Лицата Химба
2011
Вълненията от преживяните моменти с племето Химба ме карат да се питам от къде идва това вече рядко срещано спокойствие, хармония и естественост в погледа на тези хора. Лица с такова изражение се срещат понякога високо в Хималаите, Тибет, Монголия… Ако ги сравняваме с Маорите в Нова Зеландия, с аборигените в Австралия или с други етнически групи в Африка, Северна и Южна Америка… навсякъде срещаме по-скоро болка, страх, обърканост и омраза…
Бихме считали човека за “необходима невъзможност”, но Природата сама за себе си остава напълно възможна. Някои кабалисти и други търсачи на мястото на човека във всемира, отиват по-далеч като го поставят между безкрайното и крайното в света, на границата между дух и материя. Тук сред тази силна природа човешкият дух, когато го има, е още по-силно изразен. Тази граница, породена от контрасти, е още добре подчертана. В лицата на Химба не четем “необходима невъзможност”, а усещаме уравновесена стабилност на Природата с искрящ дух в изражението на лицата. Химба живеят и оцеляват естествено, както животните в нормалната за тях среда. Човешките тела, пресечени от виталните енергии на околната среда, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация на хората са свързани безконфликтно с обмена на вибрации в света на животните и растенията. Ловецът използва езика на животното, за да се направи невидим, при среща избягва силов контакт, взима само необходимото, за да живее. Връзките са винаги взаимни. Всяка грешка наказва и поучава. Та в градовете социалните ни групи не се ли формират също по вибрации, но тук спектърът и законите са недвусмислени и с ферплей. Шаманът добива стойностно ниво според обсега на възможностите си да направи добра връзка между заобикалящите племето видими и невидими светове, за да помогне. Целта е хармония, мостът е тялото, където грубото и субтилното се свързват. Човекът, с респект към Природата, е мярка за всичко.
Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора все още нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествен начин. Маори, индианци и много други, остават ограбени, объркани от “културния” подход на нахлуващия, грабещ от векове егоистичен свят. Отрязани от миналото си, те не мога да се адаптират към изискванията и дръстичните промени на настоящето.
Вече половин век правя опити да свържа града с природата, еволюцията, динамиката, провокацията на града със стабилността, естествената красота и хармонията на природата. Всяко от тях помага на другото без само по себе си да задоволява. В случая, на границата между Намибия и Ангола, преживявам силната, чиста Природа заедно с хора, все още сляти с Нея. Именно тази стабилност и не друго четa в лицата им.
Ако обичате фотография, погледнете в сайта галерии 91 и 92.
Лицето на човека пред мен основава мисълта. Левинас
Откриваме ли в очите на ближния си душевен израз? Какво е душа? А в някои необикновени ситуации, при редки индивиди или когато потъваме в нечий поглед, все едно в бистър, бездънен кладенец, какво ни пленява? Колкото по-дълбоко потъваме, повече богатства разкриваме? Защо в очите на някои деца четем толкова много? Също при възрастни хора, задоволени от живота. А това сякаш срещаме по-трудно при хора в средата на жизнения път. Често търсещи, очите им са напрегнати, избягват погледа, сякаш търсят нещо загубено или непостигнато…
Мисълта може да отслабне, емоциите спаднат и все пак имаме прекрасни, дълбоки, изразителни очи. Какво изразяват те ? За хора с богат вътрешен живот, какво е това “отвътре” ? Къде, с какво е изпълнено, как се свързва с външния свят ? Не е дума за кръвоносни съдове, за чер дроб, скелет… Това широко “отвътре”, когато го има, има ли граници ? Ако да, зад тях има ли още нещо ? Понякога за животно, куче, слон, кон, маймуна … казваме: „сякаш има човешки поглед!“
И все пак, когато в нас всичко се стопи, все пак остава Надеждата за Нещо. Какво съдържа последният дъх ? Дали се губи? Ако не, къде отива, в какво се превръща ? Учените казват: загуба във Вселената не съществува ? Нещо все пак трябва да го има, за да не се губи. Потенциалът на нещото, предполага нещо и в това ни е надеждата.
Коментар