но духът лети, търси себе си отвъд хоризонта.  Без да режете корените си може да отивате далеч и да разберете колко близо е всичко. Идва ми на ум една стара приказка за някой си Езин бен Йекел от Краков. Той сънувал, че под определен мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повтарил няколко пъти и евреинът поел към Прага, за да провери. Пристигнал през деня, изчакал града да утихне и започнал да търси съкровището. Пазачът на моста го видял и го запитал какво търси. Езин малко объркан споделил тайната си. Пазачът се засмял и му разправил, че често му се е случвало да сънува, че в огнището в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков имало заровено съкровище, но разбира се, не се смятал за луд да бие толкова път до Краков. Езин си взел обратно партакешите, прибрал се в къщи и изровил съкровището в собственото си огнище.

40 South CПиша това за всички, които идеализират света и търсят мястото на Граала другаде. Сред излезлите от Бългрия срещаме три типа пришълци и разбира се много междинни случаи. Новоизлезлите от първия тип се сблъскват без успех с  трудностите и решават, че е станала грешка: светът е лош! Вторият случай е на гордите, упорити неуспели. Те издържат неволите без да се прибират обратно в родината и създават затворено общество, в което се ласкаят като неразбрани от обществото герои. В третия случай са успелите. Те се интегрират в общество без да губят физиономията си. Потрудили се да напреднат,  интегрирани в обществото, те носят  богатствата от миналото  заедно с  придобитото ново. Често неразбрани, те продължават поетия път, понесли навсякъде куфар с познания в повече от местните. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в книгата “L’homme dépaysé”. В Нова Зеландия има българи от трите вида. Човешката психика е една навсякъде.

83 Tekapo Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля горите с джип и да коригира по някое изкривено дърво. Понякога вдигаше телефона в колата си за помощ. Беше впечатляващо за онова време. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. Споделих вечерята с хубавото му семейство. Три деца, чаровна съпруга, имаше всичко, за да бъде щастлив. Все пак, наложило му се да отива до Божи Гроб, усещал празнота в себе си, някакво необяснимо напрежение. Попита ме какво мисля за подобна празнота? Тогава нямах отговор за такива проблеми, които надминаваха балканските ми измерения, но беше повод да се замисля накъде съм тръгнал и какво наистина търся в живота.

The Thumbs from Erewhon StationДнес всеки може да научи всичко за Нова Зеландия. За себе си поне правя разлика между старата, богата на история Азия, от където е тръгнало човечеството и този Нов Свят, към който се числи и Нова Зеландия. Излъчването е различно. Природата в Хималаите има хилядолетна история пропита с духовност. Хората имат различно излъчване.

21' WellingtonАко човек не носи и развива пълнотата в себе си, където и да отива, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.

Корените ни са богати заради архетиповете, с които са заредени. Без добри основи сградата се разклаща и не издържа на промени и трусове. За да разберем и се обогатим от разликите в една страна са необходими стабилни корени. Едва тогава можем да живеем без да мислим кои сме и от къде идваме. Спираме да се сравняваме, без комплекси поемаме соковете от чуждата земя, обогатяваме я със себе си, а тя ни разширява хоризонта. Светът е един и същ и навсякъде различен. Човекът е един със 6 милиарда възможности. В това разнообразие с право на избор се намира очарованието на живота, стига да имаме ясно съзнание.

Конфуций е казал, че има два живота, докато във вториая не осъзнаем, че има само един.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Памир

03 Pamir from Allay

Какво ли не е изписано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, очароваме се лесно от връзки, с които откриваме себе си и другите. С годините ставаме скептични, заобиколени от роли, свързани с изискванията на обществото.  Ако няма взаимно разбиране с респект към разликите във всеки и изградена безусловност в отношенията, получава се обикновена замяна на интереси.

 

27 Kirgiz

Между Таджикистан и Киргизия, в базов лагер под връх Ленин руснаци и българи се готвим да атакуваме върха. Не всички, за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер (5100м) да снимам залеза с пурпурния хоризонт зад Тян Шан с Мустаг Ата, Хан Тенгри и други красоти наоколо. Усилието да изкача върха ще ми отнеме от  богатата атмосфера и фолклорния свят в долината.

Една слънчева сутрин тръгнах да се разтъпча по дължината на шумящия до базовия лагер поток. Увличам се нагоре по развихрените води на потока и неусетно набирам височина към ледника под върха с охрено обагрени планини наоколо. Потокът се  превръща в река, иска ми се да премина от другата страна, където в далечината се мяркат юрти, но без щеки бързеите са опасни. Отказвам се да продължа и наместен удобно между два камъка, заслушан в кънтящата симфония на реката, следя кръженето на местните орли.

10 Kirgiz Заспивам приятно унесен, присънват ми се юрти, дим, топъл качамак…, кучета, коне… Нещо изтраква, отварям очи и сънят ми сякаш иска да продължи – от другата страна на реката виждам разкошен, катранено чер кон, на който като статуя стои забоден ездач с пушка. Махам му за поздрав. Статуята се раздвижва, кимва. Съвсем разбуден махам с  ръка, напред назад, с жест да покажа желанието си да пресека реката – нещо като оправдание за присъствието ми на място, където не се срещат чужденци. Човекът кимва с едва загатната усмивка и пред очите ми неочаквано се разиграва сцена, която дори не успявам да снимам. Конят с  разкошно „па де дьо“ пресича реката с ездач, слят с животното като нарисуван от неизвестен живописец.  Коженият ботуш на казака се изтегля от стремето, знак да си пъхна крака и да се кача зад него. В танца към отсрещния бряг този път сме двама. Скачам на земята, търся думи с бедния си руски, слънцето ме заслепява, искам да му благодаря…, но очилата ми са останали между камъните от другата страна на реката. Показвам с пръст очите си и правя знак към брега отвъд. Последва трето действие със своеобразения балет. На казакът беше приятно да сподели изкуството, което му е в кръвта. С няколко къси диагонала без да слезе от коня, приведен до земята той прихваща очилата ми с два пръста и усмихнат ги размахва във въздуха.

19 PamirПредставлението е завършило, насочвам очилата си към лицето на ездача. Дискретната усмивка се разширява с едно  “спасибо” и най-после чувам гласа на ездача. След кратко колебание и въпросителен поглед  към наострените високо горе зъбери, поклащам позитивно с глава. Кракът на ездача отново отпада от стремето,  явна покана да споделя компанията му в нещо неочаквано хубаво.

22 Kirgiz

Казакът се оказа ловец. Той не е словоохотлив, а моят руски е слаб, но това не пречи да се разбираме и да прекараме чудесн моменти заедно. Спираме до пещера на около 5000 метра, където ловецът понякога преспива. Пушката му е стара, красиво изписана, наследство от дедите. Седнали на завет казакът изважда везана бохча  и споделя домашната си питка със сол и сметана.

В късния следобед ловецът, усетил възторга ми към черния жребец неочаквано ми предлага да го опитам. На колебанието ми докъде той ме съпровожда, за да се увери, че се справям и сочи базовия лагер в долината. Добавя да не се тревожа как ще си прибере коня.

08 PamirПо пътя надолу от изневиделица излизат и ни наскачат големи овчарски кучета, цели вълци. Вдигам високо краката си над стремената. Конят продължава своя тръст и невъзмутимо ме сваля в лагера. Минават няколко часа. Осветен от луната, ловецът пристига със същата, едва загатната усмивка на лицето, доволен че ми е доставил удоволствие. Умората от  деня и слизането до лагера не му личат. Беше разбрал, че обичам коне.

Приятелството му така кратко и искрено ми остана в сърцето.

Животът е изтъкан от моменти.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Каракорум

Възможността да се чувстваме малки и голями едновременно във всекидневието често се смесва в мъгляво самомнение.

Rakaposhi range, Pakistan copyЕто една идея за пътешествениците, където тези две усещания се сменят непрекъснато. Тръгвате от Бурма, пресичате Асам и през Бутан продължавате в Непал по дължина на Хималаите. Вървите обратно на пътя на мусоните, пресичате петте осемхилядника, за да продължите в Индия през Ладак до Кашмир, за да навлезете във фантастичния Каракорум, една кулминация, бих казал в планинските ви авантюри. Тук не сте повече от малко пясъчно зрънце, между стотиците седем хилядници, забили върхове в небето, събрани в една своеобразна Агора. К2 с могъщите му съседи са най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай. Описах ви какво ражда фантазията ми да направя в някой следващ живот, ако междувременно не разрушим планетата Земя, която така вълшебно ни е подслонила.

03 Pakistany Highway copyТръгвам от неприветливия Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма друго интересно, освен да изядете едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри (сравнено с изкуствените европейски пилета!) и да се спасите  нагоре към планината по Каракорум Хайуей. (На връщане, повлиян от силни преживявания, забравям от къде съм тръгнал и моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам. Бъркам, тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натоплиш изморените кокали.)

38 Vakhan KoridorСлед добрият прием в Гилгит и един чудесен трек около Нанга Парбат в Хималайската част на Пакистан, с близък приятел се насочваме към Балтийската част на Каракорум. Ще продължим към Малкия Памир в района Чипурсан, недалеч от границата с Афганистан и Таджикизтан. Движим се в свят на ислям, примесен с будизъм. За мюсюлманите в градовете на Пакистан  сме “нечисти”, недостойни за Рая, но високо в планината, госта е свещен.

Вакхан коридор е създаден през 19-ти век като буферна зона между Британската и Руската империи. Там живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Без особени проблеми, с минимална формалност в местната митница, керваните минават през Хиршад пас (5200 метра) и слизат в долина, врязана между Пакистан и Таджикистан. Коридорът има излаз и контрол едновременно към Афганистан, както и път към Киргизтан. Местата са опасни, а за мен именно поради граничната зона с фантастична природа наоколо без туристи, стават повече от интересни.

Vakhan Koridor- copyРазбирате вълнението ми. Мога ли да не я пресека, щом е граница!

Между групата носачи двама от местните не ме оставят сам.

56Chipursan PamirИзчакваме да отмине киргизки керван с якове – свидетели не ни трябват. Планината откъм Афганистан е сякаш рисувана от Рьорих. Готов съм да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…,  тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не спирани от нищо са пресичали невероятни девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж слязли към долината на Вакхан Коридор, нямаме избор и се скриваме от съмнителен чек пост. Разправят ми за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня възбуждат още повече вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към този Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проляла и пролива толкова кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо…), пребродили тази фантастична страна преди руската инвазия и реализирали  фотографии като икони.

48' Vakhan KoridorНа следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и от граничен връх носталгично се взирам свят, който ме тегли и който явно нося в себе си. Все едно напускам близък човек, който искам  да задържа физически.

Ще доживеем ли до свят без граници?!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Хималаи

31 ManasluХималаите са както любовта, силни и винаги различни, прекрасни и неизмерими. Хоризонталите на града се превръщат във вертикала, забодена в небето. Колкото по-високо, по-необозримо става. Времето се мери в сезони, вечността е по-близка.

10 Thaple la

09 Thaple la През 1998 година ми се отвори възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с редки села и високи пасове, някои граничещи с Тибет. С малко късмет е възможно да срещнете номади с якове на път за Тибет. Казвате „ку-ку“ на китайците и бягате обратно на сигурно място в Непал.

13 Longtang Gompa, Tzum

Планината ни прие могъща и красива. Спяхме под големи скали, понякога намирахме подслон при гостоприемни местни. На места се отклонявахме от пътя и си въобразявах, че пионерствам. Бях отново щастлив.

         Местен непалец от долина Тцум, забранена за туристи, ни просветли, че през десети век от там е минал мъдрецът Миларепа, слязал от Тибет, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно можех дори да мечтая.

         На същото място на картата имаше отбелязан знак на манастир. Миларепа и манастир звучаха убедително и с Анджи, както наричах приятеля си шерпа, следвахме непалеца с надежда да се промъкнем с него без особени проблеми.

         Мисията ни донякъде успя, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязаха и задържаха. Представих се за поклонник на Миларепа, дори цитирах по памет думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което все още можех да мечтая. В случая бакшишът се оказа по-убедителен от думите и ни разрешиха да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябваше да надмине пет дни. До платото на Тибет и обратно ни бяха необходими поне десет, но откраднатите моменти, както винаги са най-сладки.

         По продължение на долината непалски майстори-будисти от времето на Миларепа бяха изчукали първите свещени мани(1), епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно. Малките заселения, опазени от китайския агресор, бяха запазили тибетския дух и култура.

         В манастира намерихме сърдечен прием, а над главите ни между два облака ни изненада снежнобялата шапка с формата на слон на седем хилядника Ганеш(2). Залезът порозови слона, направи го пурпурно червен, после виолетов, а накрая нощта го превърна в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         Тибет ме привличаше като магнит, все едно имах среща, ако не с Буда, поне с Миларепа. В долината открихме още два манастира, посещавани само от царя на Непал. Монасите без много да умуват смениха цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус от нашата, с която нагостиха кокошките си.

         Местен керван скъси пътя ни до желания превал към Тибет, но мисълта за военните не спираше да преследва приятеля ми. Бяхме отдавна надсрочили срока за връщане и те не закъсняха да се появят. Информацията ни застигна по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирах сериозно изкълчен глезен, който бинтовах навреме с наложени лековити треви. Трагичниятми вид помогна и сцената завърши с благодарност към спасителите военни, които вече приятелски настроени, ни придружиха до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Бел.а. Ръж, основната храна на населението в Непал.

25 Lama Thendar Sherab Tzum Не искам да правя  историята дълга, но три дни по-късно наистина си изкълчвам глезена. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви и през цялото време усмивката не напусна лъчезарното му лице. Не изрекохме повече от десетина думи. Тази история навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на слизане се обърнал към Дюрхайм и му казал : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодарих и аз за пълноценното преживяване на ламата, а с фотографиите от  Тцум се получи първата ми по-голяма изложба в летището Орли в Париж.

След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме недалеч от разклонението за обиколката на връх Анапурна. На следващия ден по ранна доба ни събуди глъч и бързи стъпки. Пред палатката ни преминаваше проточена редица от мъже, жени и деца. В невероятен вид те напредваха унесени в ритъм, един след друг. Вървяха като сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те бяха извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените им лица проблясваше надежда. Тя ги водеше напред. Понятието свобода тепърва щеше да добива смисъл.

         Не поискаха да спрат. Не приеха и храна. Продължиха напред в редица като живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носеха го всички в сърцата си. Дарамсала ги очакваше с отворени врати.

28 Manaslu

         След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме недалеч от разклонението за обиколката на връх Анапурна. На следващия ден по ранна доба ни събуди глъч и бързи стъпки. Пред палатката ни преминаваше проточена редица от мъже, жени и деца. В невероятен вид те напредваха унесени в ритъм, един след друг. Вървяха като сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те бяха извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените им лица проблясваше надежда. Тя ги водеше напред. Понятието свобода тепърва щеше да добива смисъл.

         Не поискаха да спрат. Не приеха и храна. Продължиха напред в редица като живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носеха го всички в сърцата си. Дарамсала ги очакваше с отворени врати.

         След всички интензивни преживявания обиколката на Анапурна изглеждаше отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не излизаха от главата ми. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не беше за нас. В лоджа[1], където преспахме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче сподели как преди години дедите му пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по билата, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара.

         – Каква по-добра идея! – възкликнах радостен.

         Отпратихме носачите с багажа по класическия път, а ние с Анджи възможно най-леки,  по съвета на момчето поехме с храна за три дни по стъпките на дедите. За повече видимост същото момче ни изведе над пояса на горите[3]. Намерихме заслон под удобна скала. Пропукващите въглени от жарта ни приспаха с приятна тръпка за неизвестното, което ни очакваше.

         На сутринта пресни следи от снежен леопард ни изстреляха бързо нагоре. С повдигнат адреналин неусетно набрахме височина, но в един момент пред очите ни се изпречи огромен масив без просека, нито яснота накъде да продължим. Опитахме наляво, после надясно, но безуспешно. Това реши втората нощувка на това място.

         Изградихме своеобразна карка[4] до шумящ наблизо ручей. Хапнахме скромно под небосвода на безлунната нощ. Над главите ни се сипеха безброй послания, с които заспахме разтоварени, все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължаваше да тръгнем по избор на ляво или на дясно. При проблем високо в планината човек се мобилизира, прави необходимото и не се нервира.

         Няколко часа бърз ход не промениха проблема ни с просеката. Наложи се да се върнем и да преспим на същото място. Хоризонтът пред очите ни отново разкри гърба на Манаслу този път в различни багри на залязващото слънце. От лявата ни страна се показа пурпурния край на един от трите Анапурни. Магичната обстановка и красотата на тези нови подаръци от Природата ни помири с тревогата къде се намираме. Сготвихме си една последна супа с малко цампа за енергия. Оставаха ни бисквити, още цампа и цял голям буркан с нутела. За отказване не стана дума.

         Места лишени от човешко присъствие вибрират различно, неизвестното мобилизира. Освен това новото приключение започна да ми се услажда. На мен да, но не и на Анджи. Истинският Шерп дава обет да отговаря и да се грижи за този, на който е приел да служи. Вероятно затова физиономията на приятелят ми започна  да добива все по-угрижен вид.

         Тръгнахме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара трябваше да ни очакваше, ниско долу, от другата страна на превала. Анджи нямаше представа колко време човек издържа без храна и тревожен се обърна за помощ към планинските духове, пазители на търсения превал. Събрахме свещени треви, запалихме ги и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, запяхме спасителни мантри.

         Шаманството изглежда помогна, защото просека намерихме и след няколко часа с приятеля ми се прегърнахме на търсеното било.

         Радостта ни беше кратка. Пред очите ни се разкри безкраен хоризонт, в долината изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спадна за секунди.

         В гора без видимост можехме да се лутаме с дни, дори седмици. Освен това, компасът ми, нерегулиран за Азия, добавяше известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказа младежка фантазия.

         Без да се бавим в излишно умуване, хукнахме максимално бързо надолу да търсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, няколко часа сън в денонощието са напълно достатъчни. С Анджи палехме редовно свещени треви, пяхме мелодични мантри, времето беше стабилно, знаех, че ще се оправим.

         Вече два дни следвахме приблизителната посока към Покара във вековна, трудно проходима гора от хиляда и една нощ. Неочаквано от изневиделица израснаха две полуголи мъжки фигури, прясно излюпени от средновековието. Събираха корени от земята и говореха на неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточнихме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябваше да се доберем. Не пожелаха да ни придружат. Дадоха ни само шепа корени, с които вечерта си стъкмихме постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можехме да се сравняваме, предполагам са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосна ръба на Мачапучаре, мистериозен, непокоряем връх с опашка на риба. Гледката зад върховете на дърветата си заслужаваше глада, а за Анджи това беше сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попаднахме на няколко къщи, където ни дадоха храна и подслон.

         След това незаменимото преживяване сред чистата, непокътната Природа, можех да твърдя, че най-добрият начин човек да открие нови неща, е да се загуби.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

13Ang Ialsen

 

Himalaya perdu.

 

 

 

 

 

 

 

 

На горната фотография ме виждате в момента, когато разбираме, че момчето от лоджа ни е подвело и сме далеч от Покара.

За момент забравих глада и снимах тази жена като мумия в дома, където ни нахраниха с Анжи. 07 Siklis

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: