Защо изкуството е така необходимо? Ще се опитам да бъда кратък. Ако светът е безкраен, не може да се говори за реален ред. Нещата ги определяме само в определени граници. Възможно е да търсим моментно единство в даден ред и граници, но не и обективна истина. Тогава в очите ни светът не е друго, а субективна представа, погледната и определена по безкрайно много пътища. Безграничността е привилегия на гения и не е далеч от лудостта. От друга страна всяка граница, ограничение ни отделя от цялото, причинява болка. Тогава създаваме ред, който да води до минимално страдание. Самото страдание е свързано с някакво изкривяване, незнание. Болката, болестите идват от липса на съзнание. Човек остава разкъсан между чувството си за безграничност и материалната клетка, в която се уплита, плете и разплита. Изразните средства ни отделят от животните и същевременно ни затварят в друго ниво на съзнание. Понятията, израз на мисълта, се състоят от думи, изразяващи определен смисъл, както и от неизказани думи, изразяващи обратното на този смисъл. Без тази връзка понятието остава ограничено и без-(с)мислено. Да твърдим нещо, означава, че приемаме и обратното без да го изразим. Предпочитанието е въпрос на условност. Но това предпочитение ни затваря и ако сме чувствителни, напряга.

Стените на клетката са още по-комплексни. Човек, за да определя себе си има необходимост да сравнява. Още от детство от нас се изисква, налагат ни да покажем, да станем нещо, да се харесаме на околните, да отговаряме на изискванията на обществото, но не да бъдем каквото сме. В противен случай по един или друг начин ставаме виновни. Налага се да оприличаваме кодовете, които е наложила средата. Погледът на околните до голяма степен определя начина, по който ще гледаме света. Това разкъсване между истина, която носим и наложени условности ни напряга. Най-естественото спасение е в бездушната хармония на Природата или в Изкуството, претворен израз на собствената ни природа и невъзможност.

Изкуството, търсено в дълбочината на вечното, което потенциално носим в себе си, заедно с външния си израз дава моментно задоволство. Там се таи зърното на безкрайното не детерминирано (освен от анализите на критиците, за които анализът е по-лесен от творческия акт). Споделено, това задоволство заразява, дава плод, развива чувствителността на околните, там където я има. Опираме се на изкуството като на прозорец към свобода. Оставаме с надежда да се докоснем до безкрая, от който ежедневието ни дели.

Изкуството свързва, изкуството лекува. Болестите, проблемите идват от стагнация, задръстване,  физическо, емоционално, сексуално или интелектуално. Оздравяваме, когато възстановим преминаващия през нас хармоничен поток от енергии. Изкуство, което не подобрява състоянието ни, е празна измишльотина, манипулация за емоционална възбуда и най-вече търговия.

Голям, креативен обущар понякога се приближава повече до изкуството, отколкото някой съвременен, известен кариерист-творец, усвоил законите на рекламата и бизнеса. В България видях млади хора с фотоапарати, които не знаят, че са по-добри от много други, понякога добре стъпили фотографи на запад. За всеки влак има пътниците, но не всеки пътник пътува истински.

Пиша тези думи като продължение на предишния блог за Ар Пари, което се провежда в момента в Париж. Радостен факт: тази година виждаме значително по-малко кич в модерното изкуство. Чувстват се пулсации между голямата криза и повика за ново…

Тази година (18-22 март) Салонът за Модерно Изкуство в Париж „Арпари“ в Гран Пале се превръща в „Арпари+гости“, с което разширява традиционната си концепция. За първи път на 114 участващи галерии се дава възможност да кръстосват идеи по техен избор. Освен с нови партньри в сферата на изкуството опити се правят в близки области като архитектура, кино, литература, дизайн, музика, дори гастрономия… Едновременно с мондиализиране на изкуството, разширяват се също границите на приемственост в областите на културата. Участват 17 страни с 46 нови галерии, между които Индонезия, Украйна, Мароко, Унгария, Монако, Китай, Африка, Щатите…

Фотографията, смесена с живопис и с други изкуства, заема видно място.

От другата страна на булеварда в Пети Пале от  няколко месеца се представят колекциите на Ив Сен Лоран – триста от петстотин модела, творение на най-големия след Шанел модист.

След ужасите на втората световна война светът се преражда. В този ренесанс в изксутвото Шанел пресъздава големия шик, а Ив Сен Лоран, тогава 22 годишен модист, през 1952 година възражда Диор. След това през 1964 година Сен Лоран се оттегля, за да  създаде през 1970 година собствената си модна къща. По същото време в България като най-голяма атракция се появи първия шушлек. Успях да се сдобия, станах ултра модерен и това ми костваше продажбата на минаващи „стари дре-ехи купувам“ два стари фотоьойла от вкъщи. И това беше нещо!

Изложбата е феерична и направена с изключителен вкус, отговарящ на нивото на костюмите.

Игриви потоци, необезпокоявани от сезоните се промъкват между дърветата на Булонския лес. Ноември се стопява в декмври. Последни есенни листа куражливо  оглеждат остатъка от разкошните си багри, вибрират в раздвижените огледала на потоците. Водата винаги жива, дава тонус за последно сбогом на заглъхващите тонове. Есенната симфония на гората преминава в зимен унес.

Казваме : « снимаме, за да не говорим ». Вярно е, несподелимото не може да се напише или изрази с думи, които извън поезията губят богатството си, втвърдяват и обезличават. Реенето на мисли няма общо с интуицията, ловяща момента. Фотограф, който приказва и снима, вероятно не е наясно какво прави. Фотографията дава свобода, простор извън задуха на мисълта и това e сравнимо с живописта, музиката, поезията…

Снимките в този блог изразяват трудността да съчетая думи с фотография. Отраженията във водата се интерепретират различно от музикант, от поет, някой японец, ескимос или пък от гръцки пожарникар по горите… Имам ли право да отнемам думата мисълта, идеята, полета… на зрителя, при положение, че вече съм я провокирал с изложеното ? Затова често казваме: снимам, за да не говоря.

Вижда се ясно как миловидните, тромави изречения написани по-горе преди фотографиите ограничават богатството на образит. В галерия 72 от сайта може да направите слайд-шоу и ще се съгласите, че думите са излишни.

„Никога не съм по-малко сам отколкото в самотата.“ Сципион Африкански

Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли страхотно сами?

Когато снимаме дали сме сами? Възможно ли е да правим добра фотография, ако не сме сами?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Човек, когато е сам, същевременно е в състояние на непрекъснат обмен със света.

Както въпроса с яйцето и кокошката, по същия начин самотата и социалното не могат да имат причинно следствена връзка. Можем да говорим за самота само след като се отделим от нещо (някой), с които сме били заедно. От друга страна единствено сами можем да бъдем истински заедно с всичко останало в живота.

“Аз живея” не задължава никого да живее, докато самият живот ни задължава да бъдем сами. Останалото е въпрос на дозиране, на съдба (обстоятелства), праг на толерантност. Социалният прогрес не променя нищо на самотата: в материално задоволените общества самоубийствата не намаляват. Хората се стараят всячески да запълнят някаква огромна празнота, заела мястото на криворазбраната самота, която парадоксално е най-пълна.

Можем да разгледаме самотата в два аспекта: да се почустваме сами в света или да почустваме самотата на света. “Сам в света” е противоречие, защото светът сам по себе си е множество от всичко. Но пък е възможно да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа, което е въпрос на психическо състояние. Разрешението на въпроса е в продуктивната “самота”, чиито споделени плодове носят радост, а осъзната, радостта остава като най-човешко усещане. И кучето маха с опашка, но не го осъзнава.

Парадокса на фотографията: „самотният“ миг, откраднат от живота се превръща в история. Фотографията не създава момент или присъствие. Това остава привилегия на живописта. Фотографът лови момента или по-точно “получава” мигът, който ще затвори в кадър, за да го покаже. Този миг остава сам за себе си, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Единствено фантазията на фотографа създава някаква история. Фотографията,  било в своята многоплановост или плоскост, ще трябва да развълнува чувствителния човек, който от своя страна ще я префантазира по свой начин. Тогава изкуството е осмислено: вади ни от условностите, в които безутешно сме заплетени. Единствената постоянна величина в процеса е скоростта на светлината, която рисува със “самотния”, изолиран момент и въображението на фотографа.

Фотографът в самота и единствено в самота може да проникне в душата на обекта за снимане. Сам, изтрил шума на егото си, той се опитва да се слее с обекта за снимане – миг на сливане с обекта, нарисуван от светлината. Доближаваме се до познание по идентификация – познавам те, защото съм ти – за което говори Оробиндо в своите преживявания със Съзнанието.

От друга страна, на където да обърнем поглед, самотата остава най-добър еталон за различие, най-добра защита за сливане с цялото. Няма шедьовър в изкуството, който да не е единствен. Същото и с Големите сред хората, очевидно осъдени на самота, която парадоксално още повече ги приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “В самотата си самотникът гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което си говори само и не е никога само. Или пък за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

В дълбочината на нещата и извън всякакъв парадокс, самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Извън всякакъв парадокс, защото е погледнато еднопосочно, самотата е най-добра подготовка за смъртта.

Двама влюбени също са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата си в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, компенсира човешката самота и страх с неизвестното в смъртта и времето.

Казват “сам като куче” и все пак този, който отказва или му е отнета възможността да бъде сам, губи възможността да се зарадва. Модерният човек се блъска в две прегради: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира.”. Черно-бялата фотография изразява особено силно, бих казал безпощадно, тези психологически моменти, обикновено  прикрити в живота.

Човекът е единственото същество, което се чувства само и което откъснато от природата търси своя ближен, за да се реализира.

Ще завърша с Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме се сами и умираме сами. През живота си желаем невъзможното: сливането на противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуиция за единство на тези противоположности в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта, за няколко мига, творение и рушене се сливат в едно. Измислили сме изкуството, за да се докосваме до подобни състояния.

Фотографията също e любов.