Фотография – Картие Бресон

Cartier Bresson

Пчелата каца на всички цветя, за да създаде мед, който е единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, артистът имитира докaто произведе своето изкуство. Децата също имитират, докъто започнат да изразяват себе си. Единствено копирането води до робия, но и робът един ден рекламира своята свобода…

Cartier Bresson-8

На фотографските изложби, за разлика от повечето други, зрителите рядко снимат самите произведения, но тук посетителите се впечатляват и регистрират…. През този месец Националният Музей за Модерно Изкуство “Жорж Помпиду” в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон.

Cartier Bresson-13

Преди повече от двайсет години в Картие-Бресон открих фотограф с бурен темперамент, свобода на движение и будна мисъл, ловящ хармонията в самия миг. Мигът като есенция на живота. Това ме окуражи, даде ми начален тласък във фотографията. Днес нещата са различни, “времената се менят и ние с тях”, но всяко нещо преживяно истински отваря нови врати.

Cartier Bresson-2

В изложбата чуствам дълбока благодарност към Анри. В развитието си всичко и всички сме свързани. Обогатяваме се благодарение на големите майстори, за да се преоткрием по-късно различно. Ето как Картие-Бресон, Роберт Франк, Сержио Ларен, Бернард Плосю, Марк Рибу и много други снимат чудесно с един или два обектива (35 и 50 мм).  Ловят “решителния момент”, подарък от търсената случайност.  Съпровождат я с неслучайната интелегентност на личностите си. Знаят какво искат, сливат се с обстоятелствата. “Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант разширяват хоризонта на нощната черно-бяла фотография. Сваляме също шапка пред фотографиите-картини на Соул Лайдър, за мен ненадминат колорист, който едва през 2007-ма година на 84 годишна възраст се разкри пред европейското общество. Също пред оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел, енигматичната, фантастична по рода си Вивиан Майер – тези “улични фотографи“, които с почерците си превръщат уж обикновенната фотография в изкуство. Ами Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Хелмуд Нютон или Стайшен с ненадминатите си портрети и пеизажи?! Или пък Родченко с оригинален поглед и странни ъгли на снимане?! Голямо мерси на всички тези личности от голямата фамилия на Фотографията.

От мястото на изложението, макар в стил пощенски картички, не се въздържам да погледна към небето на Île-de-France, рисувано от всички…

Cartier Bresson-4

 

Cartier Bresson-7

„Фотоапаратът – око, което фиксира, а светът – екран. Светът е в движение, а не фотографът, който единствено е в готовност да улови ефемерното.“ – Без да съм сигурен кого цитирам продължавам да мисля за Картие-Бресон.

Cartier Bresson-10               / Последен посетител в Люксембургската градина /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

В очакване на момента

авг. 19
2012

Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”. Преди години до голяма степен това ми повлия да снимам. Триото око-сърце-визьор прави да уловим в хармоничен вид изплъзващата се реалност.

След концентрацията в очакване и реализиране на “решителния момент” следва отпускане и задоволство от резултата. Самият момент, скътан в пиксели или фотохартия, остава невъзвратим фрагмент от миналото. Усещането от добре уловения миг е винаги по-силно от кой да е филм, който ни увлича в потока на действието. Умението да уловим съдържателен многопланов момент позволява да говорим за изкуство във фотографията.

Мигът не ни принадлежи. Не се полага да го повторим, нито да го изживеем изцяло. За пълно щастие може само да мечтаем. Но какво друго да търсим освен настоящия момент!?  Всъщност самите ние не сме реалност, а сме в процес на осъществяване. Отиваме към идващото (а дали не е то да идва към нас!?). Преживяваме прехода минало-бъдеще в очакване, което е самата форма на съзнание. На еврид, езикът на безкрайните възможности, глаголът съм няма сегашно време… Ние сме винаги на път… към ново преживяване.

На границата между минало и бъдеще казваме “сега”. То е винаги различно, облечено в напрежение от очакване на идващото. Ако “сега” останеше сега, времето би спряло да тече. Доказателство за изминалото време е самата промяна на нещата. Физиците са по-точни, когато свързват мярката за време с пространство, но това е възможно до определено време в миналото. По-назад времето изчезва като величина или става производно на нещо неизвестно. Преходът между потенциал и актуалност е въпрос основен за връзката свобода-детерминираност, все още в загадка.

Така животът, заедно с мисловните процеси, минава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакването намалее говорим за отегчение. Само смъртта, както и безкрайното, въображаемото вечно – от където идва силата на религиите – ни отнемат правото на очакване. Чисто “сега” има в екстаза, в транса на границата на безсъзнанието, привилегия на шамани и мистици. В апогея на неудържимата любов също таим усещане, което премахва възможността за очакване. Влюбени сме, защото присъствието на другия дава на момента такава интензивност, че времето изчезва като понятие. Творческият процес, интензивният спорт също се докосват до безвремието на чистото настояще.

Феноменът на масово снимане, напоследък златна мина за бизнеса с новите технологии, до голяма степен е свързан освен с нарцисизма и с устрема да задържим изплъзващото се “сега”. С телефони, ай-пади и какви ли не модели, все по-качествено ковещи мига, гоним това, което не “иска” да ни принадлежи. Въпреки всичко “сега-то” е винаги нарушено от привилигерованото бъдеще, което се промъква незабележимо и воалира настоящия момент. Невъзможността да го притежаваме под формата на очакване изостря съзнанието за глобалност, както и стойността на нещата. Това ни отваря към следващите моменти. Музиката би била невъзможна ако не спирахме, за да задържим тона в момента на идването на следващия. Удоволствието идва от улавянето на мига, подобно на успялото щракване с фотоапарата. Контракция в очакване, отпускане от улавяне, задоволство от осъзнаване… Те се сливат в неосъзнатата стойността на момента, който живеем в реалността на бягащото настояще.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна обезшумена зала във формата на кълбо е построена система от огледала. Във всеки момент на деня те прецизно насочват слънчев лъч към огромна кристална сфера в центъра на залата. Целта е всеки да визира лъча в състояние едновременно на концентрация и медитация. В “решителния момент” на Картие Бресон изглежда има подобно състояние. Добрата концентрация, съпроводена с неутралност, помага за всякакви ситуации. Оставаме активни и същевремнно независими от външните обстоятелства.

Фотографиите са от океана в Нор Па дьо Кале, северозапдна Франция. За фотографии от тази серия вижте 63-та галерия от сайта. Ако сте с голям екран, кликнете в галерия от дясно дясно: – цветни – страни – Франция, Тукет.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портрет и фотография

                                                                                                / Сафед, Израел /

Портретът е вероятно най-трудната тема във фотографията. Ако приемем, че на времето фотографията е измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… снимат пеизажи или натюрморт единствено поради технически причини, защото необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на живи същества. Веднъж този проблем разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основния въпрос за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага маска, персоната се превлъща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, правят триъгълник между фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и да цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без то да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон, нещото се появава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи съвсем точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е налага да бъде представена различно. Ражда се кубизма, както и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителния предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската фотография ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следват безкрайни интерпретации, привилегия на изкуството.

64 Spituk GompaThaktok Gompa55 Likir Gompa

/ Ладак, Индия /

За разлика от музиката и литературата, фотографията и архитектурата в интерпретацията си не са свързани с времето.  Мислим много повече за самия фотограф, на който гледаме фотографията, отколкото за автора на книгата, която четем. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки според вродената му и развита от преживяванията в живота чувствителност.

За Ралф Гибсон  “фотографията се определя в част от секунда, когато съзнанието на фотографа прониква в обекта на снимката.” Каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. Само твореца-глупец вижда себе си над всичко.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: