След преживяните одисеи с калта в Поморие (от предишния блог) последва фотографска изложбата “Аригато Жапан” в галерия Средец в София. С това заглавие отправям благодарност към Япония, страна, където хората казват, че “красотата е отговор на търсената истина”. Япония е взела есенцията от културата на мощните си съседи Индия и Китай, а по-късно е приела, пресяла и задържала същото от цял свят, за да му даде японска физиономия, без да промени основното в себе си. Това е съпроводено с шокиращи, успешно овладяни противоречия. В минали блогове подробно написах за етика и толерантност в отношенията на хората, където вместо “обичам те” се казва “има обич” и вместо “липсваш ми” – “има тъга”… Японците често отговарят с “може би” и глаголът съм, както в еврид, няма сегашно време – нещата в живота са винаги на път да стават, човек е на път да се изгради – и се изгражда!… Изкуството им не е симетрично, нито “съвършенно”, оставят го да бъде безгранично…

Японският посланник ме стопли с думите, че при откриване на изложбата се е почуствал в страната си.

След минералните бани в Поморие сега, когато е студено и вали дъжд, в Панчерево е цяло удоволствие да се плува в открития минерален басеин и не по-лошо да се влезе в подновената минерална баня.

А през следващите дни:

посетих дълбоко скътания в сърцето ми прекрасен Пирин.

На това място изгубих близък приятел, с него тук намирахме най-красивото сред българските планини, тук бих оставил костите си и аз. Двата свята на живота и смъртта са свързани – когато питаме някого за какво би умрял, все едно го питаме за какво живее. Когато назоваваме къде бихме оставили костите си, означава, че по-значимо, в случая красиво място, би било трудно да се намери.

Както е ставало почти винаги пиринските авантюри завършват с минерална баня в Добринище.

Тези най-обикновени хора си хортуват сладко. С фотоапаратче, завито в чаршаф вместо пишкир, за няколко минути се присланчвам до тях. Слушам с удоволствие какво се е случило с кравата…, а те обзети в желание да споделят, не ми обръщат внимание. Говорят, както са го правели винаги от десетки години. Като деца са помагали на бащите си да строят същата баня – строили са я на собствен гръб и средства, за да се радват на минералната вода. Сега се опасяват, че някой от “добродетелите” на града ще поиска да я “купи” от кметството, за да направи търговия с модерно Спа…

Като малък и аз помня как слизахме от планината със ски до банята. Премръзнали ги забучвахме в снега, за да се потопим в блаженството на кристалната минерална вода. Правехме го с песничка и глътка ракийка за изпроводяк… Сега и така беше също чудесно.

Анхиало, а сега Поморие поради огромните си солници още от Византийско време станало от най-ценните кътове на Черноморието, привлякло дори римски кервани да взимат от солта. По гръцко време Несебър и Созопол се карали към кого да принадлежи това богатство, после след освобождението от турците  теснолинейка разнасяла солта, докато накрая дошъл ред на бай Тошо, който решил, че всичко това не е необходимо. Построили санаториум, разрушили всичко за бъдещи строежи, като сол внасяли от Африка. Хубавата замисъл на мъдрия ни ръководител се осъществила само четиредесет години по-късно едва напоследък, когато руснаците харесали това място.

Мъртво море или лагуната в Поморие, всяко от тях е екзотично по свой начин, всяко носи лечебните си качества. През октомври имам да правя изложба за Япония в София и предпочетах Поморие.

Освен калта и солта, есенното слънце,  птиците в езерото, замърсените плажове и мътното море наоколо, открих цяла руска колония, масивно завзела, както се оказа не само калта, но и целия град. На руснаци вече били продадени над 3000 апартамента, а много магазини в центъра носят руски названия. Руската инвазия не била само в Поморие се извиняват поморийци, защото  по цялото ни черноморие идвали близо 500000 руснаци на година! – липсвал само Путин – „но той все едно е тук, защото тези мили руснаци отказват да научат и една българска дума. Някои дори казват, че Кирил и Методи били руснаци!“ – сподели стопанката, при която съм отседнал.

Оказва се, че  местните поморийци са длъжни да говорят руски та търговията уж да върви, а те казват „уж“, защото на всичкото отгоре братушките цепели стотинката на две.

Голямото преимущество  дълги години да съм живял и да обичам България, ми позволява да взимам хубавата страна на нещата. А такава винаги има.

Салонът в Гран Пале Пари Фото тази година, по-хубав отвсякога, заедно с всичко друго във Франция днес затвори врати. Ние сме във война, вътрешна и световна. Благодаря на всички, които четат блоговете и загрижени се обадиха. За съжаление необходими са трусове, за да си показваме колко се обичаме и държим едни на други.

В настоящата атмосфера не правя подробен коментар на тенденциите в салона. Слагам няколко фотографии от вчерашния ден. Съвсем не в тон с външните събития може да се забележи  вълна от нов финес и намаляване на кичовете от предишните години. Същото нещо се забелязва и в неотдавнашншя ФИАК. Котите на фотографите остават високи, но повечето на заслужени, рядки и качествени произведения.

След случилото се снощи в Париж, хората, живеещи, всеки в своя свят, вероятно разбараха, че все едно под каква, включително най-жестока форма, нещата са тук, сега и навсякъде. Границите преди години се сринаха, но очевидно не още сме готови за свободата, която ни се представи под носа. Уплашени, сега повече от всякога слагаме нови граници (стени) във всичко. И има защо. Но паника, страх и национализъм водят до още по-голямо затягане и регрес към за съжаление неразбраното минало. Да си пожелаем съзнателни усмислени реакции за времената, които ни очакват.

В Париж всичко е затворено.  160 световни фотографски галерии в Гран Пале са блокирани.

Не искам да меря или анализирам изкуство, което като цяло, ако изключим няколко големи артисти, не намирам за повече от забавно. Изкуство, което става за всички, където думата бизнес, мода и снобизъм са на първа линия. Слава Богу от време на време се срещат бисери, които ни сдобряват с реализацията на креативното в човека. Ако трябва да има мярка, тя е в безвремието на творението. Съврменното (поп) изкуство иска да учудва, да обръща внимание върху себе си като популяризирва, за да обхване по-широка публика, в която всеки докоснал се до произведението се превръща в творец. Да, днес светът е на път да става все повече възможен за всички, границите се изтриват, обезличават, разбъркват се досегашните представи за нещата. Ако това е прогрес, той ни заставя да измисляме нови възможности, нови нива на живота и на себе си. Но противоречието е, че чувствителността е лично качество. Допреди седемдесет години изкуството не е било масов продукт. Неговата елитарност не е спасявала човека от царящите злини, но е хранила духа на всеки с развита чувствителност. Компромис и антагонизъм между масово и лично, между безлично и лично, между повърхностно и трансцедентно (хоризонтално и вертикално), между временно и безвременно, такова е усещането в Гран Пале и във всички изложби в Париж тези няколко дни на Фиак 2015.

Ева и Адел, които виждате на снимката с мен са се превърнали в необходимо условие за всяко голямо артистично изложение по света.  Живеят в Берлин и се придвижват с розовото си бусче, в което имат всичко необходимо, за да се представят като Съвременно Изкуство на живо. Появили се анонимно в залите през 1990 година те твърдят, че са „The begining after the end of art“ („Началото след края на Изкуството“). Те държат да не се знае нищо за тях, дори пола им е неизвестен, поемат си разноските сами и не искат да правят бизнес със себе си. За мен беше забавно да снимам, да наслагвам планове или просто да крадя лица и фигури на оригинални посетители, които в залата сами по себе си също участват като произведения на изкуство. Галериите в Гран Пале 165 на брой показват освен шокиращи абсурди и шедьоври.

Идва ми на ум приказката, че една лъжа е лъжа, две лъжи са пак лъжи, но три лъжи, това е вече политика. По същия начин бихме казали, че Съвременното Изкуство е Изкуство, в някои случаи е Изкуство, но повтаряно по един и същи начин се превръща в бизнес.

Но ето, че Берлинската стена се срина, светът въздъхна с облекчение, след което неготови за поднесената свобода, хората уплашени се скриха зад отново растящ национализъм, съпроводен  с драми и растящи нови стени. Как ще се изрази това в изкуството?