Силс-Мария е кът от Земен Рай, подарък от провидението на Швейцария. Сгушена е на 1800 метра между две езера с цветове, менящи се според прищявките на небето и сенките на околните планини.

Местните жители пазят местенцето така, както дядо Боже го е дарил. Тук, недалеч от Австрия и Италия, Ницше осмисля своя Заратустра и остава шест творчески лета. Томас Ман пише Вълшебната планина, Херман Хесе замисля Степния вълк, за да изброя само трима от ценителите на майката Природа.

Но ето, че Джовани Сегантини възбужда размисъл, провокира тази втора част на започналия диалогичен монолог. Големият художник-символист Сегантини рисува най-интересните си платна в Силс-Мария. На 41 години през 1899 година, година преди Парижкото Изложение, за което готви блестящ триптих, той сдава Богу дух, свързва Отвъдния с тукашния светове, така близки в картините му. Този наглед съвсем обикновен човек, сякаш не случайно с вкус към Райските градини, пише: “Изкуството няма общо с Истината, която съществува и остава извън нас. Приета като изкуство, Тя няма и не може да има никаква стойност. Изкуството е единствено сляпа имитация на природата. Казано друго яче то само връща обратно естеството на материята. Затова, за да се възвиши, за да се превърне във вечност, материята трябва да премине и да се преработи от Духа.”

-       И така драги, как ти звучат тези думи?

-       Ами да, Ницше е съвсем близо. Измислили сме изкуството, за да се спасим от свят, който ни задушава. Бих добавил, свят, който измисляме и се опитваме да живеем. Изкуството се явява като рефлекс за самосъхранение на духа…, подготовка за по-висш етап в човечеството, ако ще има такъв…

-       Уф, звучиш радикално… Свали малко летвата, човекът на Изкуството развива по-изострена чувствителност, отива…, къде? … по-далеч?! Бърка някъде отвъд? Представя света по-различно, извън механиката на мисълта. Одухотворява материята…, природата? Повдига нивото на Съзнание на материалния свят, както се изразява Шри Оробиндо.

-       Това за материята и Духа е звучи интересно…

-       А защо Дух с главно Д? Явно си съгласен със Сегантини.

-       Сегантини казва това, което винаги съм предполагал. Най-вероятно такава е ролята на самия човек. А дух обитава всеки човек. Въпрос на развитие и проява… Ето, огледай се – шест милиарда и повече…, всеки с различен път на развитие, различно ниво на съзнание, понякога Съзнанието е с голямо С, понякога едва забелижимо. Каква привилегия за Човека и какво богатство на Природата, нали! Когато човешкият Дух променя грубата материя може да се говори за изкуство и да каже, че всеки го прави на някакво ниво.  Колкото до съзнание, физиците са го показали: съзнание = енергия = материя.

-       А фотографията?

-       Това как фотографията се докосва до Изкуството вече говорихме в първия диалог. Сега да кажем за Голямата фотография, тази на единици сред хилядите претендиращи… Хората дори с телефони се забавляват да снимат и изпитват задоволство от произведенията си! Това, че фотографията копира външния свят с избирателната способност и творческото око на фотографа, също е ясно. Но фотоапаратът или все едно коя техника не може да извади от тялото на артиста това, което ражда духа му, а се опира на даденост, от която духът открадва по нещо.

-        Добре, но да погледнем връзката светлина-форма, възможността да се разправи история, изпълнена със символи, най-универсалния език, разбираем от хората.

-         Да, колкото историята е по-безкрайна, единствена по рода си, толкова по-близо сме до Изкуството. И обратно, всички евтини ефекти, стил фотошоп на творците на пиксели, прилича на виртуалните приятелства от фейсбук или на осакатените „телефонисти“ ако си загубят жсм-а. И това е изкуство, но с малко и. Пише го със златни букви на Музея на Човека в Париж: “Всеки човек, дори с дишането си, прави изкуство!” Но после е добавено: „Само истинското Изкуство се изстрадва подобно на раждане, минава през тялото и Духа на творящия…“, не си спомням точните думи…

-       И все пак изпитваш приятна тръпка, когато кадъра е успешен !?

-       Разбира се. за миг усещам Нещото, докосвам се до подаръка, който съм получил. Гратис няма. Това е наградата за усилието да пробия воала, да усетя, да видя, да разбера… Всяко искрено усилие се възнаграждава.

-       Но от определено ниво нагоре професионализма отнема от чувствителността.

-       Фотографията не е професия, а израз на свобода. Свободата да откриваш, да докосваш непрекъснатото претворяване на света. Всеки професионализъм, обърнат в цел затваря, изсушава. Светът се люлее между хаос и хармония и… изведнъж, дори неочаквано идва момента, ловим мига. Миг, в който претендираме да сме уловили хармония… Свободата да търсиш, да проникваш все едно къде, без мярка, без програма. Колкото до професионализма, необходими са много години учене, после двойно повече за отучаване, за да се освободим от оковите на детерминизма на наученото. Освен ако не се казвате Моцарт… Свободният човек не зависи от другите, нито от себе си. Професионалистът рискува да се затвори в константата на идеите, да подхожда, да гледа на света с „разбиране“… Можем да осъзнаваме, но няма какво да разбираме… Казано друго яче, бихме могли да разберем, ако осъзнаем всичко, но това е невъзможно. Така се ражда и идеята за дядо Господ, но Той не е в нашия свят. Ако Христос разбере какво са направили от краткия му жизнен път, би съжалил за себе си и за човечеството, все още неготово да разбере за какво става дума…

-   А ти, снимаш винаги сам и си доволен?

-   Двама фотографи заедно е трудно. Трябва да са широко скроени. Чудесно съвпадение, когато го има. Рядкост!

-   Интересното е, че си по природа общителен, а много сам…

-   Родил съм се доволен и добре в кожата си, нещо, което прави нормалния човек да споделя. Че какво друго човешко, освен възможността да споделим на ниво по-добро от животинското! Никога не съм търсил самота, но крачките напред явно ги правим сами. Чисто човешка незадоволеност ни дърпа напред.  В момента, когато сме хапнали от Дървото на Познанието, сме скъсали с хармонията на животните. Без да излезем напълно от животинския свят сме започнали да мислим с желанието да измислим всичко. В себе си улавям това вечно търсене. Сякаш есенцията на нещата, която ни се изплъзва, именно тя ме тегли. Очевидно я таим без да можем да я реализираме и това се превръща в двигател за напредък. Разбира се, че не съм задоволен! За да говорим с примери, Пикасо най-нахално казва: “Не търся, а намирам.” Кафка от своя страна би отговорил: “Не намирам, а търся!”. Кафка знае, че няма да намери и пак търси, подобно на Диоген или Сизиф… Ако трябва да започна отново, пак бих продължил да търся, както под носа си, така и отвъд хоризонта…

-       Незадоволеността, превърната мотор за търсене!

-       Там се крие зрънцето, пламъчето, вероятно Божественото в човека. Някаква интуиция за Това, което липсва. А липсва нещо основно. Дълбоко в себе си знаем, че го има. В противен случай всичко е абсурдно. И за добро и за лошо, пружинката е там.

-       Защо “и за лошо”?

-       Всички идеали, догми, религии…, заедно с Голямото творчество, всичко се готви в същия казан. Егото на хората не се връзва с интуицията за липсващото Нещо. Или най-често я използва, за да манипулира. Известно е, че силата на „дявола“ е да вземе слънчев лъч и леко да го усучи за целите си. затова се налича и Луцифер. Конфликтите са неминуеми. Примерът с комунизма – комуна, но и диктатура… Грубо изработено, но понякога съвсем тънко, дори перверзно…

-       Чакай, говорим за Изкуство, а ти отиваш другаде…

-       Изкуството да живеем не е различно. Накратко: параметрите на творчеството се коренят в невъзможността да стигнем до Истина. Всяка творческа личност е обхваната от напрежението между субективния свят на Аза и обективния, неразбираем свят. Творецът дълбае в себе си, в даден момент забравя егото, осъществява връзка. Колкото по-навътре, по-близо до Познанието. Това напрежение е мотора на творчеството. Колкото до религиите: ако дядо Боже се появи наяве, всички религии ще се разпаднат, няма да има място за човека. А Ватикана ще раздаде цялото си богатство, могат да спасят от глад цял континент, представяш ли си?

-       “Осъществява връзка”, казваш го сякаш става лесно…

-       Съвсем не. Връзката е между външния свят и скрития Дух на твореца. Да добавим е едно междинно Его, което се меси, пречи или помага. Някои артисти извън момента на творене имат ужасен характер, защото влизат отново в капана на егото си, лошо изградено. И тъй като нещата са смесени с много междинни воали и триене от вякакъв характер, изкуството е несъвършено, затова казваме измислено. Когато Азът се стопи напълно, най-добрата поезия остава белия лист, най-добрата скулптура скалата в планината. Първите трибални изкуства са ненадминати. Изглежда се налага човечеството да премине през края на изкуствата, за да се отвори вратата за Нещо Друго. Двадесет и първия век крие изненади!

-       А фотографията…?

-       Понякога съм доволен да снимам без апарат. Казвам си: “Този път стана нещо.”, имам предвид „нещо“ в мен самия. Колкото и малко илюзии да имам, че правя Изкуство, има моменти, когато апаратът се превръща в излишен придатък към окото. А това е целта на упражнението… После както на патерица, отново се опирам на обектива, в който знам, няма нищо обективно.

-       Не е лесно с подобни амбиции! Има ли друго?

-       Има разбира се. Винаги има още, в това е надеждата.

Този диалог на вътрешен глас със себе си е опит за търсене на границите на възможното във фотографията, в изкуството, в творческата част на живота. Изкуството, както всичко духовно, без да бъде приживяно, без да премине през тялото, остава мисловна химера, запълване на празнота, компенсиране на липси…  Между критиците-изкуствоведи и творците на изкуство разликата често е огромна. Но ето какъв разговор провеждам в себе си:

-       Не рисувам, но от вкус към живописта искам най-нахално фотографиите ми да бъдат картини. Искам да ги нарека Изкуство…

-       Да приличат е възможно, но е невъзможно да станат истински картини… Материята, която художника налага върху платното като израз на вътрешно усещане ще липсва винаги. Във фотографията не е възможно да вадим дълбоко от себе си. Това, което с напластяване върху платното постепенно се материализира се превръща в картина, ражда се нещо ново. Материята, релефът, боите говорят различно. Това, което снимаме, съществува предварително, има собствен живот, който крадем от външния свят….

-       Да, вярно е, крадем. Но и художниците попиват околната среда, влияят се… Ние „крадем“ момента, опираме се на светлината…, тя рисува… Кадрираме, осъзнаваме ситуацията, момента, разправяме история…! Тази история не може да не бъде свързана с това, което носим в себе си.

-       Добре, по твой избор в даден момент механиката кликва, регистрира post factum. Не е същото. Нека да добавим изострена чувствителност, интересен поглед, усет за момент, геометрия, добър вкус… Но все пак, Нещото го взимаме от външния свят, изваждаме го на „плоска“ хартия, все едно дали е скъп картолин, файн арт или някаква супер нова технология, изображението остава сравнително плоско, без релеф, литографично… Литографията също не е картина, а отпечатък втора ръка, копие… Вярно, в тъмната стая (по-рано и сега рядко) преди появата на образ има тръпка, мистерия, игра с химикали, алхимия… Търси се релеф с различни, макар скъпи виражи. Сега с пикселите магията на материата се стопява, механичното преобладава, ставаме все по-бързи и нетърпеливи. Тръпката отвътре изтънява. С новите апарати се нима и повечето фотографи веднага поглеждат екранчето на апарата, да се обедят, че става добре, триат и пак отново… Бързата еволюция в технологиите помага и убива. Технологически силно, но все по-виртуално и повърхностно. В боите на художника има материя, пластовете говорят за вътрешния живот на художника. В тях той е въплатил себе си, претворява света и го поднася, всеки да вземе каквото може. Колкото е по-добър, по-безкрайни са интерпретациите. Говорим за Изкуство, за нещо нескончаемо, извън времето. Та нали бягаме точно от тази измишльотина, времето!

-       Да, бягаме. Подозирам дори, че една от причините да снимам е желанието ми на спра времето. Неопределимо спрямо вечното, имам желание да го закова. Но ето, пак за изкуството – понякога успешно съчетавам символи, успявам да извадя автентичното на нечия душа ? Това какво е ?

-       Да,  качеството да виждаш и да уловиш, това помага много. Наистина, успешният портрет, изключително трудно нещо, въздейства, отваря, бърка в душата. А тя е безкрайна. Говорим за Изкуство… Сред фотографите добрите портретисти са на пръсти. Все пак портретистите в живопистта остават ненадминати.

-       Но нали всичко ни е дадено? Целият живот е подарък. Имаме само да откриваме, да преработваме през себе си и да поднасяме.  В измисления свят, в който живеем няма нищо истински наше. Един дъх ни принадлежи, който пак остава мистерия… Когато въздъхнем го отдаваме, инстинктивно го връщаме обратно, олеква ни. Вероятно това е единственото нещо, което даваме без да искаме. Художникът, когато без да мисли вади истински от себе си, прави истинско изкуство и то е фантастично. Но и добрият фотограф носи светът в себе си, щраква по възможност без да мисли в момент, когато съчетанията са такива, че се ражда нова форма, нов символ.

-       Да, премлял е света в себе си. Вероятно го е изстрадал, за да го роди отново – страдание от сблъсъка между дух и материя, между безкрайно и крайно, които разпознават себе си във всеки по-чувствителен човек. Артистът ги представя в нова, одухотворена материя. Това „прераждане“ го няма толкова силно изразено във фотографията…

-       Изострянето на чувствителността изисква време. Даром не става. Когато уцеля Нещото, щраквам, губя дъх, знам, че става. Хубавата фотография я знаем веднага, на момента. Въздъхвам с благодарност, сякаш досега затова съм живял, просто, да видя, да осъзная още нещо. Вероятно с четка усещането е по-пълно, по-интересно.  Претворяваме, променяме света отвътре навън  – вълнение, тръпка дълбоко в душата и сърцето, едновремено изстрадали и щастливи. Художникът като дрогиран завършва картина, започва друга. Ние, фотографите гоним пред и зад хоризонти, търсим, преоткриваме, да чопнем нещо… А понякога е ясно, всичко е пред нас, пред очите ни. Не е необходимо да се отива далеч… Добрият фотограф би трябвало от всяко нещо да извади нещо различно…

-       В момента, когато правиш нещо ново и го налагаш, добиваш собствен почерк, твой и ничей друг. Маркираш света. Ставаш творец. Фотографът, както художникът, когато имат почерк, влизат в кадъра на творците. Силната фотография, Родченко, Картие Бресон…, са хора, маркирали света с почерка си не помалко от добрите живописци. Да, всички те правят Изкуство.

Пауза с въздишка.

-        Все пак живеем в свят, гладен за шоу, където всеки копира, търси евтини или дори скъпи ефекти, направени да впечатляват. Търговците все повече търсят въздействието върху публиката да бъде силно и директно, за да се продаде по-лесно. Псевдоизкуствата печелят все по-добре. По страшно е, че вече осъзнаваме и обратното. След всичко преживяно през миналия век, вече нямаме илюзии – дори голямото Изкуство дава кислород, но не прави света по-човешки! До самите концентрационни лагери са свирили най-големи виртуози… Инстинктивно, дори засега да не го намира, човек търси нещо различно, което е различно и над изкуството.

-       Говориш за качествено нови хора. Средния човек, гения или свръхчовека на Ницче все още не означават човещина… Темата я изместваме, а тук говорим за фотография и живопис. Грешка няма ! Може да сме в кризата на големи промени, но всеки влак си има пътници. Големите артисти никога не са били за всички. В повечето случаи те остават незабелязани или неразбрани. Откриваме ги по-късно. А от гледна точка на артиста да бъдеш забелязан, освен за самочувствие и материално задоволяване, това не променя основното в живота. Важното е да изваждаш и даряваш света с истината, която носиш и развиваш. А тя е винаги нова и неповторима. Мерки няма. Просто се отварят нови врати за търсещите. Същото е валидно за всичко в живота, осмисля се усилието да живеем.

-       Тогава, в очакване на следващия диалогичен монолог, да си пожелаем кураж в тази безкрайна полемика…

Движението във фотографията се вписва в светлината. Фото-графия означава „писане със светлина”, а тя рисува във вечно изплъзващата ни се реалност.

Защо изкуството е така необходимо? Ще се опитам да бъда кратък. Ако светът е безкраен, не може да се говори за реален ред. Нещата ги определяме само в определени граници. Възможно е да търсим моментно единство в даден ред и граници, но не и обективна истина. Тогава в очите ни светът не е друго, а субективна представа, погледната и определена по безкрайно много пътища. Безграничността е привилегия на гения и не е далеч от лудостта. От друга страна всяка граница, ограничение ни отделя от цялото, причинява болка. Тогава създаваме ред, който да води до минимално страдание. Самото страдание е свързано с някакво изкривяване, незнание. Болката, болестите идват от липса на съзнание. Човек остава разкъсан между чувството си за безграничност и материалната клетка, в която се уплита, плете и разплита. Изразните средства ни отделят от животните и същевременно ни затварят в друго ниво на съзнание. Понятията, израз на мисълта, се състоят от думи, изразяващи определен смисъл, както и от неизказани думи, изразяващи обратното на този смисъл. Без тази връзка понятието остава ограничено и без-(с)мислено. Да твърдим нещо, означава, че приемаме и обратното без да го изразим. Предпочитанието е въпрос на условност. Но това предпочитение ни затваря и ако сме чувствителни, напряга.

Стените на клетката са още по-комплексни. Човек, за да определя себе си има необходимост да сравнява. Още от детство от нас се изисква, налагат ни да покажем, да станем нещо, да се харесаме на околните, да отговаряме на изискванията на обществото, но не да бъдем каквото сме. В противен случай по един или друг начин ставаме виновни. Налага се да оприличаваме кодовете, които е наложила средата. Погледът на околните до голяма степен определя начина, по който ще гледаме света. Това разкъсване между истина, която носим и наложени условности ни напряга. Най-естественото спасение е в бездушната хармония на Природата или в Изкуството, претворен израз на собствената ни природа и невъзможност.

Изкуството, търсено в дълбочината на вечното, което потенциално носим в себе си, заедно с външния си израз дава моментно задоволство. Там се таи зърното на безкрайното не детерминирано (освен от анализите на критиците, за които анализът е по-лесен от творческия акт). Споделено, това задоволство заразява, дава плод, развива чувствителността на околните, там където я има. Опираме се на изкуството като на прозорец към свобода. Оставаме с надежда да се докоснем до безкрая, от който ежедневието ни дели.

Изкуството свързва, изкуството лекува. Болестите, проблемите идват от стагнация, задръстване,  физическо, емоционално, сексуално или интелектуално. Оздравяваме, когато възстановим преминаващия през нас хармоничен поток от енергии. Изкуство, което не подобрява състоянието ни, е празна измишльотина, манипулация за емоционална възбуда и най-вече търговия.

Голям, креативен обущар понякога се приближава повече до изкуството, отколкото някой съвременен, известен кариерист-творец, усвоил законите на рекламата и бизнеса. В България видях млади хора с фотоапарати, които не знаят, че са по-добри от много други, понякога добре стъпили фотографи на запад. За всеки влак има пътниците, но не всеки пътник пътува истински.

Пиша тези думи като продължение на предишния блог за Ар Пари, което се провежда в момента в Париж. Радостен факт: тази година виждаме значително по-малко кич в модерното изкуство. Чувстват се пулсации между голямата криза и повика за ново…