Картие Бресон

Cartier Bresson

Пчелата каца на всички цветя, за да създаде мед, който е единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата също имитират, докато започнат да изразяват себе си. Копирането е робия, но с качествата си един ден робът също рекламира своята свобода.

Cartier Bresson-8

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон. Това е фотографът, който преди двайсет години ми повлия да снимам.

Cartier Bresson-13

„Решителният момент, когато окото, сърцето и обективът се слеят в едно, за да уловят есенцията на мига“, отговаряше на това, което опитвах да правя в желанието си да спра времето и да открадна това, което отговаряше на вътрешното ми състояние.

Cartier Bresson-2

Изложбата ме изпълни с благодарност към Анри, както и към всички големи майстори, които ни обогатяват и ни  помагат непрекъснато да преоткриваме себе си.

Искам да изброя няколко имена, които освен Картие Бресон са формирали погледа ми: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Те са опростили снимането Лайките си като ползват един, максимум два обектива – 50 и 35 мм., с които са готови да реагират спрямо подаръка идващ от търсената случайност. Винаги нова, тя се слива с натрупаната във всеки от тях култура. “Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант разширяват погледа си към нощната черно-бяла фотография. Прекланям се пред големия колорист, любим Соул Лайдър, който едва през 2007-ма година на 84 години се разкри пред европейското общество в галерията на Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата му беше написано „Щастлив съм животът ми да премине в сянка“. Милият, почина миналата година, вече световно признание и в светлина. Да добавя и Ернст Хаас, използвал първи митичен филм кодак хром, също голям колорист, както по-късно Хари Груаерт.  Не мога да не добавя оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел, енигматичната Вивиан Майер с уличната фотография и с почерка им превръщат фотографията в изкуство. Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена, са ненадминати с портрети и пейзажи, както Ник Брандт с успешните си, интересни монтажи. Щях да забравя Родченко с оригиналния му поглед и невероятни ъгли на снимане. И как да не добавя Ара Гюрер, истанбулския Картие Бресон, който на 86 години с фотоапарат в джоба си, пие кафе в любимото си кафене в Истанбул. Картие Бресон ме подтиква да добавя – Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей, който ще бъде грях да забравя, както и единствената по рода си Сара Муун. А японците? Те са фантастични или меко казано неопределими за нас – Масао Ямамото – с фантастичния си финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но жестоко черен и брутален, не по вкуса на всеки. Японците са безкрайно фини, с изключителен вкус или брутални, което се усеща и в страната им. Но нека да ви представя един интересен фотограф, с който се сприятелихме във идиотския фейсбук (има и нещо позитивно в тази безлична, виртуална мрежа за комуникация) – Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиражите платиниум, най-добри и редки, защото скъпи. Връща се в Япония и с голяма камера (chambre 26 кг.) и трипот  на гръб, той обикаля гори и потоци, в които търси скрити духове, които снима. Тиражите ги прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която произвежда сам. Фотографиите му след природата са фантастични, но той не се приема на сериозно, засега издава само Portrait of Nature – Myriads of Gods. Пишем си с хумор на смешен английски и в книгата му, която получих, във всяка фотография откривам форми на духове скрити в скали, дървета и потоци. Това е Японията, която харесвам.

Да добавя само Пенти Самалахти със северните си птици и кучета, както и загадъчната Джунгджин Ли и двамата поети в снимането – едно трио с Майкъл Кена.

Голямо мерси на големите (има и други известни, както и много добри в сянка) от фамилията на добрата фотография, в която всеки фотограф оставя нов, различен поглед към света.

От терасата до изложението, дори в стила на популярна пощенска картичка от Париж, не се въздържам да снимам небето на Île-de-France, толкова рисувано от големите майстори.

Cartier Bresson-4

 

Cartier Bresson-7

„Фотоапаратът е око, което фиксира света като голям екран в движение, докато фотографът е винаги готов да лови ефимерното.“ – дали не бяха думи на Картие-Бресон?

Cartier Bresson-10                 / Последния посетител в Люксембургската градина /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

В очакване на момента

авг. 19
2012

Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”. Триото око-сърце-визьор търси хармония в една вечно изплъзваща се реалност.

Усещането за добре уловен момент е по-силно от фабулата на филмите, които ни увличат в потока на действието. Умението да уловим съдържателен многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът не ни принадлежи. Не ни се полага да го повторим, освен отчасти, според нагласата и погледа на фотографа. За спряно щастие човек може само да мечтае. Същевременно има ли по-ценно от настоящия момент? Той единствено ни принадлежи, доказателство, че съществуваме.

На китайски, японски, арабски, еврид.., вероятно и на други езици, глаголът съм няма сегашно време – ние сме на път да се осъществим.

На границата между минало и бъдеще казваме “сега”, винаги различно, облечено в напрежение, в очакване на идващо ново “сега”. Доказателство за изминалото време е промяната във всичко. Физиците свързват пространството с мярка за време, но това е възможно само до определено време в миналото. Отвъд него, времето изчезва като величина и се превръща в производно на нещо неизвестно.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме никога напълно свободни, нито напълно детерминирани…

Така животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее започваме да се отегчаваме. Смъртта и въображаемото вечно (силата на религията) ни отнемат правото на очакване. Безвремието и празнотата ни помагат да мислим за „отвъдно“. Чистото “сега” се намира в екстаза, на границата на безсъзнанието, привилегия на някои будисти и мистици.

Усещането в една неудържима любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също имат общо с безвремието на момента.

С телефони, ай-пади и все по-качествено създаващи връзки във времето техники, днес повечето от нас запълват момента, който отказва да ни принадлежи.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала във формата на кълбо, е построена система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към огромна кристална сфера в центъра на залата. Целта е да фиксираме лъча в състояние на концентрация и едновременно пълно отпускане. Свързвам това със състоянието на фотографа, който снима, потопен в настоящия момент, едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от океана в Нор Па дьо Кале, северозапдна Франция. От същата серия има в 63-та галерия от сайта. Ако разполагате с голям екран, кликнете от дясно дясно в: – галерия – цветни – страни – Франция, Туке.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портрет и фотография

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… поради технически причини снимат единствено пейзажи или натюрморт. Необходимостта от дълги експозиции са ограничавали фотографиите на живи същества. Този проблем веднъж разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет е налице, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно си слага маска, персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той поставя множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, ако беше жив през месец август щеше да навърши сто години. За  портретната фотография той казва: “Да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това е  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи  точно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта. По-късно душата на обекта за рисуване  трябвало да бъде представяна различно. Родил се кубизма и другите нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Фотографията е добра, когато сниманото се превръща в нещо ново в очите на . Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. И най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим. Това би му отнело възможността да бъде интерпретиран различно, в голямата фотография, дори безгранично. В това се крие магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската фотография ни приближава до Вселена без образ, от която следват безброй интерпретации, привилегия на изкуството.

                      /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията и архитектурата, мислим много повече за фотографът, на който гледаме фотографията, отколкото за автора на книгата, която четем. Гледна точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и визията на всеки, според вродената и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в снимания обект за част от секунда, но каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава. Творението надвишава твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: