Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме в колата на Жирар ниско долу в гората под хижа Яворов. Зората, тази сутрин кристално ясна, ни разбуди сред вековните пирински мури богато надиплени в бяли одежди. Тук там претоварени от сняг клони пропукваха. Потоци от снежинки се изливаха като видения, пресечени от лъчите на ранното слънце. Планината се радваше на свободата, която четиримата си дарявахме. 

Ските ни кръстосваха следите на горските обитатели. Подминахме Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите и намалихме ритъма. С Върбан да засподеляхме последните си преживявания. беше ясно, че ако ме оставиха да се оженя, проблемът на приятеля ми с робията в Либия щеше да се разреши и щяхме да се съберем в Париж. Беше различно от това, което планирахме преди година.

Напредвахме бавно по следите на французите: « Досега не се беше случвало някой да ни прави партина. » – опитах да повдигна духа на приятеля си. – « Потръгва ни, да знаеш Върбе. Така ще става вече! ». – « От твоите уста в Божи уши » – промълви Върбан, под нос. Бях оптимист, но той знаеше, че не държа на професията си и не ми е ясно с какво бих пробил на Запад. Той свързваше Франция с винарството и намираше, че то може да ни отвори път за реализиция. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме докато стане! Хайде засмей се най-после.»

Но не ни беше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се започна да се очертава тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим евентуално напредващия фронт?! Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта беше една и съща. Набрали височина, спряхме да се колебаем, решихме да продължим. Намирахме се на най-красивото и опасно било на българските планини, върховно място за повдигане на адревналин и зареждане на батерии.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря без видимост. Електичество жужеше от всякъде. Заровихме ски, щеки, прегърнахме се вкопчени един в друг и прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан сега продължаваше да е неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си усещах прясната пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, а за лакомствата в багажа на французите да не говорим. До заслона оставаха броени метри.

Чертата се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря. 

Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане беше късно.

Жерар пое партината отпред, Върбан след него със ски и щеки в ръцете, които забождаше при всяка крачка. Извиках зад него да ги стегне на раницата, ръцете да са свободни. « Нещата се повтарят! » – бяха последните му думи. « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата, единия крак в пропастта. Ален заедно с Жерар внимателно ме издърпаха. « А Върбан?! Върбан е долу! »  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Отдолу едва дочух познатия глас. Върбан беше жив. Поисках да скоча. – « Ти си луд! И двамата заминавате в пропастта…! » извикаха в хор Доминик и Жерар.

« Трябва да издържиш ноща! Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. Мълчанието в заслона беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Мислите безутешно се въртяха като чакрък: « Връбче, ще издържиш,.. изяж меда,.. бъди позитивен,.. веднъж нали успяхме,.. с теб съм,.. утре ще се върна! » Да, но не бях с него, можех само да тичам надолу за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Зарязах французите с багажа и се затичах по долината, която изминахме с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Тичах с желанието да надбягам времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката горе с надежда за края на фронта. Спрях при първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето, цялата запалена глава. Готов да полетя отново, нещо ме спря. Шумът на потокът замря, цялата планина замря. В съзнанието ми се изписа като дошло от свише едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Пресни стръкчета трева, едва подалите се няколко глави на минзухари, потокът, птичите гласове, всички заедно повториха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах, тичах като в транс и повтарях – « Всичко е наред! ». Сякаш наред с невъзможното, всичко беше възможно.

Канцеларски глас от Софийска спасителната служба ми отговори лаконично и почти формално: « Ще дадем сигнал. Местните спасители от Разлог ще поемат грижата. Не можем да се бъркаме на спасители в друг район! Районът е техен! » Познатият ни директор беше в почивка. Тряснах телефона. Хвана ме паника. Обадих се на Кузман, готов да тръгне веднага, дори да вземе приятел от спец службите на УБО. Продължих на стоп до мястото на срещата при колата на французите.

Имайки в предвид вида ми никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните милиционери, закотвени до френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. « Некой да се трепе по планината, само създава проблеми на спасителите… Они са вече в акция. Горе са. Вас ще требе да задържим. » – обясни местния поручик на звучен местен диалект. Бях на път да колабирам, когато Кузман с приятеля му ме извадиха от идиотската ситуация. Около полунощ в хижата заварихме господа спасителите невинно разположени на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре. » Нямах думи. 

Кузман хвърли на пода значката си на спасител, хапнахме и продължихме към билото. Беше изминало цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на будните спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този път без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд не се появи поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе. Сам. Отново сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип и убиец. Родителите на Върбан ни имаха за братя, но сега не пожелаха да ме видят. 

Времето се влоши без да позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Върбан със счупено плаващо ребро, без възможност да диша беше издал дух още първата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Трябваше да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в тялото ми. Обещах да живея за двама ни.

Малко преди да се разпука зората нощта е най-тъмна. Мракът тогава беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Седнал в лека кола до централните гробища на София чаках зашеметен, смазан, готов при първа възможност да се промъкна да запаля свещица. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

В местен вестник написаха как съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали това беше подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, ми беше все едно. Страх и злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги, наследени от  подтиснати страдания в миналото, се късат най-трудно.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява. Само истинска добрина помага светът да върви напред, само тя осмисля живота! »

 

 

 

 

Червения задграничен паспорт получих на познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, « великодушно » забравил човекът зад кожената врата да се сготвя в собствения си сос. Натисках педалите на велосипеда с чуството, че този път светът наистина ще бъде мой.

Парите за ориент експреса към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Не се лиших и от стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. « Лошото да остане на душманите », казваше покойната ми баба.

Сега вече като семеен можех  да пресека отново границата. Този път скачах в неизвестното без конкретна програма. Просто поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Днес без да познаваме добре разберем своето минало, настоящето на страната ни има да става все по-драматично, защото от несъзнание не се отива към осъзнаване и изграждане на ново културно общество.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

In vino veritas

vinМожем ли да направим връзка между истина и вино ? Не, при положение, че истината е недостижима. Виното ни провокира, отваря ни към самите нас и към света наоколо. Ако излезем от елементарните кулинарни изисквания, всяко вино е произведение на изкуството и като такова не претендира за обективност. По-скоро като мост между рационалния и ирационален аспект на света, виното разкъсва воалите, които ни пречат, когато сме трезви.

Първия жест на Ной, слязал на земята, е да посади лоза, растение, което най-добре ще мутира сред растенията. Думата sod на еврид в библията означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива магията си, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи виното, остават за чувствителните търпеливи, които знаят как да дегустират.

Голямото вино надминава вкусовите ни възможности, отваря винаги за нещо ново. По време на на дегустация оставаме леко упити, изместени или по-скоро наместени, но не пияни. В не напълната чаша амброзията поема въздух, отваря се и дава възможност да разкриеме изненадите, които крие. Провокира във всеки неподозирани идеи, дава кураж „да се отворим“ и ние по-широко. Сядаме на масата, за да си тръгнем различни. Мярката за добро вино, както от любовта, е да се усетим обогатени. Да остане, да има вкус на още.  Не пианство, а развиване на усет. За съжаление вкусовото усещане е най-бедно от петте, дарени ни от природата. За да го развием, трябва да опитваме непрекъснато и различни на вкус неща, да провокираме противополжни вкусове.

Изминаха пет години откакто се срещнахме с Яна Петкова, изявен български енолог. Да срещнеш свестен човек и добър професионалист в тези времена е рядкост. Така, заедно с доброто приятелство се яви желание да споделим с българите познанието и насладата от интересни френски вина. Така се роди фирмата Винекселанс. Чарът на мероприятието е без да правим фрапиращо шоу и голям бизнес – съвременна болест на всички страни след дългогодишно нямане – да покажем богатия вкус на френския тероар с голяма винарска култура.

За Винекселанс виното е елитарен продукт, както всяко произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти. В случая ако след дегустация не зазвучи нещо ново във вас, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете повече внимание. Не всеки може веднага да разбере синия или жълтия цвят на Ван Гог, звуците на Моцарт или на Майлс Дейвис… Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или мъдрец, оставате без  удоволствие от компанията им. За вино израза “елитарен продукт” не плаши, защото светът през 21-ия век все повече дава възможност на всеки желаещ да се отваря към по-добро ниво, което има елитарна стойност.

d0b2d0b8d0bdd0be1Наздраве на всички, in vino veriras!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: