Фотография – изкуство

                     / Мачу Пикчу, Перу – фотографията е обърната в профил /

“ Голямата разлика между мен и другите фотографи е, че с фотографиите си интерпретирам, тълкувам, но никога не правя документация. Показвам това, което усещам в даден момент, не каквото виждам, а каквото усещам. Оставам винаги като начинаещ, който открива света отново и отново. “ – Андре Кертез

Без претенция бих казал същото за себе си. Това също ме навежда към думите на големия Бейкън:

„Всяка фотография, картина, всяко нещо, което виждаме, променя погледа ни към другите неща.“- Францис Бейкън

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

ПАРИФОТО 2010

Parisphoto-2 Parisphoto-12Да, това е Етиен Дюмон, журналист от Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в салоните на Парифото в Лувър. Има вид да е живял сред някое племе в Африка. Любопитно, нали?

Parisphoto-8Parisphoto-6Парифото тази година е 14-то по ред и съвпада с 30 годишнина на месеца на фотографията в Париж. Сред всичките 57 официални изложби в града не трябва да се изпуска: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank à Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographie, Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie…. Който се интересува повече, може да потърси в: /mois de la photo paris 2010/.

Parisphoto-10

След представянето на Япония преди две години, арабския свят и Иран миналата година, днес Парифото се обръща към Източна Европа. За съжаление в България, поради липсата на сериозно развити фотографски традиции, няма галерия, която професионално и на ниво да представи талантливи фотографи. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите им показат нови визии в съвременната фотография.

Parisphoto-11Parisphoto-4Източна Европа се представя с над 90 фотографи, които представляват почти една трета от цялото изложение. История на фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (или Люсиен Ерве), Брасаи… Поляците показат седем фотографи, еманципирни от наложените норми на бившия комунистически режим. Клавдиж Слубан от Словения, отдавна известен в Париж с непрекъснато растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* –  е представен от няколко световни галерии и щедро раздава автографи на последните издания на своите книги. Рекордът е на Андре Кертез с фотографията „При Мондриан“ от 1927 година, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена в известната ню йоркска галерия Гринберг за 700 000 евро.

Parisphoto-7Чехите са известни с Франтишек Дритко, а сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées. Да не говорим за Жозеф Куделка, на който в една немска галерия, заедно с фотографиите продават книгата „Цигани“ за 900 евро… Имам радостното усещане, че заедно с голямата криза в изкуствата, фотографията вероятно като по-късно, по-крехко и сравнително лесно за интерпретиране изкуство, добива все по-голяма стойност. Парифото е между влиятелните фактори.

В залата за пожекции, след многобройни диапорами и представяния на галериите от Източна Европа, Парифото завършва с отдаване на почит на починалия тази година Бахман Джалали, създателя на Съвременната Иранска Школа по фотография. Кратък филм показва огромни шествия в Техеран, съпровождащи големия майстор и учител. Мир на праха му!

В изкуство водещо е това, което остава извън времето и модите. Можем  да благодарим на колекционерите, за споделянето на натрупаните понякога с по един живот съкровища.

*Винтидж е оригинален тираж в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Който се интересува и обича фотография, за повече информация би могъл да хвърли око в галерия 70 от сайта.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Фотография и Изкуство (диалогичен монолог III)

Фотография и изкуство III

Парижките градини, не по-малко красиви от Силс-Мария (от предишния блог) също предразполагат за размисъл.Претенциозно е да търсим някаква истина. Привлечени сме от автентичност.

Без илюзии за блестящо настояще, вярваме в човека на бъдещето с различно съзнание за света и себе си.  Възможността да изразяваме себе си се среща и в животинския свят. Привилегия на човека е да прави разлика между изразимо и неизразимо. Изкуството се скътава между двете, чудесен, макар отчаян полет, израз на невъзможността да бъдем съвършени. Науката – добра тренировка за мислещия, пресъздаващ природата и себе си човек с непрекъснато променящи се резултати. Религите – израз на духовна чувствителност, доколкото не служат за манипулиране и най-често патерици на по-слабите духом. Не знам дали ми изнася да мисля така или по-скоро прозирам някаква реалност. Вероятно и двете.

–       Надниквам в по-стари блогове и намирам, че си станал тромав, въртиш в същия кръг.

–       Вероятно да. Чувствам задух, ясно доказателство, че съм нормален и се променям. Задухът е барометър за промяна, както температурата, мярка за оздравяване. Хуморът е витамин С, пирует да не се вземем на сериозно.

–       Втвърдиш ли, регресираш, пречиш на себе си и на околните.

–        Новото в света, което ни залива и то ускорително, е супер интересно. Миналото храни, а настоящето трябва да го живеем с широко отворени очи.

–       Стига да е естествено, а не като формула или принцип. Но да се върнем на темата. Стигнахме до мотора на творчеството, напрежението между субективния свят на Аза и обективния външен свят – това през духовния мост на всеки, когато го има.

–       Светът, външно обективен за себе си, остава неопределим за човека. С пет закърнели, все по-денатурализирани от съвременния живот сетива, не правим друго, освен нови икономики, евентуално с по-качествено клониране. За шесто чувство да не говорим, най-често го бъркаме с неизразени желания и подсъзнателни носталгии и емоции. Докато външният свят във всеки момент е различен. Оптимистичното е, че в невъзможността си да качим, слизайки надолу, рискуваме или да се унищожим, или да скочим по-високо с енергията от изпитания ужас и потенциалите в себе си. Вярвам по-скоро в скока…

–        Запънали като магарета, слагаме ред, правим политика, наука, повърхностно изкуство, тук там с някой почти случаен шедьовър за разкош…

–       Мислещият човек е нещо прекрасно и ужасно. Свидетели сме… Така илил инък живеем извън света на Истината.

–       Това плаши ли те?

–       Страхът идва съвсем повърхностно най-вече от несигурност, от неяснота, “да бъдем или не”, казва Хамлет… За мен изходът е в излизане от антагонизма и робията на двоичния код, на който сме жертва, а будизма не ме задоволява като изход. Но това няма общо с темата за Изкуство.

–       Всичко е свързано.

–       В съвременното Изкуство от началото на миналия век до сега, не сме измислили нищо ново. Сюрреализмът с богатото въображение на Мен Рей, Мохоли Наги, Андре Кертез и някои други големи фотографи, разчупва класическите граници на фотографията. От няколко десетилетия на мода са темите. Фотографът равива тема, иска да покаже на света „нещо ново“ – например как се изхвърля боклука в бидонвилите, какво става в американските затвори, в транссибирските влакове…, след което се превръща в “изявен фотограф” със завършена тема… Регистрират го, после бързо е забравен, темата вече не очудва. Така става с всяка мода. Реймонд Депардон решава да снима Франция с определен вид камера – документална фотография, високо професионална, да се снима баналното така добре, че да направи впечатление, да грабне вниманието дори на слепите…. Модата е създадена, за да впечатлява в момента на модата. Впечатлението е винаги повърхностно и временно. Такава е разликата между иманентно и трансцендентното. Последното докосва есенцията на нещата и остава извън времето. Капа, Бресон… са следвали събитията на века, снимали са без да разсъждават, без да се спират. Наложили са стил, разписали са се с това, което са самите те.

–       Без да си драматичен, в тона ти се усеща горчивина, някаква носталгия за нещо пропуснато в живота…

–       Нотката на горчивина предполагам е въпрос на чувствителност примесена с амбиция. Вероятно чувствам липсата на признание за всички усилия, което все още е свързано със старото Его.  Спреводите за Шри Оробиндо и Мер приех съвсем сериозно възможността за Супраманталния човек, изход за конфликния и обхванат от себе си Хомо Сапиенс. Получих отговори на много въпроси. Реализирах как в средата на миналия век наред с всички ужаси, сме се докоснали до нещо фантастично, което като че ли се е изплъзнало или по-оптимистично казано се е отложило… Вкусил от този преход, ми се даде много, но къде има днес подобни  гиганти-пионери на Новия човек? Останал без репери поукротих топката. Сега се уча да ставам приятел с времето. Да не търся бързо постигнати резултати, горчивината за нещо недовършено. Егоизъм и незрялост ни кара да бързаме да изживеем всичко. Казваме: „птичка в ръката струва две в гората!“  А то всички птички заедно с гората са непрекъснато в ръцете ни.

–       Но ето, че не бягаш от капаните на мисълта, продължаваш да анализираш. Тези блогове, анализи, диалози за Изкуство…

–       Бягам разбира се. Боря се, както отказващите цигарите. Да се стремиш към по-високите плата на съществуване без помощен кислород, не става лесно.

–       Какво имаш в предвид?

–       Съвсем схематично, преди възможността да се докоснем до Супрамантал, нивото на мисъл, с което живеем следва във възходяща градация: обикновен, висш, озарен, интуитивен и свръхмантал. Тези енергийни зони са пътя към супрасъзнанието. Ако подсъзнанието е еволюционното ни минало, супрасъзнанието е еволюционното ни бъдеще.

–       Какво общо с Изкуството?

–       Обикновеният мантал принадлежи на хора, които имат необходимостта да говорят, да обусловат нещо, за да си помогнат, да уточнят самите те мисълта си. С висшия мантал правим анализ и синтез, наука, философия, човек вече може да се концентрира, да борави с мисълта си. Озареният и още повече интуитивният мантал  отваря възможност за спонтанно ловене на по-финно ниво вибрации. Различаваме, знаем, защото разпознаваме. Манделщам излива спонтанно уловени стихове на лист хартия, Моцарт спонтанно изважда от себе си блестящи тонове, Бетовен глух…, Ван Гог – невероятни цветове. Говорим за Интуиция, “спомен за Истината”, за да цитирам Шри Оробиндо или “вечен миг, причина за годините (времето)”. Във времето не откриваме друго, освен бавното разпознаване на мига Светлина, на който всички сме били свидетели.  Свръхманталът е този на пророците.

–      За фотографията казваме рисуване със светлината.

–      Без Светлина, поне нашия свят е невъзможен.

–       А звукът?

–        Казано е: „без музика светът не би бил същия“. Но и това е утеха, бягство във висшите сфери. По времето на Бах са слушали много повече музика. И в съседство с крематориумите са слушали блестящи концерти. Изкуството също не е разрешение за човешките проблеми. Вярно е, че при съответно съчетание на звуци в тантризма, мантрите от Веди и Упанишади, както и в Кабалата или при Суфите… – влизаме в свръхмантала. Говорим за звуци, променящи качествата на материята.

–       Че какво повече?

–       Дотук всичко е винаги частично. А ние искаме радост без болка. Живот, познание и творчество, събрани в едно, без конфликт и напрежение. Където има болка, има лъжа. Всички тези нива на мантал и витал (жизнена енергия, емоции, драми, любов…) са само лъчи към нещо по-голямо и недостижимо. То ни тегли като магнит, отиваме към него. За съжаление изкуство, наука, религии не са достатъчни. След като започваме да го разбираме, защо да не искаме още !?

–       В този порив не бягаш ли от ежедневието? …

–      Не, разбира се. В най-малкото се крие и най-голямото. Допира с ежедневието стимулира, свързва с външния свят, с материята, която променяме. Тя е навсякъде, в стръкчето трева, в беззъбата баба, в просяка, в месаря или в първия министър.  Но това е само начало. Голямото усилие е в приемане на невъзможността да надскочим сянката си. Това да не бързаме, да приемем времето, този капан, чудесна измишльотина на мислещия човек, уплашен от смъртта. Горчивата ми нотка, скрития страх, за който споменавш се таи именно в това: съзнавам, че всичко е наред, а продължавам да бързам, сякаш нещо ми се изплъзва. Там се крие някаква неискреност, страх, вековно вкоренени навици, изискващи да се слезе до телесния, дори до клетъчния мантал. Тялото да осъзнае. Това е следващия Еверст за човека.

–       Ловим се за всичко възможно, за да създадем стабилност, а стабилността ни ограничава.

–       Да, може да се каже, че единствено повтарянето на едни и същи вибрации, превърнати в навици, ни дават известна видима стабилност. Звучи едва ли не трагикомично, ако трябва да говорим за реалност. Затова търсим компромис и дишаща хармония.

–       Говорихме за Истина. Интересно е, че каквото и да кажем, обратното също е вярно. Единствено поезията свързва в общ смисъл. Но не тази в наредени стихове, такава поезия е също измислена. Тогава който няма поетична душа какво да прави?

–       Отново Via media. Средния път, но без котва! Докъто сме в лъжовния свят, болките са неминуеми. Буда иска да раздвижи стара Индия с гениалната за времето си идея за бягство от болките в живота. Христос в тежък за евреите момент, освежава епохата с отдавна познатия още тогава принцип за обич. Мохамед обединява мюсюлманите с вяра и меч. Всичко това не е направило света по-добър. Сълзите продължават да мият болката в душите ни. Цветан Тодоров в интересната си книга “Авантюрите на абсолютното” (В български превод „Красотата ще спаси света“) цитира поетесата Цветаева: “Между небесата на духа и човешкия ад изкуството се явява като чистилище, от което никой не иска да отиде в рая.” Тя говори за трето царство между небето и земята. И малко по-нататък: “Само в дълбочината на страданието, в нас божествено отеква виталната (жизнената) песен на света, като песен на славей в мрака.” Става дума за активна неутралнст в пълно съзнание за настоящия момент. Хем неутрално, хем активно – как да не е нов Еверест. Въпреки всичко, днес продължават да катерят стария Еверест цяла върволица с и без кислородни бутилки. Аз също страхотно харесвам Хималаите, но разчитам и оставам оптимист за новото време.

–       Важното е да не спираме.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Пари Фото 2009

Paris photo 2009.jpg-5-4От тринайсет години „Пари Фото“ е най-значимо фотографско събитие. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра утвърдждава метафорична визия за света, в който живеем.

Paris photo 2009.jpg-3-2Тук всяка година се утвърждават котите на известни фотографи от деветнайсети век до сега. Затваря се  кръга с начало Париж. Често изкуствата тръгват от тук, минават през Ню Йорк, за да се утвърдят, добият мащаб, нова форма,  продължават през Токио и връщат в Европа през Лондон, минават през другите столици, за да се преоценят отново в Париж. Това сверяване на стойности в изкуството, макар схематично, завършва в  „Пари Фото“.

Paris photo 2009.jpg-5

Спомням си първото изложение, когато представиха големи световни фотографски галерии. Колекционери и запалени аматьори се хвърлиха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис), днес все по-скъпи и трудно достъпни. Оцениха нови таланти, уточниха коти, които за няколко години хвръкнаха до небето… (Соул Лейдър, Картие Бресон и много други от 500 – 1000 евро, сега се качват до 30000 и повече.) Но не това е най-важното. Даде се възможност на Голямата, фотография, с всички фантастични, ненадминати досега техники от разни епохи да се сравни със съвременни таланти в модерното изкуство. Всяка година се проследяват тенденции, падане или утвърждаване на стойности във фотографията (без да бъркаме с репортажно изкуство, което има свои стойности с барометър, например фестивала в Перпинян).

Paris photo 2009.jpg-4-4Тази година между 19 – 22 ноември в Карусел де Лувър се събират 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги, най-добрите от 23 страни. Както всеки път, отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне тук в Париж, да бъдат спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представя редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Знаем, че Иран има стари фотографски традиции и много добри училища за снимане. В този не лек момент за иранците, очевидно това внимание има и политически характер. Осъществяват се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

Paris photo 2009.jpg-23На мода е големият, често гигантски формат. Някои критици го определят като комплекс за показване на висок професионализъм, техническа мощ на фотографите. Шедьовърът не е необходимо да бъде представен голям, за да бъде грабващ, докъто кичът става още по-ужасен. Въпрос на вкус и мания за показ. Най-скъпите и ценени фотографии без значение формата не губят стойност.

Paris photo 2009.jpg-21«Игра на Таро» на Роберт Клайн, винтидж от 1950 година, се продаде за 265 000 евро. Тиражът и външният вид са от голямо значение, но нищо не  заменя окото на фотографа.

Paris photo 2009.jpg-17

Много зрители се разхождат с фотоапарат в ръцете. Изкуството заразява, освен това не всеки е колекционер с възможности.

Paris photo 2009.jpg-17-2 Радостен факт е появата на нови фотографи, които без да учудват с фрапираща оригиналност отказват оковите на модата. Мярката за истинско изкуство е какво остава от творението след като мине модата.

Paris photo 2009.jpg-16Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

Paris photo 2009.jpg-11Paris photo 2009.jpg-10Обикновено на подобни сериозни места се явяват и оригинални, провокиращи личности. Ето маскирания господин, който си завира носа навсякъде преди да изпие едно шампанско и да продължи авантюрата си в музея на Лувъра. Девойката с руска военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя фотографията.

Paris photo 2009.jpg-24Paris photo 2009.jpg-7Тази година в Париж ноември не е месец на фотографията, който се прави всеки две години. Около Пари Фото могат да се посетят още трийсетина интересни изложби. Не са за изпускане Клавдиж Слубан и Огюст Сандер. Майкъл Кена излага черно-бели пеизажи в Националната библиотека. Мотото на изложбата отговаря на видяното: “ Фотографиите ми са накити от време, което си отива. „.

Paris photo 2009.jpgКато задължителни бих добавил колекциите на „Делпир и Сие“ в Европейската Къща на Фотографията, както и „Сюрреализмът във Фотографията“ в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба на Българска земя, която ще се състои в Си Банк в София между  14 януари и 12 февруари 2010 година.  Названието е „Тук – Там“.

26 Paris photo 2009За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще има френски вина, знаете защо – хубавото вино е също изкуство.

В 70-та галерия на сайта могат да се проследят останалите  фотографии от салона „Пари Фото“.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: