Овчари

bergers                                               / Раджастан, Индия /

bergers-6                                         / В планината Атлас, Мароко /

Поддържам мнението на Съмърсет Моам, който казва, че понякога компанията на един овчар може да бъде по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които псуват стадото си на майка, а тези, излезли от библейските притчи, имащи дъх на вечност. Силата на природата и естествените връзки с животинския свят, когато са обитавани от дух предразполагат към трансцедентност, дават идея за първите пастири, духовни бащи на човечеството.

bergers-4                                              / Раджастан, Индия /

Днес подобна атмосфера се смесва с технологии, достигнали всички кътчета на планетата. Тези овчари досега са изграждали своето щастие, били са достатъчни на себе си, но вълната на новото е неудържима.  В ролята на еволюиращи консуматори изискваме винаги повече, в противен случай щяхме всички да пасем овце в прекрасната, неутрална природа. Така собствените ни капани ни задушават, същите ни принуждават да търсим изход, в случая завиждаме на овчарите сред природния мир.

bergers-7                                     / Планината Атлас, Мароко /

bergers-4 - copie

Историята, която ми идва на ум, е свързана с български овчар от ранните студенски години. Окривах Планината. Това беше времето, когато  Пирин остана в сърцето ми като най-хубав на света. Губех се и заедно с природата преоткривах себе си. Палех огньове, отварях око за баба Меца, избутвах жарта, за да спя на топлата земя. Рано сутрин опушен, влажен от росата ловях сипещите живот лъчи на слънцето.

bergers-2 - copie 2                                          / Каракорум, Пакистан /

bergers-3                                        / Гужарат, Индия /

Един ден, объркан, прегладнял срещнах възрастен овчар, който ми показа пътя за връщане. Приседнали до шумoлящ поток овчарят извади от торбето си къс сланинка, сминдух и домашна питка. Разправих му как стръмните пътеки ме теглят все нагоре. Как в тишитната на необятното светват  въпроси подобно на примигващите звезди на небосклона.  Говорих му за силата на небето със загадъчни хоризонти, за багрите на слънцето и играта на светлините в долините. На възторга, с който говорих той допълни с топъл тон: “Синко, ти обичаш живото. Уловил си го, пустия му живот!”. Да, не бях сам с възторга си. Потокът несмущаван бълбукаше до нас. Дали наистина толкова съм обичал живота или просто планината и небето ме отваряха към всичко, което ме отегчаваше долу в града? Времето на такива места губи стойност. Потънал в себе си и песента на потока след неопределен брой минути, овчаря добави: “Момче, щом така си фанал живото, ти си вързан и със смъртта… А светлината ти помага да бегаш от злото… Вълци много, има ги навсекъде!”.

bergers - copie 2                                           / Кашмир, Индия /

bergers-2 - copie

Дали разбрах какво ми каза  овчаря, съвсем не е сигурно. Днес знам, животът и смъртта са неделими, съпровождат ни във всеки миг. Съмърсет Моам също е прав:  за монахът не трябва да се съди по дрехата.

bergers-3 - copie                                                  / Кашмир, Индия /

bergers                                                   /Гужарат, Индия /

bergers-3

 

bergers

 

bergers-3 - copie 2                                          / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

Който харесва Индия и обича фотография, в www.ivan.pastoukhov.com, в галерии 8 и 9 могат да се видят пресни фотографии от Гужарат и Раджастан. Ако проявявате интерес към блоговете, достатъчно е да кликнете RSS горе в дясно, за да се абонирате.

Rajastan-3                                                                      / Непал /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портрет

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет, който е рисуван с душа,

е портрет не на модела, а на художника.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

 

                                                                                        / Атлас, Мароко /

Същото може да се каже за портрета във фотографията. Очите не  виждат повече от вътрешното око, отговарящо на  същността на фотографа. Външният свят е само дразнител и претекст. Проникващият, изтънчен поглед се движи от опита и вътрешния живот на автора. Гледам е различно от виждам. Гледната точка е синоним на стеснено виждане. Но заобикалящият свят е двузначен. Вътрешното състояние влияе на външния свят, който като огледало отвръща на погледът, който вижда. Дарява ни се това, което сме дарили. Както любовта е обмен на дарове, целият живот е обмен на енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на читателите на блога и любители на фотография!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на бербери от клана Аит Сукхман.

Опитвам да уловя останалото от местната култура.  Накичени сателитни антени по стари глинени покриви  стърчат грозно и застрашително, но в планината знам, има скътани съкровища.

След влагата и напрежението в Париж синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и низини с цветни долини на закъснялата есен е още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, кози, кучешки лай, глас на магаре, петна от сняг върху крехка, измършавяла тревица, отражения в обектива от този първи ден в Мароко.

Всяка година 71 дни след рамадана празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Колят се, ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нося го в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо байгън. После топла питка и купичка зехтин с медец на дъното.

После  глинено гърне, обгърнато в димяща пара. Зеленчуци, а под тях крехко агънце. Не е необходимо да се убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце, с къс хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С подобно меню, гостоприемство и неподправена сърдечност ме нападат във всяка къща. Спасявам се от пълнеене в движение и страстта да снимам.

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво облизвам пръсти. Поливат ми в легенче, края на вечерята. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит с кърпа на етажерка в дъното на стаята. Всичките погледи са обърнати към блудкавото мароканско шоу. За мен отрова за тях развлечение се промъкна между екрана и сладката доскоро атмосфера. Какъв контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се преди зората. Магаре ще ме отнесе до местния сук на десетина километра. От околните планини ще дойдат беребери, за да продадат добитък.

Откъснати от света, сред тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините на Пакистан и Йемен. Високо в планината навсякъде е винаги така.

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Разбираме се  с ясни жестове, без думи, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив да живея нещо автентично, прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, беше казал Алехандро Ходоровски.

В коранът, когато е правилно разбран, всеки чужденец е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа помогна тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече час газя до колене в студената Бяла река през късната есен станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата, следва усмивка, после покана за чай.

Петък е ден за отмора. Излегнат на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жени тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане. Единствено  защо е направил така, че жените да работят, а мъжете да почиват?!

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно. Кани ме да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един)!

Питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Доброто и злото знам, макар изразени поразличен начин, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита поради празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказа от предишния блог) високо в планината времето се разваля. Налага се да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач. „Така си е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да помоли да ни закарат до близкия град, все едно цената! Щофьорът е съгласен, но по тъмно ще струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. Упътваме се с облекчение към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Но най-добре е човек да има някой лев в джоба – както казва народа: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, които са вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /първа част/

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, където все още срещаме нещо автентично от берберите полуномади, които по това време на есентта, заедно с идващите снегове, слизат със стада в ниските части на планината. Там, в закътаните долини на джебела, те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традиции от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на”, подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна с ледена физиономия се представям за турчин. Знае думата Станбул. За тях България – Станбул е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или все едно какъв европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и по-широка визия от арабите, но в изолирани места остават резервирани към външния свят. До голяма степен това запазва и автентичната им култура. В Мароко, заедно с арабското нашествие, гонени от долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Гостоприемно приет оставам да приспя с жажда да науча повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре да търся Заид с голямо  стадо кози високо в планината. По пътя в долината минаваме покрай училище с чинове, черна дъска и деца ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски и освобождава децата да напуснат класа. Урокът по история ми дойде точно навреме: името на берберите е Амазир „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. По-късно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), от което по-късно “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Всички споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар. В този кът, скрит от света, изпивам до дъно чашата на гостоприемство на всеотдайния учител. Продължавам пътя в минералния свят на планината, където в края на есента горе нависоко е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, за да продължа на другата сутрин към стадото, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид приготвя вкусна вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме водят към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам , както винаги развълнуван от привилегията да се докосна до неща, които са от  живота без нагласа  и умисъл.

Малката чаровна овчарка Зара заедно с майка си ме водят по урвите към последните предзимни тревици. В тишината наоколо си чува хрупкането на козите зъбки с малки устнички, които  ви изненадват с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата.

Двете овчарки периодично си подвикват и припяват. Колкото по-високо, става по-красиво. Скалите си подават ехото на два женски гласа.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите запазвам в сърцето си. Аллах е навсякъде!

За любителите на сайта: в отсъствието ми фотографиите в www.ivan.pastoukhov.com  се увеличиха. Ако разполагате с по-голям екран,  кадрите се виждат в нов размер и различно качество. Галериите са представени също в азбучен ред, намирате лесно страната, която ви интересува.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: