Събитията в района на Кашмир дълго време не ми позволяваха да посетя този вълшебен кът, не случайно  в Индия и Пакистаннаречен „земен рай“. Рай на земята не е възможен, но вълшебни кътчета все още съществуват.

 Това са места с запазена история и култура, отдалечена от варварствата на хората и механизирания свят. Езерото Дал в Кашмир е такова място, където е възможно да преспите в House boat с комфорта на замъците на махараджите в Раджастан и Гужарат. Местният пазар в езерото, суфите, които е възможно да срешнете в старата джамия е привилегия, която се надявам да не се загуби.

На път съм да фотографирам малкото останали номади, запазили, своята история и култура за разлика от номадизъмът на екрани, фейсбук, туитър, телефонен, самолетен, туристически…, който заедно с промените в климата, е подписал края на вековните, свързани с Природата класически номади. 

А погледът на истинския номад не се забравя. Усещате силата на човека, живял без ограничения, убеден в себе си, с респект към другите, непознал граници, освен тези, които му поставя Природата. По дефиниция номадът е човек, реализирващ промяна в движение с обмен на стока и култура. Обратното на туриста във ваканция,  избягал от ежедневието на големия град в добре заслужена ваканция, която по навик трябва да бъде запълнена. (Ваканция означава вакуум, празнота.) В общия случай туристът инстинктивно иска да замени едно пълно с друго, за което е платил предварително. Да се научи да пътува човек е толкова трудно, колкото да се научи да работи.

Номадът е интегриран в околната среда. Той обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява и живее естествено, както птицата лети. За туристът във ваканция светът се превръща в сцена, където  ролите в представлението се заплащат. Участието забавлява и провокира, в което се крие арогантността на изискващия турист-зрител. Ето парадокса: туризмът развива икономически едно обществото, но обръща обекта за туризъм в продукт за забавление, нарушава нормалния обмен на стойности, които изграждат обществото. Туристът консуматор плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Той откупва невъзможността да се адаптира към новата среда със средствата, с които разполага. Най-лесен е бакшиша, който освобождава туриста от трудността да се приравни към нещо различно, било то привлекателно и често екзотично. Липсата на духовност е заменена с долар и вместо сближаване следва очуждаване, понякога дори ненавист.

След Кашмир, продължавам към Ладак, Нубра, Спити и Рупшу, в северна Индия до границите с Пакистан и Китай (Тибет). През 1996 година по тези прекрасни места бях срещал номади със стада от Тибет, не бяха виждали фотоапарат.

Такива номади вече са рядкост. Тези, които слизат от Тибет са рядкост и са покитайчени. Огнените, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра, вече не се срещат. С промяната на климата, вятърът на височина четири-пет хиляди метра на моменти е изненадващо силен и нетърпим. На стабилно време, както по-рано, не може да се разчита. Феномен е планетарен. По-възрастните номади не издържат, а младите мечтаят за света, донесен от туристите.

Недалеч от езерото Тцо Морири с приятеля ми, с който поделям пътуването, най-после откриваме стада и палатки на няколко семейства Чанг-па, дошли от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Комуникацията, с очи и мимика е достатъчна, допълвам с десетина думи на местен диалект. На тази  височина въздухът и думите са редки, но въздействието е дълбоко!

С номадите Чанг-па, веднъж издоили козите, сядаме да пием посолен чай с масло от як (приемлив най-вече след третата чаша). Околните върхове се оглеждат в кристалното Тцо Морири. Орли се вият в небето, а далече зад тюркоазените води, хоризонтът тегли като магнит да продължите. Душата, веднъж освободена да лети, не мери. Гостоприемните овчари с топла усмивка и отворени сърца поделиха с нас насъщното. В палатката мястото на госта е свещено, а беднотията не дразни.

Но ето, че в момента, когато удобно настанен,  всеки малък жест ни говори и топли, едно от момчетата със странно втренчен поглед, без видим повод прошепва: “gо out“! Острият тон на гласа с това “махай се” звучи искрено и с болка. Не реагирам, но ме свива под лъжичката.

Благодаря на възрастните Чанг-па, видимо не разбрали инцидента. Водачът ни, също огорчен, споделя как новото поколение не понася живота на родителите си. Когато нямат парична изгода, те ненавиждат чужденците, понякога стават дори агресивни. Не бях помислил за бакшиш. Това бяха стадата на последното поколение номади.

Старите стилови къщи на отдалечени в планините села, са покрити с по-практични, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Белите мечки са на изчезване…, и какво ли не още.

Искам да напиша повече за това чудесно пътуване с най-старите будиски манастири, но това “get out” продължава да ми засяда в гърлото. Спомням си преди няколко години как след 40 дневен трек в Непал на границата между Сиким, Тибет и Непал, близо до величествения Канченджонга, бях си въобразил, че откривам “края на света”, където турист не слага крак. На едно абсурдно място от малък заслон излезе малко момче и ми поиска долар. Дадох му бомбон, но това дете ме свали на земята.

Изворната вода е все по-малко „изворна,“ но какво става с човека, най-интересения феномен на Природата?