Хималаи

31 ManasluХималаите, за който обича природа, са както любовта, силни, винаги различни, прекрасни и неизмерими. Хоризонталът в града се заменя с вертикалата на планината, забодена в безкрайното небе. Усещането е на вечност. Колкото по-високо, по-широко, по-необозримо. Очарован, духът лети разчупва граници, блокажи. Високо горе погледът е различен. Усмивката също. Малко думи са достатъчни, има спокойствие и изострена чувствителност. Времето се мери в сезони и векове. Оживяват силните. Напоследък нещата се променят, но все още се намират кътчета, от където лъха вечност.

В живота има ситуации, от които настоящият момент остава завинаги кристално чист в съзнанието. Бъдеще и минало, където често намираме убежище, се стопяват в яснотата на момента. Чувствате се истински живи, просто истински.

10 Thaple la

09 Thaple la През 1998 година се отвори възможност да направя трек около масива Манаслу в Непал. Осемхилядникът е страховит и величествен, а обиколката класическа с редки села и високи пасове. Мястото е гранична зона с Тибет. Със свободно време и малко фантазия все още остават за изследване интересни превали. При късмет може да се закачите за минаващи номади с натоварени за Тибет якове. Казвате „ку-ку“ на китайците и бягате обратно на сигурно място в Непал.

13 Longtang Gompa, TzumБез да меря време импровизирам като се отклонявам от трековия път. Навлизам в забранена за туристи гранична зона, долината Тцум. На картата е отбелязан манастир, който искам да посетя. За съжаление още в първото селце военните ме забелязват. Обяснявам, че изследвам будистки манастири. С благи думи и бакшиш, както българин знае да прави, вратите се отварят, дават ми четири дни до манастира и обратно. Оставам девет, за да стигна по стар керванен път до Тибет. По пътя откривам още четири още по-стари действащи гомпи (манастири) с чудесен прием навсякъде. Незабравими мигове в недокоснати от туризъм места. Оказва се, че тибетския мъдрец Миларепа е слязъл през X век по същата долина в Непал. Негова е мисълта : „Религията ми е да не съжалявам за нищо от минало, настояще или бъдеще“. Маните – камъни с инкрустирани мантри, буди и други свещени фигури – са изчукани от първите непалски майстори от времето на Миларепа. Долината е пропита с вековна духовност. Подобно усещане нямате в страни като Канада, Австралия, Нова Зеландия…

25 Lama Thendar Sherab TzumВоенните изпращат по следите ми отряд. Предупреждават ме в един от манастирите и имам достатъчно време да бинтовам „изкълчения“ си крак и да си дам трагичен вид. Изказвам благодарност на спасителите си, което ни сближава, разменяме си адреси. Прибират ме с добре бинтован крак.  Без да правя  историята дълга, три дни по-късно наистина изкълчвам глезен. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. През цялото време усмивката не напусна лъчезарното му лице. Не изрекохме повече от десетина думи. Тази история навява друга: Дюрхайм, приносителя на Зен будизма в Европа, пътува в едно купе с японец, с когото в продължение на часове  не си проронват дума. Японецът слиза на съответната гара, обръща се към съпътника си и му казва : „Благодаря за пълноценния разговор!“. Аз също благодарих за пълноценното преживяване на ламата лечител. Фотографиите от долината Тцум се превърнаха в изложба на летището Орли в Париж.

Но да продължа трека около връх Манаслу. На два дни път преди „обиколката на Анапурна“, двата трека правят връзка. Рано сутринта ме вдига силна възбуда в лагера.

28 ManasluВ дълга редица откъм Тибетската граница пристигат група мъже, жени и деца смазани от умора. В усмивките им личи радост и болка. От съвсем скоро те са свободни, ние сме първите срещнати хора. С кратки придремвания тези смели бежанци са вървяли близо петдесет часа. Сега без приказки присядат дискретно да си поемат дъх. После мълчаливо, без да се отпуснат продължават надолу по долината. Без поглед назад, все напред, напред към Дарамсала при Далай Ламата.

След силните преживявания в последния месец обиколката на Анапурна ме ужасява. Дебели, глезени американки с шерпи, подпиращи ги да напредват изглеждат гротескно. Следват ги сериозно съсредоточени, притенциозни 13Ang Ialsenевропейски физиономии – хималайски вариант на почивка в Алпите през месец август. След долината Тцум няма как, получава се така. Вечерта, в първия за преспиване лодж, местното момче проявява разбиране. Разправя как прадедите му, за да отидат до Потала, са пресичали напреко зад масива на трите Анапурни. През лятото качвали високо стадата, а наесен слизали от другата страна. Че каква по-добра идея – да избягам отново, както ми прошепва сърцето. Пътека няма, но момчето ще ме изведе нагоре, да набера височина и видимост. След два паса ще се прехвърля от другата страна на път към Потала. Изпращам носачите с багажа по класическия път. Анг Иалсен, шерпа и многогодишен приятел, отказва да ме остави сам. Взимаме спални чували, лека храна за три дни и поемаме пътя на дедите.

Първата нощ преспиваме под скала над горския пояс (горите в Непал стигат до около 4-4200м). Догарящата жар припуква, топли ни далеч от лоджовете с шумни туристи. Вибрацията, усещането, което имате по места, където не стъпва човешки крак е съвсем различно. Природата, освободена от човешкия товар, ако не я отравяте ви дарява неподозирани усещания. Качваме било, пресичаме пресни следи от снежен леопард. На теория не е страшно, но инстинктивно забързваме, набираме височина. Омаяни, в космична обстановка, без да ни е ясно точно къде се намираме, правим втори лагер. Мястото е удобно. Манаслу, от тук съвсем различен, се издига от ляво, Анапурна 2 от дясно – почти за завиждане. Правим ложе от девствени треви в есенни тонове. Бистър, леко заснежен ручей ни прави компания под виолетовото небе. Малко след това млечният път от кристално ясната нощ ни отнема грижата за следващия ден.

Над пет хиляди метра човек може да се мобилизира, но не и да се нервира. Компасът, без да се сетя за това, е насложил грешка. Не съм да го настроил за Непал. Пред нас се издигат непознати, труднопроходими върхове.  Удачно е да ги заобиколим. Подхващаме изкачване отляво. След осем часови опити става ясно, че не е възможно. По-удобно е било да сме тръгнали надясно. Преспиваме на същото място. Залезът е огнен. Манаслу отново потъва в дълбокото индиго на нощта. Седнали до познатия поток сваряваме една последна супа. Закусваме добре в мобилизиращата кристално чиста зора. Тръгваме надясно, вероятен изход към билото. Късно следобед поделяме последната курабийка. Без да го показва, чувствам Анжи притеснен. Досега не се е замислял колко време се живее без храна. Истинският шерпа дава обет за безгранична грижа към този, с когото е тръгнал.  Да се върнем обратно за мен е недопустимо. Освен това нещо ни просветва, виждаме натрупани камъни… от дедите.

Himalaya perduЗад превала на 5300м. пред очите ни се разкрива- хоризонт с фантастична гледка. И отново различни възможности. Компасът сочи към бездънна долина, обрасла в гори. Ниско долу се виждате мъглите, както и мен в чудесна префинена форма. Мисля, че постигнах килограмите от студенските си години. Не ми се мисли, че е възможно да се лутаме със седмици. Билото отляво изисква време и техники за катерене. Отдясно – други върхове, неотбелязани на картата. Приемаме, че целта ни селцето Сиклис, преди Потала, е малко в ляво долу в мъглата на неизвестно време от превала. Знаем също, че в ниското ще загубим видимост. Тръгваме надолу към вероятната посока.

Без да съм маниак на девствено, но чистотата и излъчването на терена са невероятни. Пием хималайска вода. Все по-леки и прочистени спим в клек на топло. После продължаваме в набелязаната въображаема посока. Физически погледнато става все по-интересно. Олекнал, мозъкът ми се изчиства, както никога дотогава. Няколко часа сън са достатъчни. Гладът се заменя с усещане за празнота. Движенията, макар забавени, стават по-леки. Тялото изяжда всичко ненужно в себе си. Анжи пали свещени треви, повтаря спасителни мантри. Аз пък експериментирам новото си тяло, виждам все по-ясно дреболии, стръкчета трева добиват неподозирана значимост. Живея с живота на потока, с инсекта и орела в небето. Всичко едновремено. Във величината на момента малко и голямо са Едно. Концентрация и медитация едновременно – вероятно най-вярното състояние.

Спасяват ни две средновековни, полуголи мъжки фигури. Събират корени на невероятно място. Към диалекта им, слаборазбираем за Анг Иалсен, се добавят жестове, за да уточним вярната посока. Варим супа от корени. Снимам гърба на непокорения, зачервен от залеза Мачапучаре, мистериозния връх с опашка на риба. Снимам го под ъгъл, какъвто се лаская да смятам за рядък. Струва си гладуването! Корените на хората от кроманьона страхотно нагарчат. Знам, че сме спасени. След два дни, леки като перца кацваме пред къща, в която ни приготвят омлет с дал-бат (ориз и леща).

Зарязвам храната и хуквам с фотоапарата, за да снимам 07 Siklisприседналата наблизо невероятна баба-мумия. Снимам я преди да се разпадне. Тази снимка по-късно ми изплаща половината от трека. Бях изгубил чувството за глад.

Усещането за яснота и вибрацията на недокосната от човешки крак планина остават незабравими.

Оказва се вярно, това да се загубиш е най-добрия начин да се преодкриеш.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Монаси и будизъм в Ладак, Рупшу, Спити, Нубра

Затворени в уютен дом с интересна книга в ръце как въображението ви да не лети, как да не прехвърля хоризонти към незнайни светове. Просветват идеи за живот с нови свободи, душевни и физически.
52-mantras-chemdey-gompaПреди години бях запален на тема Тибет. Четях за живота на големите пътешественици, чертаех карти, с които да реализирам нови идеи. Бях впечатлен от  Бардо Тодол – книга за Живота и Смъртта,  представена от Согиал Римпоче. Дори пожелах да я преведа на български (вече е преведена). Желаех да задълбоча познанията си и да приложа на практика това, което считах за най-интересно в тибетския будизъм.  След като се научим да управляваме енергиите, които ни пресичат и ни свързват с различни познати и непознати светове, всичко друго следва. И най-вече да прозра енигмата на прехода между живота и смъртта.
06-dunkar-gompaНо ето, че на практика, когато имаме физическа възможност да наблюдаваме живота в активни будиски манастири със столетни традици, когато 04-hemis-gompaсрещаме и говорим с практикуващи лами, много често следват разочарования. Понятията бързо и вечно не вървят заедно. Хора, изминали пътя към вечното, се броят на пръсти и не се срещат току така. Те не стават за общо ползване. В манастирите се докосвате до живот извън времето. Монасите претендират за натрупване на добра карма за следващ живот. Други несъзнателно просто следват волята на семействата си и обществения ред. Традицията изисква, чест за всяко семейство е да даде поне едно дете в манастир, което лишава родителите от работна ръка, но облекчава грижите спрямо отвъдния свят. Набират се точки, заслуги пред божествата за този и за следващия живот. За по-ниските класи в обществото, лама означава социално издигане. Нормално на осем годинки дете, което не е специално надарено, няма поглед към пътя, който поема.
24-lamayuru

С навлизане в живота на монасите неминуемо ни пленява простотата на активното им, осмислено 13-ki-gompaежедневие. Те са засмяни, радостни, без особени изисквания към материалния живот.

17-kongry-gompa1Нормално след първите впечатления в нас се събуждат обичайните амбиции на хора от града. Ставаме взискателни и ако не друго, искаме да разберем какво излъчва един духовно напреднал лама. Търсим ответ на това, на което манастирът е извор. Къде водят усилията на милионите будисти, лишили се от нормален живот ? Колко от тях се  спасяват в прословутата нирвана, в свят без напрежения? Ако не в някаква бяла безжизнена пустота, съществува ли друго, модифицирано ниво на съзнание ? Тези хора в развитието си неминуемо трябва да излъчват нещо различно !
18-kongri-gompa62-thikse-gompa Очарован от вековната йерархия в тези общества, не спирам да се взирам в лица на водещи и други лами (във всеки манастир Head Lama е нормално назначен за три години). Търся погледи, лица, с които да обменя духовното, за което самият аз оставам ненаситен.

Както в научните кръгове хора като Айншайн не се срещат под път и над път, така и в духовните спиритуални среди, римпочета, разширили границата на духовното в човека, се броят на пръсти. Явяват се там, където ги водят неосезаеми за нас енергии. От всичките двайсетина манастири, които посещавам, за съжаление нямам случай да срещна погледа на подобен тулку (съзнателно прероден лама).
И все пак, в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща  до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чувам дебелите гласове на възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба). Нещо рядко, защото в повечето манастири ламите са млади. Заслушан в звучните мантри, срещам погледа на три-четири годишно дете. Поглежда ме, почти делово махва с ръчица и със сериозно изражение на лицето посочва къщата срещу манастира. На вратата усмихнат лама потвърждава с жест, че мога да вляза. За този скътан кът на земята за тях се явявам като паднал от небето. Едновремено с поднесения чай, без да промени израза си, детето изважда блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист на блокчето то очертава сполучлива скица на гомпата, заедно с няколко дървета в двора. После със сериозно изражение детето ми подава рисунката. Поглежда ме с очи на съзнателен възрастен човек, изважда от джобчето  си бомбон и ми го подава с лека усмивка. Ламата, който се грижи за него не ми разрешава да снимам.

thuptan-nawang-norbu-bakula-rimpoche-sumor-gСподелям компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация (прераждане) на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата лично е присъствал при разпознаване на детето. Не разбирам кое по ред е прераждането му, но погледът и изражението на детето са впечатляващи. Снимам го едновременно с леко покашляне, за да не се чуе штракването на фотоапарата.

За първи път не давам, а получавам бомбон от дете в Хималаите. Първият задължителен жест на по-израсналите сред хората е да дадат. Казват, че в живота всичко, което не е дадено е загубено.

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни божества и енергии, бях разочарован от липсата на духовни величия. Накрая бях възнаграден да изям вкусния бомбон на най-малкия-голям сред ламите .

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: