Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

„Преспиваме в колата на Жерар ниско долу, в началото на гората под хижа Яворов. Рано сутринта блясъка на кристално чиста зора ни подканва да побързаме. 

Вековни гигански мури с клони, натежали от пресен мартенски сняг, пропукват ритмично. Потоци от снежинки, искрят под лъчите на ранното слънце. Ранобудната планина е красива и гостоприемна. 

Ските ни кръстосват следи на невидими горски обитатели. Мълчаливи набираме височина и около обяд задминаваме празната хижа Яворов. С Върбан намалихме ритъма – французите са оставили следи, които следваме. Върбан изглежда  унил.

– Досега никой не ни е правил партина, потръгва ни, нали виждаш Чоче. Така ще става и занапред, да знаеш!

– От твоите уста в Божиите уши – поглежда вяло Върбан, както винаги свръх чуствителен и по-реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! И ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после, да му се не види!

За мен е повече от ясно – ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и ще се съберем в Париж. 

Французите  ни очакват на билото с тревожно обърнати погледи на запад. На хоризонта над Югославия се е очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход остават около два часа. Дали е фронт? Ще го изпреварим ли? Жерар мълчаливо изважда термус с чай, Върбан буркан с мед. 

Чертата на хоризонта не се променя. 

Намираме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали сме височина, не е в стила ни да се връщаме. Чертата остава една и съща. « Вятърът може да завърти фронта и да ни се размине » – подхвърля някой.

Решаваме да продължим към заслона.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сляха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан мълчаливо напредваше, видимо все така тревожен. 

– Върбе, в раницата си нося прясна пъстърва, при теб е бутилката с вино. Да не говорим за лакомствата при франсетата. – опитвам да бъда оптимист.

Напредваме бързо, « очакват ни хубави неща » – продължавам да си втълпявам. 

Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица. 

– Този път сме четирима! – извиква като на себе си Върбан.

Връзваме ските на раниците. Един след друг, стъпка в стъпка продължаваме по ръба максимално встрани от козирката. 

За връщане не става дума.

Жерар води партината. Върбан следва следите му. Държи ските си и ги забожда при всяка крачка. Това ме дразни. Извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, да има само щеки в ръцете! 

– Пъстървата е вече в тигана! – добавям за кураж.

– Нещата се повтарят!

Това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепя. Вкопчвам се в скалата – единия крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват върху оголения ръб. 

А Върбан?! Върбан е долу! 

Надвесен над пропаста крещя с виещия вятър: « Банчо! Банчо-о! » 

Дочува се познатия глас. Едва- едва, накъсан от виелицата.

– Да дойде някой…

Приготвям се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате двамата в пропастта! – викат в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – крещя, без да знам дали съм убеден, че ще го спасим или за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът бушува зловещо – яростен, неукротим. В нощта лежим, всеки от нас зазидан в мрака на собственото си страдание.

На развиделяване бурята утихва, но мъглата е все така непроницаема. 

При Върбан е абсурдно да слезем, имаме нуждах от помощ! Спускаме се слепешката по склона към долината на Влахина река.

« Връбчè, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, нали успяхме веднъж! С теб съм…, ще се върна! » – повтарям си безутешно на ум.

Да, но се отдалечавам от него. 

Оставям багажа си на французите и хуквам по долината –  в Кресна има телефон, директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми ще остане жив! » – убеждавам себе си в движение.

Времето, най-добрият ни приятел и враг, с него се надбягвам. Високо горе с чернилката се борят няколко слънчеви лъча, търсят пролука. В първия шумящ поток в долината потапям пресъхналата си уста. Лицето също… и цялата запалена глава. 

Природата наоколо заглъхва. Шумът на потока, бученето на планината…, неочаквано всичко замира. Във въздуха звучи «  всичко е наред! ». 

Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева, сякаш цялата околност заповтаря – « всичко е наред ». 

Това само за момент.

Хълцам от болка и радост едновременно. – « Банчо! Банчо! »

Тичам надолу и опитвам да повторя: « Всичко е наред! » – сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: « На спасители от друг район не се бъркаме! Ще подадем сигнал в Разлог – веднага, да веднага – колегите ще поемат случая. Районът е техен! Не се притеснявайте.» 

Трясвам телефона, ужасен въртя на Кузман, който се приготвя да тръгне веднага – ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, ала местни милиционери, застопорени до колата на Жерар, в бойна готовност да заловят диверсант ме арестуват. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местния диалект. 

На път да колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел – неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят, включително и за мен, ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят. Към полунощ в хижата заварваме спасителите налягали на топло в общата спалня.

– Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Шъ го изровим, нема страшно…

Занемявам. Кузман демонстративно захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме сами към билото. 

Ниско долу зад нас се появяват мигащите светлинки на фенерчетата на спасителите, стреснати от случилото се. 

Изминали са двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.

Този път без отговор. 

Въжето, с което разполагаме не е достатъчо дълго да слезем, където трябва в пропаста. Необходим е по-голям екип за помощ. За срам и резил, алармата за нов напредващ фронт и спадналите батериите на станциите,попречва на отряда от Разлог да ни застигне. 

Върбан остава горе. 

Сам.

В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имат за братя, сега отказат да ме видят.

Времето се влошава, не позволява акцията да продължи. Вдига се голям шум. Мобилизират военните. 

Изтича цяла седмица. Тялото на Върбан е най-после свалено в гората. Със счупено плаващо ребро, поради затруднено дишане той е издъхнал през първата нощ. 

Държа ръката на приятеля си за последен път. 

Ледена и жива. 

Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се да живеем дълго. 

Коленича безмълвен в снега – обещавам да живея за двама. 

Малко преди да разпукне зората казват, нощта е най-черна. Този път мракът е тотален.

Не ме допускат на погребението на приятеля ми. 

Стоя затворен, зашеметен в частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба. Близка на семейството притичва специално да ми каже, че заслужавам същата участ…

Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как млад мъж блъска приятела си в пропаст, защото му отказал да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или го правят от примитивна лошотия – злини бълват отвсякъде, една дълга верига на подтискани страдания, предавани от поколение на поколение. 

Обграждат ме като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сливат в едно, виждам хората безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни – а те са тези, които правят света възможен и поносим.

Болката затваря, озлобява човека. Непреднамерената добрина, само тя помага. Тя осмисля живота.

А той се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

In vino veritas

vinМожем ли да направим връзка между истина и вино ? Не, при положение, че истината е недостижима. Виното ни провокира, отваря ни към самите нас и към света наоколо. Ако излезем от елементарните кулинарни изисквания, всяко вино е произведение на изкуството и като такова не претендира за обективност. По-скоро като мост между рационалния и ирационален аспект на света, виното разкъсва воалите на трезвата рационална мисъл.

Първия жест на Ной, слязал на земята, е да посади лоза, растение, което най-добре ще мутира сред растенията. Думата sod на еврид в библията означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива магията си, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи виното, остават за чувствителните търпеливи, които знаят как да дегустират.

Голямото вино надминава вкусовите ни възможности, отваря за ново усещане. По време на на дегустация оставаме леко упити, изместени, но не пияни. В чаша пълна до половина амброзията поема въздух, отваря се и започва да показва какво крие. Провокира неподозирани идеи, дава ни възможност „да се отворим“ и ние вкусово и всякак. След дегустацията се чустваме различни. Доброто вино, както  любовта ни обогатява. Нещо остава, има вкус на още.  Не става дума за пианство, аза  развиване на усет. За съжаление вкусовото ни усещане е най-бедно от петте, които ползваме. За да го развием, трябва да опитваме непрекъснато различни на вкус неща и да провокираме противополжни вкусове.

Изминаха пет години откакто се срещнахме с Яна Петкова, изявен български енолог. Да срещнеш свестен човек и добър професионалист в тези времена е рядкост. Така, заедно с доброто приятелство се яви желание да споделим с българите познанието и насладата от интересни френски вина. Роди се фирмата Винекселанс. Чарът на мероприятието ни е без да правим фрапиращо шоу,  да покажем голямата винарска култура и богатия вкус на френския тероар.

За Винекселанс виното е елитарен продукт, както всяко произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти. В случая ако след дегустация във вас не зазвучи нещо ново, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете повече внимание. Не всеки разбира веднага синия или жълтия цвят на Ван Гог, звуците на Моцарт или на Майлс Дейвис… Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или мъдрец, не изпитвате  удоволствие от компанията им.  Напоследък в света все повече дава възможност на всеки желаещ да се отваря към добри нива на редки продукти с елитарна стойност.

d0b2d0b8d0bdd0be1Наздраве на всички, in vino veriras!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: