/ Номади на път за Хиршад пас, Пакистан /

Истински номади в класическия смисъл на думата, се срещат все по-рядко. Те са съвсем различни от електронният номадизъм, който завладява планетата,

По начина си на живот, от хилядолетия насам, без да си задават въпроси, тези хора са правили мост между различните култури и цивилизации. Днес модерният номадизъм, заел най-различни форми, ускорено променя света и същевременно неудържимо ни отдалечава от Природата. Самолети, взимани като таксита, фейсбуци, твитери, сателитни антени и какво ли не още, създават виртуални контакти, граници не съществуват между изкуственото заедно. И колкото по-„заедно“, ставаме по-самотни и индивидуалисти.

                                           / Тибет /

Ето няколко идеи, които правят пътуването на класическия номад лесно и пълноценно:

–       Не се сравнявай с никого.

–       Храни се с храната на страната, която обитаваш и я споделяй с другите.

–       Избягвай тревогите.

–       Не критикувай.

–       Не се оплаквай.

–       Заменяй и давай, за да вземеш. Обогатявай се, за да обогатяваш.

–       Губи се, за да преоткриваш света и себе си винаги различни.

                                 / Вакхан коридор, между Пакистан, Афганистан, Киргизия и Китай /

Също няколко библейски мъдрости, свързани с номадизма, валидни за всички времена.

–       Всяко жилище, град, страна, политически строй и връзка са временни.

–       Инсталиране “завинаги” не е възможно.

–       Всяко жилище е „хижа“. Вечен дом не съществува.

–       Всяко застояване на едно място е временно.

–       Всеки успех е временен.

–       Всяка радост (тъга) преминава.

–       Всяко богатство в даден момент губи смисъл.

–       Самото пътуване е също временно.

Това не може  да бъде по вкуса на влюбените в котвите, позлатени или не, нито на хората, блокирали от страх да се огледат, за да изразят себе си, извън това, което им налагат другите. Глаголът еx-istere (лат.) = “излизам от себе си” = съществувам, се изразява във всичко, което не спира да ни предлага живота.

Номадът е обратно на тесногръдия, уплашен егоцентрик, обхванат от себе си.

Тези хора ни показват как единственото нещо, което можем да правим на Земята, е да напредваме и с всяка крачка да търсим възможност да правим обмен с другите.

                                                                           / Непал /

В Острова на съкровищата Роберт Луис Стивънсън казва: “Не пътувам, за да отида някъде… Просто тръгвам заради самото пътуване. Голямото нещо е да бъдем в движение.”

                                         / Тибет /

По време на път нещата се нагаждат. Човек се адаптира към обстоятелствата, те го променят, а той оставя следи и се прибира различен. Отвъд хоризонта, добили вкус към широки пространства и предизвикателства, откриваме нови качества в себе си и копнежът за нов път вече не ни дава мира. Човекът-номад е вестонодец. Вестите, които носим, отговарят на качествата, които сме развили в себе си. За търсещият дух светът е провокация, стимул да надминем себе си. Добрият обмен с другите събужда творчески елементи, връщаме се обогатени и доволни от себе си.

                                       / Аржентина /

„Отивай далеч. Оставай дълго. Задълбочавай. И дано слънцето да изгрява по два пъти преди да заспиваш.“ Неизвестният автор на тази мисъл е винаги на път.

                                         / Пуна се Атакама, Аржентина /

Смисълът на пътуването е човек да се превръща във всичко, все едно къде. Окото да следва светлината, да се учи да лови бягащите моменти. Многословието да се стапя в тишината, натежала от смисъл. Животът и смъртта да се сливат в осъзнатия момент. Пламъчето в гърдите да разгаря вътрешния огън, двигателя на човека-пътник

Ние всички сме винаги НА ПЪТ.

                                                                     / Намибия /

Хималаите са както любовта, прекрасни, неизмерими ивинаги различни. Хоризонталният град се превръща във вертикала, забодена в небето. Колкото по-високо, по-необозримо става. Времето се мери в сезони, а вечността става по-разбираема.

През 1998 година ми се отвори възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с редки села и високи пасове, някои от тях граничат с Тибет. С малко късмет е възможно да срещнете номади с якове на път в тази посока. Приискав ви се да кажете „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината ни прие с приятеля ми шерпа Анг Иалсен – Анджи – повече от всякога могъща и красива. Спяхме под големи скали, понякога намирахме подслон при гостоприемни местни. На места се отклонявахме от пътя, за да си въобразявам, че пионерствам.

         По пътя местен непалец от долина Тцум, която се оказа забранена за туристи, ни просветли, че през десети век от там е минал мъдрецът Миларепа, слязал от Тибет, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно можех да мечтая.

         На същото място на картата имаше отбелязан знак на манастир. Миларепа и манастир звучаха убедително и с Анджи, последвахме непалеца с надежда да се промъкнем в долината без особени проблеми.

         Мисията ни донякъде успя, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязаха и задържаха. Представих се за поклонник на Миларепа, дори по памет цитирах думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което можех да мечтая. В случая бакшишът се оказа по-убедителен от думите и ни разрешиха да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябваше да надмине пет дни, до платото на Тибет и обратно ни бяха необходими поне десет, но откраднатите моменти, както винаги са най-сладки.

         По продължение на долината непалски майстори-будисти от времето на Миларепа бяха изчукали първите свещени мани(1), епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно. Малките заселения, опазени от китайския агресор, бяха запазили тибетския дух и култура.

         В манастира намерихме сърдечен прием, а над главите ни между два облака ни изненада снежнобялата шапка с формата на слон на седем хилядника Ганеш(2). Залезът порозови слона, направи го пурпурно червен, после виолетов, накрая нощта го превърна в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         Тибет ме привличаше като магнит, все едно имах среща, ако не с Буда, поне с Миларепа. В долината открихме още два манастира, посещавани само от царя на Непал. Монасите без много да умуват смениха цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус от нашата, с която нагостиха кокошките си.

         Местен керван ни скъси пътя до желания превал към Тибет, но мисълта за военните не спря да преследва приятеля ми. Отдавна бяхме надсрочили срока за връщане и те не закъсняха да се появят. Информацията ни застигна по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирах сериозно изкълчен глезен, който бинтовах навреме с наложени лековити треви. Трагичниятми вид помогна и сцената завърши с благодарност към спасителите военни, които вече приятелски настроени, ни придружиха до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Бел.а. Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Не искам да правя  историята дълга, но три дни по-късно наистина си изкълчих глезена. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви, през цялото време с усмивка, която не напусна лъчезарното му лице без да изречем повече от десетина думи. Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на слизане се обърнал към Дюрхайм и му казал : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодарих и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите направени в долината Тцум, направих първата си по-сериозна изложба в летището Орли в Париж.

След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме недалеч от разклонението за обиколката на връх Анапурна. На следващия ден по ранна доба ни събуди глъч и бързи стъпки. Пред палатката ни преминаваше проточена редица от мъже, жени и деца. В невероятен вид те напредваха унесени в ритъм, един след друг. Вървяха като сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те бяха извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените лица на тези хора проблясваше надежда. Тя ги водеше напред. Понятието свобода тепърва щеше да добива смисъл.

         Те не поискаха да спрат. Не приеха и храна. Продължиха напред в редица от живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носеха го в сърцата си. Дарамсала ги очакваше с отворени врати.

         След тези интензивни преживявания обиколката на Анапурна ни се видя отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не излизаха от главата ми. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не беше за нас. В лоджа[1], където преспахме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче сподели как преди години дедите му пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по билата, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Каква по-добра идея!“, възкликнах радостно.

         Отпратихме носачите с багажа по класическия път, а ние с Анджи възможно най-леки,  по съвета на момчето поехме с храна за три дни по стъпките на дедите. За повече видимост същото момче ни изведе над пояса на горите[3]. Намерихме заслон под удобна скала. Пропукващите въглени от жарта ни приспаха с приятна тръпка за неизвестното, което ни очакваше.

         На сутринта пресни следи от снежен леопард ни изстреляха бързо нагоре. С повдигнат адреналин човек неусетно набира височина, но в един момент пред очите ни се изпречи огромен масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитахме наляво, после надясно, но безуспешно. Това реши втората ни нощувка на това място.

         Изградихме своеобразна карка[4] до шумящ наблизо ручей. Хапнахме скромно. Под небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипеха безброй послания, с които заспахме разтоварени и все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължи да тръгнем на ляво или на дясно. Високо в планината, когато има проблем, човек се мобилизира, прави необходимото и не се нервира. Няколко часа бърз ход не промениха проблема с просеката. Налагаше се да се върнем. Преспахме на същото място. Хоризонтът пред очите ни разкри гърба на Манаслу, този път в различни багри. От лявата ни страна се показа пурпурният край на един от трите Анапурни. Магичната обстановка и красотата на новите подаръци от Природата, за кратко ни помири с тревогата къде се намираме. Сготвихме си една последна супа с малко цампа за енергия. Оставаха ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За отказване не ставаше дума.

         Места лишени от човешко присъствие вибрират различно, неизвестното мобилизира, освен това новото приключение започна да ми се услажда. На мен да, но не на Анджи. Истинският Шерп дава обет да отговаря и да се грижи за този, на който е приел да служи. Вероятно затова физиономията на приятелят ми започна  да добива все по-угрижен вид.

         Тръгнахме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара трябваше да ни очакваше, ниско от другата страна на превала. Анджи нямаше представа колко време човек издържа без храна и тревожен се обърна за помощ към планинските духове, пазители на търсения превал. Събрахме свещени треви, запалихме ги и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, запяхме спасителни мантри.

         Шаманството изглежда ни помогна, защото просека намерихме и след няколко часа с приятеля ми се прегърнахме на търсеното било.

         Радостта ни беше кратка. Пред очите ни се разкри безкраен хоризонт, в долината изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спадна за секунди. В гора без видимост можехме да се лутаме с дни, дори седмици. Освен това, компасът ми, нерегулиран за Азия, добавяше известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказа младежка фантазия. Без да се бавим в излишни умувания, хукнахме максимално бързо надолу да търсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, няколко часа сън в денонощието са напълно достатъчни. С Анджи палехме редовно свещени треви, пяхме мелодични мантри, времето беше стабилно, знаех, че ще се оправим.

        Във вековната, трудно проходима гора от хиляда и една нощ от два дни следвахме приблизителната посока към Покара. Рано сутринта на третия ден неочаквано от изневиделица израснаха две полуголи мъжки фигури, прясно излюпени от средновековието. Те събираха корени от земята и говореха на неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточнихме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябваше да се доберем. Не пожелаха да ни придружат. Дадоха ни само шепа корени, с които вечерта си стъкмихме постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можехме да се сравняваме, предполагам са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосна ръба на Мачапучаре, мистериозен, непокоряем връх с опашка на риба. Гледката зад върховете на дърветата си заслужаваше глада, а за Анджи това беше сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попаднахме на няколко къщи, където ни дадоха храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чиста, непокътна Природа, можех да твърдя, че най-добрият начин човек да открива себе си в един различен свят, е да се загуби.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На горната фотография, загледан в облаците и горите под нас, е моментът, когато разбрах, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намерихме подслон и ни нахраниха, за момент забравих глада и хукнах да снимам тази жена, застанала като мумия. 

Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човека с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материален свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) в Ладак е малко скътано село по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига едва пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има своето място в дома и в селото, както всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, както и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – а те са между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията много удобна, доскоро е била функционална. Има се в предвид, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, с което се намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При преминаване на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества, за нас звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, живяли от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати на човека от града. Шаманите, които за съжаление са на изчезване, не случайно живеят сред природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промени и на свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се нови технологии. Живеем свят на ускорени промени.

Градският човек става все по-безчуствен, афектиран и увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрата ни продължава и ни води към нещо ново и позитивно.

Като фотограф, компютърът ми помага с бързина и ефективност, но ми е отнел качествата на филмовата фотография. Диапозитивите, материални и функционални, с безпогрешно качество, обичах да подреждам като книги в домашна библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме отдалечиха от незаменимите качества на тиража в тъмната стая. Фотошопа днес създава фотографи, творци на измислени сюжети извън живота на живо.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за повече убедителност, с фотошоп контрастират  сниманото, за да го подчертаят и направят по-убедително. Защо не, моди идват и отминават, но това което има стойност, остава извън времето.