Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Зората ни разбуди сред вековните, облечени в бяла премяна борове. Денят беше свеж, кристално ясен, с тишина, нарушавана единствено от пропукването на някой претоварен от сняк клон. Следите от ските ни се кръстосваха с тези на горските обитатели. Слънчеви лъчи срамежливо се прокрадваха между боровете, планината ни се радваше на свободата, която си дарявахме. 

След Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите, с Върбан намалихме ритъма на ходене и се заговорихме за последните ни преживявания. За първи път заговорих за възможността да се оженя и ако всичко мине добре, да замина преди него. Това щеше да разреши проблема с робията му в Либия и можехме да се съберем в Париж по-рано от предвиденото.

Следвахме следите на французите: « за първи път имаме пред себе си партина, каквато досега никой не беше правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Тръгнало ни е и така ще бъде занапред! Без външна помощ нещата не стават! ». Върбан се засмя. Знаеше как не обичам професията си и се тревожа с какво ще се представя на запад. Винарството, специално във Франция, можеше да ни отвори врати и да дойде като възможност да се реализираме. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако пък не, ще продължаваме докато стане! ».

Откъм хоризонта над Югославия забелязахме тънка черна ивица, приличаща на фронт. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим ивицата?! Мълчахме и четиримата. Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта оставаше една и съща. Бяхме набрали височина, не ни се връщаше обратно и без да се колебаем повече решихме да продължим. Вървяхме по най-красивото и опасно било на българските планини, място върховно, където обичахме да си зареждаме батериите.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски и щеки, прегърнахме се и вкопчени един в друг, прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с буреносния тътен, рецитирахме, биехме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни погали без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан беше неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си носех прясна пъстърва, при Върбан имаше домашно вино. Да не говорим за лакомствата в раниците на французите. Правех всичко, за да мисля позитивно. Заслонът не беше далеч.

Чертата на хоризонта се обърна в черна вълна с буреносен вятър. Снежната буря ни заля. 

« Нещата се повтарят! » промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани на козирката. Връщането беше безмислено.

Жерар пое партината най-отпред, след него Върбан и накрая след мен Ален. Върбан предпочете да държи ските си в ръка и да ги забожда при всяка крачка. Провикнах се да ги стегне на раницата, ръцете да остават свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с единия крак в пропастта. Ален и Жерар ме издърпаха внимателно. « А Върбан?? »  

Надвесен над пропаста закрещях с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу едва едва се дочу гласа на приятеля ми. Поисках да скоча при него – « Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта…! » изкрещяха Доминик и Жерар.

Върбан беше жив. Трябваше да издържи ноща! – « Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. В главата си  повтарях на приятеля си: « Връбче, трябва да издържиш, изяж меда, мисли позитивно, нали веднъж успяхме, с теб съм, ще се върна бързо! »

Спуснахме се на широки диагонали към долината на Влахина река. В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба от София ни познава, ще изпрати спасителен екип. Долината на Влахина река ще ме отведе в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е  жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчеви лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове. Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки,само пречат. Спирам с пресъхнала уста да натопя устни в студен поток. Слагам и главата, запалена от болка. Надигам се да се отърся и да полетя отново. Но нещо ме спира. Всичко е замряло. Някакъв пакет, блок от тишина, спусната от свише  в съзнанието ми..,  усет, убеждение без мисъл и емоция. Чувам кристално чисто  като шепот в себе си: “всичко е наред!”. Светът, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие  повтариха: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен. После тялото ми неусетно се затичва, към какво…  Изтръпнало, сърцето повтаря: Банчо, Банчо…

Спасителната служба в София реагира, но Пирин се оказа район с други местни спасители. « Даваме сигнал, те ще поемат грижата. Не можем да им се бъркаме! » – отговори дежурния спасител. Тряснах телефона. Обадих се панически на Кузман, който реагира готов да тръгне веднага, дори не сам за Предела. Негов приятел, служител в УБО с екипировката на спец службите. Щяло да има екип и за мен. Продължих на стоп до срещата с Кузман при колата на французите.

Вида, в който бях никой не отказа да ме вземе на стоп. Пристигнах преди Кузман. Местни милиционери, засекли френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. Това, че човек умира в планината, е проблем за спасителите, обясни местния полковник. Бях на път да колабирам, когато приятеля на Кузман ме извади от идиотската ситуация. Обясниха ни, че спасителите от Разлог са в акция да вадят проятеля ми. Към полунощ в хижата намерихме отрядът от Разлог разположен на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре… »., беше извинението. 

Кузман захвърли значката си на спасител, хапнахме нещо и продължихме към билото. От счупването на козирката беше изминало цяло денонощие. Двамата силни мъже ми помагаха да напредвам. Далеч зад нас замигаха фенери на спасителите.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях името на приятеля си. Без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд би отбой поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, дори убиец. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, не пожелаха дори да ме видят. 

Времето се влоши и не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече седмица. Мобилизираха военните. 

Върбан без възможност да диша със счупено плаващо ребро беше издал дух през същата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Линиите на живота и  на двама ни бяха дълбоки и добре очертани. Искахме да ги живеем заедно до дълбока старост. Държах ледената ръка на Върбан. Чуствах я като жива. Усещане, запечатано в тялото. Обещах да живея за двама.

Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. Мракът в този момент беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Останах да изчакам в лека кола до гробищата с надеждата да се промъкна и запаля свещ. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам да ме споходи същата участ.

В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Беше ли това подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, все едно. Страхът и злините най-често идват от подтиснати страдания в миналото. Вековни вериги се късат най-трудно!“

 

 

 

Червеният задграничен паспорт получих от познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, забравил от радост идеята да го развея под носа на човека зад кожената врата. Натисках педалите на велосипеда към къщи с чуството, че този път светът ще стане наистина мой.

Пари за влака към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Към тях се добавиха стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искрене на вътрешен кабел се развил бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. Лошото остава на душманите, казва мъдро народа. А да си призная имал съм и незабравимо хубави моменти.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Днес без да познаваме добре разберем своето минало, настоящето на страната ни има да става все по-драматично, защото от несъзнание не се отива към осъзнаване и изграждане на ново културно общество.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

In vino veritas

vinМожем ли да направим връзка между истина и вино ? Не, при положение, че истината е недостижима. Виното ни провокира, отваря ни към самите нас и към света наоколо. Ако излезем от елементарните кулинарни изисквания, всяко вино е произведение на изкуството и като такова не претендира за обективност. По-скоро като мост между рационалния и ирационален аспект на света, виното разкъсва воалите, които ни пречат, когато сме трезви.

Първия жест на Ной, слязал на земята, е да посади лоза, растение, което най-добре ще мутира сред растенията. Думата sod на еврид в библията означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива магията си, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи виното, остават за чувствителните търпеливи, които знаят как да дегустират.

Голямото вино надминава вкусовите ни възможности, отваря винаги за нещо ново. По време на на дегустация оставаме леко упити, изместени или по-скоро наместени, но не пияни. В не напълната чаша амброзията поема въздух, отваря се и дава възможност да разкриеме изненадите, които крие. Провокира във всеки неподозирани идеи, дава кураж „да се отворим“ и ние по-широко. Сядаме на масата, за да си тръгнем различни. Мярката за добро вино, както от любовта, е да се усетим обогатени. Да остане, да има вкус на още.  Не пианство, а развиване на усет. За съжаление вкусовото усещане е най-бедно от петте, дарени ни от природата. За да го развием, трябва да опитваме непрекъснато и различни на вкус неща, да провокираме противополжни вкусове.

Изминаха пет години откакто се срещнахме с Яна Петкова, изявен български енолог. Да срещнеш свестен човек и добър професионалист в тези времена е рядкост. Така, заедно с доброто приятелство се яви желание да споделим с българите познанието и насладата от интересни френски вина. Така се роди фирмата Винекселанс. Чарът на мероприятието е без да правим фрапиращо шоу и голям бизнес – съвременна болест на всички страни след дългогодишно нямане – да покажем богатия вкус на френския тероар с голяма винарска култура.

За Винекселанс виното е елитарен продукт, както всяко произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти. В случая ако след дегустация не зазвучи нещо ново във вас, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете повече внимание. Не всеки може веднага да разбере синия или жълтия цвят на Ван Гог, звуците на Моцарт или на Майлс Дейвис… Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или мъдрец, оставате без  удоволствие от компанията им. За вино израза “елитарен продукт” не плаши, защото светът през 21-ия век все повече дава възможност на всеки желаещ да се отваря към по-добро ниво, което има елитарна стойност.

d0b2d0b8d0bdd0be1Наздраве на всички, in vino veriras!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: