Париж и фотография през август

01 ParisФинансовата криза, световна и очевидна се утвърждава все по-конкретно. Тази година петдесет процента от французите не си позволяват ваканция, не пътуват. Французите “артисали” в столицата се препичат по красиви паркове с книга, списание, слушалки в ушите… Кейовете на Сена са задръстени с жадни за слънце тела. Aвенюта, улици, булеварди дишат свободно, колела препускат по алеите – първият половин час e безплатен и безпаричните сменят колела от квартал в квартал. През Август човек  се разхожда в града-музей без напрежение и стрес. После септември изсипва обратно няколко милиона парижани. Темпото се ускорява, виждат се хора със стегнати физиономии, хубавото лято е отзад.

Champs de Mars5 P-t Palais chiens

 

 

 

 

 

 

 

Фотографите, в момента, когато агенция Гама е заплашена от стандартизиране на пресата, повече от всякога са на ръба на възможното. Едновременно с това XXI-ият фестивал “Виза за фотография” в Перпинян (Южна Франция) се готви да защити ролята на фотографите. Ще се представят трийсетина фотоизложби, прожекции и дебати с големи фотожурналисти: Абас се завръща от седем годишно снимане в света на исляма, Дейвид Бърнет от Иран, Масино Берути от Пакистан, Паскал Метр от Сомалия, Залмай от Афганистан, Доминик Нар от Рванда. Вили Ронис на 99 години, който живее недалеч от Перпинян също ще присъства на изложението. Оплаква се, че не снима поради артрит в пръстите. Не мога да изброя всички фотожурналисти, но атмосферата за любителите на фотожурнализъм не е скучна. Всеки ще иска да покаже качество, да очуди света и то в динамика, в която за съжаление, ако новините не носят суспенс медиите няма да печелят. Добрата фотография е несравнимо по-силна от останалите медии и това се превръща в нож с две остриета. Особено, когато пресата е все повече в услуга на политиците.

Paris-cartier LatinЗаедно с прогреса на цифровата техника да сте фотожурналист, дори изобщо фотограф и да живеете коректно се превръща в подвиг.  Само единици признати големи  фотографи си позволяват лукса да снимат, когато и където пожелаят. Фотографи като Себастиао Салгадо и Стив Мак Къри, за да могат след двайсет годишно блъскане по списания и агенции да станат независими се броят на пръсти. Все пак възхитителен е куража на всички млади възторжени фотожурналисти, търсещи да запечатат момента, пълни с надежда за успешна изява.

Цената на свободното снимане се заплаща с компромиса на някаква допълнителна дейност, която да подпомага фотографа-идеалист да снима свободно. Преди години винарството ми помогна да си позволя да снимам, както искам. Сега също се налага да пропусна изложението в Перпинян за сметка на международния винарски салон в Страсбург. Ще качам велосипеда си във влака, за да мога извън салона вечер и рано сутрин да снимам красивия Страсбург. Свободата, както всичко в живота има своя цена.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Днес без да познаваме добре разберем своето минало, настоящето на страната ни има да става все по-драматично, защото от несъзнание не се отива към осъзнаване и изграждане на ново културно общество.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Свещичка

Да запалиш свещица е по-лесно отколкото да проклинаш тъмнинатаПо лесно е да запилиш свещичка, отколкото да проклинаш тъмнината.  Конфуций

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: