/Рада, Йемен/

Добър съветник е рядкост, но още по-рядко срещан е добрия слушател.

Често се питаме кой човек е добър, кой лош. Най-вероятно по света добрите и лошите хора са равномерно разпределени. Привилегировани места няма и ако изключим войните, диктатурите и тероризма, оплакванията, че светът е лош, са винаги от личен характер. Понятията етика и морал са относителни според културното ниво на всяко общество. Битието определя съзнанието, точно колкото и съзнанието определя битието. Те са взаимно свързани. Вече никой не вярва на комунистическите излияния за битие или общество, класа, определящи съзнание. Все едно на какво ниво, добрият човек носи добро зърно, а лошият отровни корени. Статика в природата няма, но промените изискват време, понякога цели поколения. Светът с цялото си разнообразие и различия неминуемо се развива.

Колкото една страна е по-примитивна,  съответно назад във времето, толкова лустрото и воала от натрупани култури е по-незначителен. В известен смисъл хората, останали извън световните проблеми, са по-малко натоварени, по-директни, по-ясно разбираеми. В Йемен, както и в много арабски страни, не-мюсюлманите сме осъдени да завършим с гниене в ада. Нещата са опростени – в отношенията доброто и злото се изразяват директно, без културни надбавки. Добрият човек без да ви познава ще сподели залък с вас, ще ви упъти с добро чувство, пък Аллах има грижата за останалото. Лошият ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че сте нежелан. В Европа същият “лош” човек, например французин, няма причини да ви вкарва в „правия път“ или да ви елиминира. Но ако ви блъсне или ви създаде проблем, в “пардон”, което ще чуете, ще има нотката на “махай се от пътя ми, пречиш!”. Въпрос на култура. Не давам примери с България…

В столицата Сана снимам от най-старите сукове на Ориента. След това се шмугвам по тесни кълдъръмени улички, за да се прибера в хотела. Вали ситен дъжд.

Загърнати в черно две женски фигури, прибягват между локвите. Открадвам няколо кадъра. Усещат ме, но вниманието ми към тях ги забавлява. Опитвам се, макар от разстояние, да завържа разговор: “Къде мога да изпия кафе?” провиквам се под сурдинка на английски. Жените уверени, че наоколо няма други погледи, отвръщът на чудесен английски да ги следвам. На въпроса “до къде”, без да се обръщат промълвят „for а good coffee!“. Че няма да го пием заедно е ясно, което не пречи на въображението ми да се развинти. Следвам ги приятно възбуден. Снимам без притеснение. Взаимни усещания са в развитие, но ето, явава се мъжка група. Връзката е прекъсната, поемаме в различни посока. Опитът да ги пресрещна в съседна улица е неуспешен.

Налага се да забравя за кафето, както и загадъчните погледи с хубави гласчета. Трудно се отрича, че големи, хубави очи, приятен женски тембър и всичко друго загадъчно скрито е по-предизвикателно от западните секс дефилета. (не изключвам улица Витоша в София…) Въпрос на чувствителност.

Забележително е, че жените в бавно развиващите страни, са по-прогресивни от мъжете. Ако не се лъжа Сталин казваше, че за успешната диктатура на пролетариата, след унищожаването на интелектуалния свят, трябва да се  превъзпитат първо жените…

На следващия ден се намирам на малко площадче в Шибам, друг старинен град, където ще преспя. Деца играят на топка, други с пръчки въртят гуми от колела. Макар несръчно, включвам се с тях. Заобикалят ме и благодарение на момче, говорещо английски, става приказка. България не е добре позната и не е ясно доколко съм “неверующ”. Разправям за българите, колко сме добри на футбола… След това се упражняваме да снимаме заедно. Идва ред и за молитва.

Чувстваме се близки. Децата най-мило ме канят да ги придружа в близката джамия. Колебая се каква роля да играя, докъто едно от тях ме пита: “Вярваш ли в Аллах?”. “Да“, отговарям ясно. После добавям: „вярвам, че  навсякъде, всичко е Аллах.” Това се харесва, замислят се… Друго момче пита малко недоверчиво: “Но в България сте мюсюлмани, нали?”. “Не всички”,  запазвам спокойния тон. Това леко ги обърква. Момче от групата губи търпение и спасява неудобния момент: “Ами добре, да вървим!”. Упътваме се бавно към джамията. Решавам, че се явява случай да открадна някоя фотография там, където сам сред възрастни трудно бих доказал вероизповеданието си. Освен това смелост още нямам достатъчно, съмнявам се и във вида си, или поне вътрешно не се чувствам достатъчно “добър мюсюлманин”, за да мина като такъв. Освен това първото момче с неудобните въпроси продължава да ме гледа втренчено. Спира и неочаквано изтърсва: “Прочел си Корана, нали ?!”. Реших да не си играя с огъня, още повече, че татковците ни очакват в джамията. “Вярвам в написаното в Корана – всичко е Божествено, но… аз не съм мюсюлманин.” Спираме се всички. Момчето с директните въпроси ме поглежда презрително и казва нещо, което преводачът премълчава. Пътищата ни се разделят: нямам право да влизам в Джамия! Три-четири деца  ме заобиколят и в очите им се чете съжаление за хубавото ни приятелство.  Те са мили и сърдечни. Пробили сянката на облаците, слънчевите лъчи проблясват наоколо.

Малко преди да продължа пътя си на другия ден, случайно се сблъсквам с момчето-преводач. Питам го за последните думи на момчето, което държеше да разбере дали вярвам в Корана. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя той без да ме погледне в очите.

Красотата на стария, още автентичен Йемен е забележителна. Не отричам, че предпочитам прямотата на простия, обикновен човек, пред воалиращото лустро на съгражданите във “високо цивилизованите общества”. Колко опростен би бил живота ако си позволим да сме истински без да претендираме за неща, които не сме. Все пак, прикриването на същността на много от хората, не променя процента на добри и лоши хора по-света.

В джамията не успях да снимам, но оставам с чудесен спомен от Йемен.