/ Номади на път за Хиршад пас, Пакистан /

Истински номади в класическия смисъл на думата, се срещат все по-рядко. Те са съвсем различни от електронният номадизъм, който завладява планетата,

По начина си на живот, от хилядолетия насам, без да си задават въпроси, тези хора са правили мост между различните култури и цивилизации. Днес модерният номадизъм, заел най-различни форми, ускорено променя света и същевременно неудържимо ни отдалечава от Природата. Самолети, взимани като таксита, фейсбуци, твитери, сателитни антени и какво ли не още, създават виртуални контакти, граници не съществуват между изкуственото заедно. И колкото по-„заедно“, ставаме по-самотни и индивидуалисти.

                                           / Тибет /

Ето няколко идеи, които правят пътуването на класическия номад лесно и пълноценно:

–       Не се сравнявай с никого.

–       Храни се с храната на страната, която обитаваш и я споделяй с другите.

–       Избягвай тревогите.

–       Не критикувай.

–       Не се оплаквай.

–       Заменяй и давай, за да вземеш. Обогатявай се, за да обогатяваш.

–       Губи се, за да преоткриваш света и себе си винаги различни.

                                 / Вакхан коридор, между Пакистан, Афганистан, Киргизия и Китай /

Също няколко библейски мъдрости, свързани с номадизма, валидни за всички времена.

–       Всяко жилище, град, страна, политически строй и връзка са временни.

–       Инсталиране “завинаги” не е възможно.

–       Всяко жилище е „хижа“. Вечен дом не съществува.

–       Всяко застояване на едно място е временно.

–       Всеки успех е временен.

–       Всяка радост (тъга) преминава.

–       Всяко богатство в даден момент губи смисъл.

–       Самото пътуване е също временно.

Това не може  да бъде по вкуса на влюбените в котвите, позлатени или не, нито на хората, блокирали от страх да се огледат, за да изразят себе си, извън това, което им налагат другите. Глаголът еx-istere (лат.) = “излизам от себе си” = съществувам, се изразява във всичко, което не спира да ни предлага живота.

Номадът е обратно на тесногръдия, уплашен егоцентрик, обхванат от себе си.

Тези хора ни показват как единственото нещо, което можем да правим на Земята, е да напредваме и с всяка крачка да търсим възможност да правим обмен с другите.

                                                                           / Непал /

В Острова на съкровищата Роберт Луис Стивънсън казва: “Не пътувам, за да отида някъде, а тръгвам заради самото пътуване. Важното е да бъдем в движение.”

                                         / Тибет /

По време на път нещата се нагаждат. Човек се адаптира към обстоятелствата, те го променят, той оставя следи след себе си и се прибира различен. Отвъд хоризонта, добили вкус към широки пространства и предизвикателства, откриваме нови качества в себе си и копнежът за нов път вече не ни оставя. Човекът-номад е вестонодец. Вестите, които носим, отговарят на качествата, които сме развили в себе си. За търсещият дух светът е провокация, стимул да надмине себе си. Добрият обмен с другите събужда творчески елементи, връщаме се обогатени и доволни от себе си.

                                       / Аржентина /

„Отивай далеч. Оставай дълго и задълбочавай. Дано слънцето да изгрява по два пъти преди да заспиваш.“ Неизвестният автор на тази мисъл е винаги на път.

                                         / Пуна се Атакама, Аржентина /

Смисълът на пътуването е човек да се превръща все едно къде във всичко. Окото да следи светлината и да се учи да лови бягащите сенки. Многословието да се стопява в тишината, натежала от смисъл. Животът и смъртта да се сливат в осъзнатия момент. Пламъчето в гърдите да разгаря вътрешния огън, двигател на човека-пътник

Всички ние сме винаги НА ПЪТ.

                                                                     / Намибия /

Хималаите подобно на любовта са прекрасни, неизмерими и винаги различни. Хоризонталите в градовете тук са вертикали, забодени в небето. Колкото по-високо – по-обширно става. Времето  се мери в сезони, вечността е неизмерима и по-разбираема.

През 1998 година ми се отваря възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с малки населени места и високи превали някои граничещи с Тибет. Приисква ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал. Възможно е с малко късмет да кръстосате пътя на номади, пренасящи стока на якове. Иска ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината, могъща и красива, ни приема с приятеля ми и шерпа Анг Иалсен – Анджи. Когато не намираме подслон при гостоприемни местни, преспиваме под големи скали. Понякога се отклоняваме от пътя на лов за непосещавани от туристи места, а аз си въобразявам, че пионерствам.

Случи се веднъж да застигнем местен непалец, от който разбираме, че живее недалеч в долината Тцум, забранена за туристи. През десети век мъдрецът Миларепа е слязал от Тибет през това място, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно мога да мечтая. На същото място на картата се вижда знак на манастир. Миларепа и манастир звучат убедително и с Анджи, тръгваме след местния с надежда без особени проблеми да се промъкнем в долината.

         Мисията ни донякъде успява, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязват и задържат. Представям се за поклонник на Миларепа и по памет цитирам думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което само съм мечтал. В случая бакшишът се оказва по-убедителен от думите и ни разрешават да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябва да надмине пет дни, въпреки, че до платото на Тибет и обратно са необходими поне десет. Откраднатите моменти са винаги най-сладки.

         По дължина на цялата долина непалски майстори-будисти от времето на Миларепа са изчукали първите свещени мани(1). Това е епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно, а днес малките заселения, опазени от китайския агресор, са запазили тибетския дух и култура.

         В манастира присъствието ни не се коментира. Приемът е естествен и сърдечен. Навън облаците над главите ни се разкъсват и като от изневиделица изниква снежнобяла шапка с формата на слон. „Седем хилядника Ганеш(2)“ –  ни подсказва монах от манастира. Малко по-късно залезът прави слона розов, после пурпурно червен, виолетов, докато нощта не го превърне в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         В долината има още два манастира, посещавани от царя на Непал. Монасите ни приемат царски и без  много да умуват сменят цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус. С нашата, нагостяват кокошките си.

         Дотук всичко е чудесно, включително местният керван, който скъсява пътя ни до превала към Тибет, но мисълта за военните не спира да преследва приятеля ми. Срокът ни за връщане е отдавна надсрочен и те не закъсняват да се появят. Информацията ни застига по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирам изкълчен глезен, бинтован навреме с наложени лековити треви. Трагичният ми вид помага и сценката завършва с благодарност към „спасителите“ военни, а те вече приятелски настроени, ни придружават до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Три дни по-късно наистина си изкълчвам глезена. Ламата от фотографията със същата лъчезарна усмивка ме лекува с тибетски треви и след две денонощия болката минава. И това без думи, които така или инък не мога да разбера.

(Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на тръгване се обърнал към Дюрхайм с думите : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодаря и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите от долината Тцум, направих първата си по-голяма изложба в летището Орли в Париж.)

След няколко красиви превала около могъщия Манаслу спираме за нощувка недабеч от разклонението с обиколката на връх Анапурна. Сутринта по ранна доба ни буди шум от бързи стъпки. Близо до палатката ни се е проточила редица от мъже, жени и деца в невероятен вид.  Все едно сумнамбули, унесени един след друг да напредват в своеобразен ритъм.  В последните няколко денонощия, на кратки почивки те са извървяли пътя от Ласа до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         По измъчените лица на тези храбри хора, въпреки преживяния стрес проблясва надежда, която ги води напред. За тях понятието свобода тепърва ще да добива смисъл.

         Те не искат да спрат. Не приемат и храна. Продължават само напред в редица от живи сенки, вторачени в образа на Далай ламата. Носят го в сърцата си. Дарамсала ги очаква с отворени врати.

         След всички интензивни преживявания дотук обиколката на Анапурна изглежда отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не ми излизат от главата. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не е за нас с Анжи. В лоджа[1], където преспиваме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче споделя как преди години дедите пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по стръмните била, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Е, каква по-добра идея!“, възкликвам радостно.

         Отпращам носачите с багажа по класическия път, а с Анджи възможно най-леки,  по съвет на момчето поемаме с храна за три дни по стъпките на дедите. За по-добра видимост момчето от лоджа ни извежда над пояса на горите[3]. Намираме подслон под удобна скала и излегнати до пропукващите въглени от жарта, заспиваме с приятна тръпка за неизвестното, което ни очаква.

         На сутринта пресните следи от снежен леопард ни изстрелват стремглаво нагоре. С повдигнат адреналин човек набира лесно височина. Да, но пред очите ни внезапно се изпречва огромен скален масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитваме наляво, после надясно – безуспешно. Денят напредва и това решава втората ни нощувка на това място.

         Градим своеобразна карка[4] до шумящ наблизо поток. Хапваме скромно. От небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипят безброй послания, с които заспиваме все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължава да тръгнем на ляво или да опитаме на дясно. Високо в планината, когато има проблем, нерви не помагат – човек се мобилизирва и прави необходимото . Няколко часа бърз ход не разрешават проблема с просеката. Връщаме се обратно и преспиваме на същото място. На хоризонта се очертава ръбестия гръб на Манаслу, облян в багрите на залеза. От ляво се разкрива пурпурният край на един от трите Анапурни. Красотата на тези подаръци от Природата за кратко ни помирява с тревогата за пътя. Сготвяме последната супа с няколко шепи цампа за енергия. Остават ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За връщане назад не става дума.

         Местата лишени от човешко присъствие вибрират различно, новото приключение с неизвестното пред нас ме мобилизира и услажда. Мен да, но не и Анджи. Истинският Шерп дава обет да се грижи и отговаря за този, за който е приел да служи, и физиономията на приятелят ми добива все по-угрижен вид.

         Тръгваме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара ни очаква от другата страна на превала. Анджи няма представа колко време се издържа без храна и се обръща за помощ към планинските духове, пазители на превала. Берем  и палим свещени треви, и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, пеем спасителни мантри.

         Шаманството изглежда ни помогна, защото просеката се появи и след няколко часа с приятеля ми се прегръщаме доволни на билото.

         Радостта ни е кратка. Пред очите ни се разкрива безкраен хоризонт и долина, изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спада за секунди. В гора без видимост можем да се лутаме с дни, дори със седмици. Сещам се, че компасът ми не е регулиран за Азия и добавя известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказва младежка фантазия. Решаваме да не се бавим в излишни умувания и хукваме максимално бързо надолу, за да потърсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, в денонощието няколко часа сън са напълно достатъчни. С Анджи палим свещени треви, пеем мелодични мантри, времето е стабилно, знам, че ще се оправим.

        Във вековната, трудно проходима гора от хиляда и една нощ от два дни следваме приблизителната посока към Покара. Рано сутринта на третия ден неочаквано от изневиделица израсват две полуголи мъжки фигури, сякаш току що излюпени от средновековието, събират корени от земята и говорят неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточняваме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябва да се доберем. Не искат да ни придружат. Дават ни само шепа корени, с които вечерта си правим постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можем да се сравняваме, вероятно са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосва скалния ръб на Мачапучаре, мистериозния, непокоряем връх с опашка на риба. За мен гледката зад върховете на дърветата си заслужава глада, а за Анджи това е сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попадаме на няколко къщи, където ни дават храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чистата, непокътна Природа, мога спокойно да твърдя, че най-добрият начин човек да открива и себе си и света, е да се губи.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На фотографията: загледан в облаците и горите под нас разбирам, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намираме подслон и храна, забравил за момент глад и умора, хуквам да снимам жената, присвита като мумия. 

Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човек с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материалния свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към различните физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социалната принадлежност на селяните-будисти в Ладак, живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата тук се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е малко, добре скътано село по пътя на керваните, свързващи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години, с наближаване на зимата от  запад, от Шринагар идвали с коне и якове номадите балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
От осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре те отразяват хоризонтално и вертикално  космичния ред. Манастирът (гомпата), построен на височина, доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимата. През зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът в помещенията не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус 40 градуса.

Членовете на семейството имат свое място в дома и в селото, същото и с всеки гост според йерархията му в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, но и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е много удобна и доскоро е била функционална. Има се в предвид, че някои от мъжете (братята) в семейството пътуват често със стоката и добитъка, и трябва да бъдат заместени, начин да се намалят загуби в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с другите защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (или ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите хора от лоши енергии.
Малки каменни олтари, един в центъра и други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Такива има и на всеки кръстопът. Те дават подслон на божествата, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменните структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици, също са добавени в четирите основни посоки. На всеки вход на селото има построен голям шортен, който може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те също пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания. И не само това, в планините наоколо на всеки пас са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Има опънати въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При пресичане на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества, може да звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетският будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, които са живяли от хилядолетия на покрива на света, са успели да развият чувствителност към енергии, непознати на хората от града. Шаманите, истинските, за съжаление на изчезване, не случайно живеят сред Природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промяна и свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се технологии в един свят на ускоряващи се промени.

Градският човек е все по-безчувствен, афектиран и увреден от пронизващи го отвсякъде енергии. В надпревара с времето и страха от смъртта, заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрите ни продължават и ни водят към нещо ново и позитивно. Въпросът е дали едно зараждащо се ново планетарно осъзнаване, което започва да се забелязва, може да доведе до радикални промени сред хората.

Цифровата фотография ми помага с бързина и ефективност, но ми отне качествата на тъмната стая. Диапозитивите, качествени, материални и функционални, обичах да подреждам като книги в домашна си библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме лишават от незаменимите качества на тиражите в тъмната стая. Фотошоп създава нов тип фотографи, творци на измислени сюжети.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за да са по- убедителни с фотошоп контрастират  и подчертават сниманото, за да го направят по-убедително. Модите идват и отминават, но което има стойност е извън времето – доказва го филмовата фотография. Бъдещето ще покаже качествата на настоящия начин на снимане. Другото е въпрос на реклама и бизнес.