Игриви потоци, необезпокоявани от сезоните се промъкват между дърветата на Булонския лес. Ноември се стопява в декмври. Последни есенни листа куражливо  оглеждат остатъка от разкошните си багри, вибрират в раздвижените огледала на потоците. Водата винаги жива, дава тонус за последно сбогом на заглъхващите тонове. Есенната симфония на гората преминава в зимен унес.

Казваме : « снимаме, за да не говорим ». Вярно е, несподелимото не може да се напише или изрази с думи, които извън поезията губят богатството си, втвърдяват и обезличават. Реенето на мисли няма общо с интуицията, ловяща момента. Фотограф, който приказва и снима, вероятно не е наясно какво прави. Фотографията дава свобода, простор извън задуха на мисълта и това e сравнимо с живописта, музиката, поезията…

Снимките в този блог изразяват трудността да съчетая думи с фотография. Отраженията във водата се интерепретират различно от музикант, от поет, някой японец, ескимос или пък от гръцки пожарникар по горите… Имам ли право да отнемам думата мисълта, идеята, полета… на зрителя, при положение, че вече съм я провокирал с изложеното ? Затова често казваме: снимам, за да не говоря.

Вижда се ясно как миловидните, тромави изречения написани по-горе преди фотографиите ограничават богатството на образит. В галерия 72 от сайта може да направите слайд-шоу и ще се съгласите, че думите са излишни.