Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”, когато триото око-сърце-визьор намира хармония в изплъзващата ни се реалност.

Усещането за добре уловен момент е по-силно от фабулата на филм, в който сме увлечени в потока на действието. Умението да уловим съдържателен, многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът е единствен, единствено той ни принадлежи, но не се полага да го повторим. За спряно щастие човек може само да мечтае.

На китайски, японски, арабски, еврид, глаголът съм няма сегашно време – ние сме винаги  на път да се осъществим.

„Сега“ е на границата между минало и бъдеще. А то е  винаги различно, често облечено в напрежение, очакващо идващото ново “сега”. Промяната е доказателство за изминало време. Във физиката време и пространство са неделими, но това е валидно до определено време в миналото, отвъд което, казват астрофизиците, времето не съществува като величина.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме напълно свободни, нито напълно детерминирани.

Животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее, често настъпва отегчение. За твърдите реалисти мистерията на смъртта или въображаемата вечност отнемат правото на очакване.  Чистото “сега” в екстаза, приет за граница на безсъзнание, е привилегия на някои будисти и мистици.

Усещането в неудържимата любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също са свързани с моментно безвремие.

Все повече хора, запълнили момента с новите си смартфони, бягат от времето, потънали в новата религия на виртуалните връзки.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала, е инсталирана система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към голямо кристално кълбо в центъра на залата. Целта е да конценрираме поглед в лъча в състояние на пълно отпускане. Такова е и състоянието на фотографът, който снима концентриран, едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от плаж в Нор Па дьо Кале в северозападна Франция.

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер…, поради технически причини снимат преди всичко пейзажи или натюрморт. Необходимостта да правят дълга експозиция е ограничавала фотографите. Този проблем веднъж разрешен, портретната фотография идва на първо място.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще стане плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се крие в усещането за това, което моделът носи в себе  и пулса на фотографа. Примери много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портретист трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото, но човек инстинктивно си слага маска – персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той търси да отговори на множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, (ако беше жив) през месец август навършва сто години. За  портретната фотография той казва: “Искаме да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това влиза в  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи по-ясно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта и става възможно душата на обекта за рисуване да се представи по различни начини. Ражда се кубизма и други нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Дори най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим, да му отнемем възможността да бъде интерпретиран различно, дори безгранично. Там е скрита магията на фотографското изкуство. То може да дава или да отнема стойност на всичко, което докосва. Истинската фотография е Вселена с безброй интерпретации, което е и привилегията на изкуството.

                                                   /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията (и архитектурата) фотографът е приет много повече като автор. Гледната точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и погледа на всеки, според вродената му и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в обекта за снимане за части от секундата, но каквото след това излиза наяве от ръцете на артиста, го надвишава. Творението надвишава винаги твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.