Хималаите подобно на любовта са прекрасни, неизмерими и винаги различни. Хоризонталите в градовете тук са вертикали, забодени в небето. Колкото по-високо – по-обширно става. Времето  се мери в сезони, вечността е неизмерима и по-разбираема.

През 1998 година ми се отваря възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с малки населени места и високи превали някои граничещи с Тибет. Приисква ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал. Възможно е с малко късмет да кръстосате пътя на номади, пренасящи стока на якове. Иска ви се да кажете едно „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината, могъща и красива, ни приема с приятеля ми и шерпа Анг Иалсен – Анджи. Когато не намираме подслон при гостоприемни местни, преспиваме под големи скали. Понякога се отклоняваме от пътя на лов за непосещавани от туристи места, а аз си въобразявам, че пионерствам.

Случи се веднъж да застигнем местен непалец, от който разбираме, че живее недалеч в долината Тцум, забранена за туристи. През десети век мъдрецът Миларепа е слязал от Тибет през това място, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно мога да мечтая. На същото място на картата се вижда знак на манастир. Миларепа и манастир звучат убедително и с Анджи, тръгваме след местния с надежда без особени проблеми да се промъкнем в долината.

         Мисията ни донякъде успява, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязват и задържат. Представям се за поклонник на Миларепа и по памет цитирам думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което само съм мечтал. В случая бакшишът се оказва по-убедителен от думите и ни разрешават да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябва да надмине пет дни, въпреки, че до платото на Тибет и обратно са необходими поне десет. Откраднатите моменти са винаги най-сладки.

         По дължина на цялата долина непалски майстори-будисти от времето на Миларепа са изчукали първите свещени мани(1). Това е епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно, а днес малките заселения, опазени от китайския агресор, са запазили тибетския дух и култура.

         В манастира присъствието ни не се коментира. Приемът е естествен и сърдечен. Навън облаците над главите ни се разкъсват и като от изневиделица изниква снежнобяла шапка с формата на слон. „Седем хилядника Ганеш(2)“ –  ни подсказва монах от манастира. Малко по-късно залезът прави слона розов, после пурпурно червен, виолетов, докато нощта не го превърне в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         В долината има още два манастира, посещавани от царя на Непал. Монасите ни приемат царски и без  много да умуват сменят цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус. С нашата, нагостяват кокошките си.

         Дотук всичко е чудесно, включително местният керван, който скъсява пътя ни до превала към Тибет, но мисълта за военните не спира да преследва приятеля ми. Срокът ни за връщане е отдавна надсрочен и те не закъсняват да се появят. Информацията ни застига по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирам изкълчен глезен, бинтован навреме с наложени лековити треви. Трагичният ми вид помага и сценката завършва с благодарност към „спасителите“ военни, а те вече приятелски настроени, ни придружават до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Три дни по-късно наистина си изкълчвам глезена. Ламата от фотографията със същата лъчезарна усмивка ме лекува с тибетски треви и след две денонощия болката минава. И това без думи, които така или инък не мога да разбера.

(Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на тръгване се обърнал към Дюрхайм с думите : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодаря и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите от долината Тцум, направих първата си по-голяма изложба в летището Орли в Париж.)

След няколко красиви превала около могъщия Манаслу спираме за нощувка недабеч от разклонението с обиколката на връх Анапурна. Сутринта по ранна доба ни буди шум от бързи стъпки. Близо до палатката ни се е проточила редица от мъже, жени и деца в невероятен вид.  Все едно сумнамбули, унесени един след друг да напредват в своеобразен ритъм.  В последните няколко денонощия, на кратки почивки те са извървяли пътя от Ласа до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         По измъчените лица на тези храбри хора, въпреки преживяния стрес проблясва надежда, която ги води напред. За тях понятието свобода тепърва ще да добива смисъл.

         Те не искат да спрат. Не приемат и храна. Продължават само напред в редица от живи сенки, вторачени в образа на Далай ламата. Носят го в сърцата си. Дарамсала ги очаква с отворени врати.

         След всички интензивни преживявания дотук обиколката на Анапурна изглежда отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не ми излизат от главата. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не е за нас с Анжи. В лоджа[1], където преспиваме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче споделя как преди години дедите пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по стръмните била, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Е, каква по-добра идея!“, възкликвам радостно.

         Отпращам носачите с багажа по класическия път, а с Анджи възможно най-леки,  по съвет на момчето поемаме с храна за три дни по стъпките на дедите. За по-добра видимост момчето от лоджа ни извежда над пояса на горите[3]. Намираме подслон под удобна скала и излегнати до пропукващите въглени от жарта, заспиваме с приятна тръпка за неизвестното, което ни очаква.

         На сутринта пресните следи от снежен леопард ни изстрелват стремглаво нагоре. С повдигнат адреналин човек набира лесно височина. Да, но пред очите ни внезапно се изпречва огромен скален масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитваме наляво, после надясно – безуспешно. Денят напредва и това решава втората ни нощувка на това място.

         Градим своеобразна карка[4] до шумящ наблизо поток. Хапваме скромно. От небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипят безброй послания, с които заспиваме все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължава да тръгнем на ляво или да опитаме на дясно. Високо в планината, когато има проблем, нерви не помагат – човек се мобилизирва и прави необходимото . Няколко часа бърз ход не разрешават проблема с просеката. Връщаме се обратно и преспиваме на същото място. На хоризонта се очертава ръбестия гръб на Манаслу, облян в багрите на залеза. От ляво се разкрива пурпурният край на един от трите Анапурни. Красотата на тези подаръци от Природата за кратко ни помирява с тревогата за пътя. Сготвяме последната супа с няколко шепи цампа за енергия. Остават ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За връщане назад не става дума.

         Местата лишени от човешко присъствие вибрират различно, новото приключение с неизвестното пред нас ме мобилизира и услажда. Мен да, но не и Анджи. Истинският Шерп дава обет да се грижи и отговаря за този, за който е приел да служи, и физиономията на приятелят ми добива все по-угрижен вид.

         Тръгваме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара ни очаква от другата страна на превала. Анджи няма представа колко време се издържа без храна и се обръща за помощ към планинските духове, пазители на превала. Берем  и палим свещени треви, и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, пеем спасителни мантри.

         Шаманството изглежда ни помогна, защото просеката се появи и след няколко часа с приятеля ми се прегръщаме доволни на билото.

         Радостта ни е кратка. Пред очите ни се разкрива безкраен хоризонт и долина, изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спада за секунди. В гора без видимост можем да се лутаме с дни, дори със седмици. Сещам се, че компасът ми не е регулиран за Азия и добавя известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказва младежка фантазия. Решаваме да не се бавим в излишни умувания и хукваме максимално бързо надолу, за да потърсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, в денонощието няколко часа сън са напълно достатъчни. С Анджи палим свещени треви, пеем мелодични мантри, времето е стабилно, знам, че ще се оправим.

        Във вековната, трудно проходима гора от хиляда и една нощ от два дни следваме приблизителната посока към Покара. Рано сутринта на третия ден неочаквано от изневиделица израсват две полуголи мъжки фигури, сякаш току що излюпени от средновековието, събират корени от земята и говорят неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточняваме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябва да се доберем. Не искат да ни придружат. Дават ни само шепа корени, с които вечерта си правим постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можем да се сравняваме, вероятно са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосва скалния ръб на Мачапучаре, мистериозния, непокоряем връх с опашка на риба. За мен гледката зад върховете на дърветата си заслужава глада, а за Анджи това е сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попадаме на няколко къщи, където ни дават храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чистата, непокътна Природа, мога спокойно да твърдя, че най-добрият начин човек да открива и себе си и света, е да се губи.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На фотографията: загледан в облаците и горите под нас разбирам, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намираме подслон и храна, забравил за момент глад и умора, хуквам да снимам жената, присвита като мумия.