Великден – Пасха

Тази година не снимам в олтара на Александър Невски, нито се ровя в детските си години, прекарани в София на този ден (блогове в Хроника и фотография). Човъркам назад в историята, когато евреите напускат Египед, слагат край на робските години и с багажа на наученото получават и изучават законите на Свобода. Този първи празник на Свободата в света наречен Пасха свързваме с пролетта и с Рождество Христово.

Песах (от пе – уста и сах – говоря, умението да споделим) ни учи, че човек, за да бъде свободен, не бива да забравя какво е робство, нито грижата всеки ден „да излиза от Египед”, символ на робство в библейските текстове. Свободният израз, словесен или физически, както и това да го споделиш не идва сам от небето!

Част от цивилизацията днес се ражда в Египед преди пет хиляди години. Талес и Питагор се учат в този Манхатан на тогавашната епоха, поражда се идеята за човешката интелигентност, способна да доминира природата. Човекът, заедно  с овладяване на материята, майсторски използва плодородието и съвършенния ритъм на природата. Това прави тогавашните фантастични, все още ненадминати архитекти и инженери да се приемат на сериозно, да се имат за богове. Така става и днес, когато самоиздигнали се, обхванати от себе си личности зачеркват лицата на ближните си. Фреските в египтските храмове от онова време, с изключение на фараоните и техните ближни, са лишени от човешки лица. Различават се единствено инструментите на труда. Хората, превърнати в машини, допринасят за продукцията на фараона, но са лишени от собствено съществуване. Да се излезе от Египед означава човек да си възвърне физиономията, свободата на личността.

Защо е било необходимо Абрааам, обикновен овчар от Галилея (назован от Бога по-късно Абрахам), по заповед Божия да организира цял народ, да поведе евреите към Египед, при положение, че Моисей ще ги извежда триста години по-късно? Изграждането на народа е налагало, дори с цената на много страдание, да се направи стаж при най-добрите инженери на времето. Урокътът е валиден и днес, коментира се от млади и стари на масата на всяка Пасха с “уста, която говори”: да вземем доброто от всичко ново без да му робуваме! Всекидневното осъзнаване, толкова важно за Свободата, е валидно също за Любовта, както и за Приятелството или Отношенията между народите.

Четиредесет години лутане в пустинята са необходими за създаване на две нови поколения вече забравили робските навици. Първата Божа заповед е свързана с утвърждаване на чувството за Свободата. На еврид глаголът съм не съществува в сегашно време. Човекът е винаги в процес на осъществяване. Както казва Ж. П. Сартър: “Свобода не означава свободата да успеем, а свобода да предприемем: един непрекъснат проект, творческа свобода.”

Весели Пасхални празници на всички с вкус към свободата!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

“Христос Воскресе”, казвам в полумрака на един от редките минувачи късно през нощта на Великден. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа. Не се подиграваше, беше просто любезен. Хората в Александър Невски тази година бяха по-малко. Вечерта чудесна.

Маскиран като фотожурналист с фотоапарати и обективи около кръста, бавно се упътвам към олтара. Открехва се малка, слята с иконостаса врата. Ръка в расо прави знак да влезе на висока фигура до мен. Мъжът е италианец, вероятно познат на някой от епископите. Следвам италианеца в обширния олтар и дискретно снимам светото място. Не съм предполагал, че някога ще се намеря в сърцето на Божата обител.

Al. Nevsky-7Италианецът притеснен от тържествените движения на православните божи служители, с неловка усмивка се връща към мястото за простосмъртни. Не съм сам, в дъното на олтара има телевизионна камера и човек от телевизията. В един ъгъл забелязвам човек с твърда физиономия и с кожено яке, явно не от  духовното тяло. Очите ни се срещат с подчертана безизразност.

Al. Nevsky-4Имам чувството да правя исторически снимки.  Обличат дядо патрирарх без да ми обръщат внимание. Преди години всички знаехме, че Максим служеше на държавна сигурност. Сега този деветдесет годишен старец буди уважение поне за сана и възрастта си.

Al. Nevsky-3Пазя привилегированата си позиция. Малко преди полунощ, както му е ред, патриархът и епископите напускат църквата, за да я обиколят, после ще потропат на вратата, за да им се отворят дверите Господни и нощната служба да продължи. В олтара оставаме  с камерамена и господина с коженото яке.

Al. Nevsky-5Снимам фрески, натюрморти и всичко свято и явно се увличам, защото богомолец в залата зърва как цивилен осквернява с фотоапарат светото място. Вдига се шум, разменят се джиесеми. Дават сигнал  на човека с якето, който ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му има известно съжаление. Без да знае кой съм, увлечението ми да снимам го е забавлявало.

Навън сред богомолците се сблъсквам се с фанатични, едва ли не яростни погледи и забележки на възмутени съграждани. Свивам се като карфица, въжетата, ограждащи централната пътека ме пазят. “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ама ти знаеш ли къде си влязъл..!” Парадоксално гласовете идват от тълпата, а не от охраната,  към която се обръщам да ме пази. Извинявам се, постъпил съм неправилно. “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Къде си сложил крак! Разрешение имаш ли??”, ме пита цивилния полковник. “Разрешението не е проблем” отвръщам небрежно, като си давам сериозен вид, за да му отвлека вниманието: “…ами ти ме пази, че тези ще ме изядат…, пък, че… преувеличих, то е ясно!…” втвърдявам глас. “Спираш вече и.. не шавай много!”. Звучи застрашително, но оптимистично…

Al. Nevsky-21Заедно с отекващите песни на хора патриархът и владиците тържествено се прибират в олтара. Вниманието на всички е в тях. Събирам отново смелост. Освен това отвътре ме знаят. Мушкам се през познатата вратица в уюта на светата обител. Следва ме от друг смелчага-фотограф.  Българите сме хора окумуш. За фотографите, да не говорим. А двама все се по-леко разделяме греха.

Al. Nevsky-8Към два часа през нощта духовно попрепълнен се изнизвам дискретно.

Църквата кънти от чудесните гласове на хора. Границите са разчупени. Прескачам ниска затворена порта за стълби, водещи към балкона на катедралата.

Озовавам се зад гърба на диригента. С чудесния хор, разкошната акустика и няколко фотографии откъм балкона се получи кулминацията на този прекрасен Великден.

За да няма недоразумение в тона на написаното нека да добавя, че без да съм религиозен, вярвам че светът е Божествен. Вселената е организирана фантастично, животът на Земята е изключително интересeн, няма как да има грешка. А това, че човек прави каквото си иска и пати от себе си, не мисля, че дядо Боже носи отговорност за това. Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, също Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт… са титани сред хората. И добре, че ги има, за да разширят тесногръдието на по-бедните духом.Човек има необходимост да вярва. За съжаление институциите защищават интересите си и деформират зрънцето истина, което монополират. Духовното Его и егоизъм са най-силни и опасни!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Великденска нощ в София

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

58Paques09 copyОще преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод да са в приятна атмосфера заедно. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Наред с безгрижните млади, виждам други с екстаз в очите, търсще спасение, вероятно отвъд „невъзможния свят“, в който живеят…

02AL. Nevsky

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше забранено да посещаваме църкви, особено млади хора, ученици и студенти. Правех всичко, за да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Исках да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо желанието да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче, духовна връзка, различна от продиктуваната. Имал съмкъсмет.

26Al. Nevsky 11 copy

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той стоешедо края на службата. После с нов кураж и не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах отново в пазвата си пламъчето на свещицата. В къщи въздъхвах сякаш спечелил състезание и се сривах се в кревата, залепил остатъка от неугасналата свещица на масичката до възглавницата ми. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надеждата, че има Нещо. Друго. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос „защо всичко това?“, се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли е да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно да се губим в празни задължения? Не можех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обич, различен ли съм от другите, от това, което ми налагат в училище оставаха да висят във въздуха.

04Russina Church copyТези незабравими мигове изостряха чувствителността, помогнаха ми да търся отговори на основни въпроси, съпровождащи ни цял живот. Алергията, която добих спрямо рамките на детерминизма, който ни задушаваше ме спаси. Смесването на всичко невъзможно с откраднатите глътки свобода в периода на строене на комунизма се оказаха чудесен двигател. Някои хора също опитваха и най-често завършваха трагично. Други се приспособиха и обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: