Рай на земята няма, това сега е ясно, но в България около 1968-ма година с мой приятел мечтаехме с катамаран да стигнем до Истанбул и да продължим през Босфора до Нова Зеландия, където трябваше да бъде земния рай. Бурята, за някои смелчаци беше идеалния момент за бягство, но ние бяхме само смели, но без опит. Тренирахме в една бури, грота (мачтата) ни се счупи и помъдряхме. Накратко разбрахме, че не ставаме за подобна операция.

По-късно ми се отдаде възможност да посетя неколкократно Нова Зеландия. Защо не останеш там, ме питаха някои приятели. Нямам качествата Гоген или на Маргарит Йорсенар, беше отговора.

Нова Зеландия, „Хе ао теа роа“ -„Дълъг бял облак“, както я наричат маорите, звучи обнадеждаващо за хора с въображение, които искат да избягат „далеч“ от объркания свят в континентите.  До двата острова с разнообразен климат и природа летите от Европа  двадесет и пет часа и се намирате в цивилизована страна, запазила донякъде стила, традициите и езика и напечията на стара Англия. Чистотата може да впечатли дори посетителите от Япония и Сингапур. Думичката “стрес”  срамежливо се промъква единствено в речника на жителите на Окланд и Уелингтън. Основната тема на разговор с местните жители е свързана с времето, посоката на вятъра, проблеми с някои диви животни и доколко  светът навсякъде е пълен с проблеми.

Но то се знае, светът изглежда такъв, според очите, с които го гледаме. Където да отидем, занасяме себе си, куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Посаждаме ги, те се размножават и един ден ни донасят същата язва, инфаркт или рак, от които сме искали да избягаме.

Като младеж мислех, че няма да успея да изразя себе си без да се провокирам в големия свят. Въпросите, които имах към света и себе си, нямаше да намерят отговор, ако останех в България или дори в Нова Зеландия. Живеех дълго време с идеята на Едгар По, че Любов, Изкуство и Природа са достатъчни, за да сме щастливи. Но именно в Нова Зеландия осъзнах колко повече неща са необходими в живота, за да бъдем щастливи. Младите кивита, както се наричат новозенландците също отлитаха отвъд океана.

Лоза без корени пресъхва, родният кът храни, ала духът лети, търси себе си отвъд хоризонта.  Идва ми на ум приказката за някой си Езин бен Йекел от Краков. Той сънувал, че под определен мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повторил няколко пъти и евреинът поел към Прага, за да провери. Пристигнал през деня, изчакал града да утихне и започнал да търси съкровището. Пазачът на моста го видял и го запитал какво търси. Езин малко объркан споделил тайната си. Пазачът се засмял и му разправил, че често му се е случвало да сънува, че в огнището в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков имало заровено съкровище, но разбира се, не се мислел за луд да бие толкова път до Краков. Езин си натоварил партакешите към къщи и изровил съкровището в собственото си огнище.

По този повод, сред напускащите Бългрия се забелязват три типа, разбира се с много междинни случаи. Новоизлезлите от първия тип се сблъскват с  трудностите, решават, че светът е лош, станала е грешка и се прибират. Втората група е на по-гордите, упорити неуспели. Те издържат неволите без да се прибират в родината и създават затворено общество, в което се имат за герои, неразбрани от обществото. В третата група са успелите. Те се интегрират бързо в общество без да се загубят физиономията. Те носят със себе си  богатството от корените си, заедно с всичко ново придобито от културата, в която живеят. Те продължават своя път с един куфар от познания в повече от местните и поради това често неразбрани, те са длъжна да напредват непрекъснато, за да са доволни от постиженията си. Това е причината за богатството на всичщи колеми космополитни центрове на култура и цивилизация. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в книгата “L’homme dépaysé”. В Париж, но и в Нова Зеландия се срещат българи от трите вида. Човешката психика е една.

Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля горите с джип и да коригира по някое изкривено дърво. Понякога той вдигаше телефона в колата си, за да търси помощ. Беше впечатляващо. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. Имаше хубаво семейство. с три деца и чаровна съпруга и всичко, за да бъде щастлив. Въпреки всичко решил да посети Божи Гроб, усещал празнота в себе си, някакво необяснимо напрежение. Попита ме какво мисля за подобна празнота? Тогава нямах отговор, подобни проблеми надминаваха балканските ми измерения, но беше повод да се замисля накъде съм тръгнал и какво наистина търся в живота.

Днес всеки може да пътува и да се радва на красотите на Нова Зеландия. За себе си правя разлика между несравнимо по-богата на история Азия или Африка, от където е тръгнало човечеството и Новия Свят като Австралия, Канада и Нова Зеландия. Излъчването на земята по тези места е различно. Природата в Хималаите има хилядолетна история пропита с духовност, хората имат друго излъчване.

Така или инък, човек не е ли осъзнал какво носи в себе си, където и да се насели, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.

За Конфуций има два живота, но когато стигнем във втория, разбираме, че има само един.