Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги и не се насищаме да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корекции. Днес фотошоп би фалирал с такива фотографи. Той схваща приемуществото на фотографията с нейната пластичност и интуиция за живота, възможност да пресъздаде в движение едно „ясно изразеното равновесие“. Снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство за проникване в нещата при условие, че не зависим от тях и не подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, не е спирал да пътува. Анри като млад е рисувал и е обичал да медитира. Завършва живота си също с рисуване. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот в същата епоха. Което днес спира Вили Ронис да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

Ще добавя няколко думи за изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети със съответното място и време, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай и Дюрбан са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по света като хайка консуматори без вкус – един колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пейзажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери, се нарича „Планетата Пар“.

Наближава поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижаните, останали в града заедно с многобройните туристи. Всички се препичат на воля с танци, къпане и свалки разбира се.

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. На фотографията според светлия цвят на балона днес въздухът е направо чист.

Минавам покрай Гръцката църква в София и продължавам към Руската. След това влизам в Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три през нощта със свещица в ръцете уморен заобикалям Свети Седмочисленици се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто си създават приятна атмосфера заедно. Циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Макар рядко срещат се и други млади с блясък в очите, търсещи спасение отвъд трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви, особено за млади хора, ученици и студенти, беше забранено. Правех всичко, за да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата и да вдъхна от забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танците на отблясъците по фрески и икони развинтваше въображението ми. Не мислех за риска да бъда санкциониран. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше от звучното църковно пеене с гласовете на хора и чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с ръка в пазвата. Вятърът я гасеше и взимах огънче от закъснели възрастни минувачи. Те също го криеха, а после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчетата създаваха помежду ни някаква духовна връзка. Късметът ми работеше и не ме изключваха от училище.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, оставаше до края на службата. Развълнуван продължавах с нова свещица през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски, а в къщи оставях свещицата да догори на масичка до леглото ми.  Пламъчето играеше по стените, превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота сърцето ми туптеше силно и горящият въпрос „защо всичко това?“ чезнеше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът ни да минава в празни задължения? Не знаех да определя какво  търся. Думите свобода, дух, обич, докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, всичко това оставаше увиснало във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на горящи въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която започвах да имам спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, ме караше да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което по-късно се разви като стил и цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »