Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година

« Спахме в колата на Жерар, която оставихме в гората ниско долу под хижа Яворов. Блясъка на кристално чистата зора ни вдигна на крак. Гигантските вековни мури, с клони натежали от сняг пропукват ритмично, изливат потоци искрящи от слънцето снежинки. Планината се събужда, красива и гостоприемна. 

Със ските пресякохме следи на невидими горски обитатели. Мълчаливо набрахме височина, около обяд задминахме празната хижа и намалихме ритъма си. С Върбан следвахме следата от ските на французите пред нас. Опитвах да повдига духа на приятеля ми, който продължаваше да е унил.

– Досега никой не ни е правил партина Чоче. Потръгва ни, нали виждаш. Така ще става и занапред!

– От твоите уста в Божиите уши – погледна вяло Върбан, кактко винаги свръх чуствителен и по-голям реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после! – насърчх го отново.

За мен е повече от ясно, ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и много бързо ще се съберем в Париж. 

Французите вече бяха стигнали билото и ни очакваха с погледи обърнати на запад. На хоризонта над Югославия се беше очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход оставаха около два часа. Дали наближава фронт и щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, а Върбан буркан с мед от раницата си. Чертата на хоризонта остана същата. 

Намирахме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали бяхме височина, не ни е в стила да се върнем обратно. Освен това чертата стоеше непроменена. Ако вятър завърти фронта, можеше да ни се размине. Заслонът не беше далеч и решихме да продължим по билото.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни беше застигнала снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега, и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене,  Върбан продължаваше да е тревожен. В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. Напредвахме бързо, очакваха ни хубави неща. 

Чертата на хоризонта внезапно надебеля, превърна се в черна вълна, която ни връхлетя с буреносен вятър. Този път сме четирима! 

Вързахме ските на раниците и един след друг, стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не стана дума.

Жерар водеше партината, Върбан стъпваше в следите му. Виждах как държи ските си в ръце и ги забожда при всяка крачка пред себе си. Това ме дразнеше, извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, за да са ръцете му свободни. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещявам за кураж.

– Нещата се повтарят! – това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата с един крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпаха. 

А Върбан?! Върбан е долу. 

Надвесен над пропаста крещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Тримата дочухме познатия глас. Приготвих се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – крещяха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – провикнах се, за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона беше оловно. Вятърът бушуваше все така зловещо. Яростен и неукротим. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имаме нуждах от помощ. 

Повтарях си безутешно на ум: « Връбче, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но бях далече от него. Не оставаше друго, освен да тичам надоло за помощ.

Спуснахме се слепешката по склона до Влахина река. Оставих багажа си на французите и се затичах надоло по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – опитвах да се убеждавам в движение.

Надбягвах се с времето. Високо горе през чернилката се прокраднаха няколко слънчеви лъча. В първия шумящ поток натопих пресъхналата си уста и лицето, после цялата си запалена глава. Природата наоколо заглъхна – шумът на потока, бученето на планината, всичко замря и във въздуха прозвуча отново познатото от Каикохе « всичко е наред ». Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева наоколо повтаряха с мен: « всичко е наред ».

« Банчо! Банчо! » – хълцах от болка и радост. Тичах надолу и повтарях: « Всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното всичко друго беше възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух канцеларски глас отговори, формално и съвсем лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал в Разлог, а колегите ще поемат грижата. Районът е техен! » 

Тряснах телефона и завъртях на Кузман, който обеща да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускори стопа и пристигнах преди Кузман, ала местните милиционери, закотвени до колата на Жерар, ме арестуваха. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас и на спасителите! Они са веке в акция. Теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Вече щях колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел, неясно познанство от спец службите « УБО*». Двамата донесоха ултрамодерен скиорски екип и за мен. Милиционерите козируваха и тихомълком се оттеглиха. Към полунощ в хижата заварихме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той нема да е жив! – беше реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Ше го изровим…

Занемях. Кузман откачи значката си на спасител и демонстративно я захвърли. Хапнахме набързо и продължихме сами към билото. 

Ниско долу зад нас виждяхме да мигат светлинки от фенерчетата на спасителите, явно стреснати от случилото се. От инцидента бяха изминали двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Без отговор. 

Въжетата, с който разполагахме се оказаха недостатъчни, за да слезем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог за срам и резил се оттегли, на всичкото отгоре батериите на станциите им били спаднали. Върбан остана сам.

В София ме посрещнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, сега отказаха да ме видят.

Времето се влоши и не позволяваше на акцията да продължи. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. 

Изтече седмицата. Военните свалиха тялото в гората. Върбан беше счупил плаващо ребро и заради затруднено дишане е издъхнал още през първата нощ. 

Държах ръката на приятеля си за последен път, ледената и жива, познавах я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се дълъг живот. 

Стоях безмълвен до него в снега и му обещах да живея за двама. 

Казват, че малко преди разпукването на зората, нощта става най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха. В частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища, стоях зашеметен, в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба на Върбан. Близка на семейството притичва до колата специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

Като допълнение на всичко това, в местен вестник пишеше как приятел блъска приятела си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или го правеха от примитивна лошотия, беше все едно. Злините бълваха отвсякъде като вериги на подтискани страдания, наследени от поколенията ни от векове. Усещам ги като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сляха в едно, видях как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и съвсем рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява човека. Помага ни само непреднамерената добрина. Тя осмисля живота! »

 

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само татко ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

In vino veritas

vinМожем ли да направим връзка между истина и вино ? Не, при положение, че истината е недостижима. Виното ни провокира, отваря ни към самите нас и към света наоколо. Ако излезем от елементарните кулинарни изисквания, всяко вино е произведение на изкуството и като такова не претендира за обективност. По-скоро като мост между рационалния и ирационален аспект на света, виното разкъсва воалите на трезвата рационална мисъл.

Първия жест на Ной, слязал на земята, е да посади лоза, растение, което най-добре ще мутира сред растенията. Думата sod на еврид в библията означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива магията си, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи виното, остават за чувствителните търпеливи, които знаят как да дегустират.

Голямото вино надминава вкусовите ни възможности, отваря за ново усещане. По време на на дегустация оставаме леко упити, изместени, но не пияни. В чаша пълна до половина амброзията поема въздух, отваря се и започва да показва какво крие. Провокира неподозирани идеи, дава ни възможност „да се отворим“ и ние вкусово и всякак. След дегустацията се чустваме различни. Доброто вино, както  любовта ни обогатява. Нещо остава, има вкус на още.  Не става дума за пианство, аза  развиване на усет. За съжаление вкусовото ни усещане е най-бедно от петте, които ползваме. За да го развием, трябва да опитваме непрекъснато различни на вкус неща и да провокираме противополжни вкусове.

Изминаха пет години откакто се срещнахме с Яна Петкова, изявен български енолог. Да срещнеш свестен човек и добър професионалист в тези времена е рядкост. Така, заедно с доброто приятелство се яви желание да споделим с българите познанието и насладата от интересни френски вина. Роди се фирмата Винекселанс. Чарът на мероприятието ни е без да правим фрапиращо шоу,  да покажем голямата винарска култура и богатия вкус на френския тероар.

За Винекселанс виното е елитарен продукт, както всяко произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти. В случая ако след дегустация във вас не зазвучи нещо ново, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете повече внимание. Не всеки разбира веднага синия или жълтия цвят на Ван Гог, звуците на Моцарт или на Майлс Дейвис… Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или мъдрец, не изпитвате  удоволствие от компанията им.  Напоследък в света все повече дава възможност на всеки желаещ да се отваря към добри нива на редки продукти с елитарна стойност.

d0b2d0b8d0bdd0be1Наздраве на всички, in vino veriras!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: