Носачи в Хималаите

Носачи-7

Светът, в който живеем до голяма степен е носен на гърба на “други”. Тези “други”, по плантации, заводи, мини и къде ли не в живота, могат също да бъдат деца или други онеправдани, платени едва да се нахранят и то съвсем оскъдно. В Хималаите раменете на непознати хора носят благата ни, най-често натежали от излишества.

На път към  височинни лагери и в различни трекове мъже, жени, деца носят багаж в уплетени кошове с ремък, пресичащ морните им чела. Маси, столове, съдове, палатки и какви ли не удобства се изкачват на всякакви височини, за да преживеем ние, другите, на места, където няма нищо. Тези хора носят нашата тежест за по няколко евро на ден. Облечени в стари, износени дрехи, често боси, по джапанки или с прости гуменки, те изминават без да се оплакват дълги всекидневни етапи, уморителни за туриста-пътешественик, планинар, алпинист…  с малка раничка, щеки и фотоапарат в ръце. Нощем, скътани до огъня, те си разделят оскъдна, еднообразна храна, дарена им от земята. Ние, другите, често взели топла баня в палатка с душ, нахранени в обширна палатка с вкусни гостби, сготвени от тези хора специално по наш вкус. Сутрин, предварително поели глътка чай, кафе, шоколад, поднесени в спалния чувал, спокойно се запътваме към готовата закуска в палатката за столова.

Често това са селяни от долините, тръгнали за някой лев или пък учащи се младежи, облекли по липса на екипировка училищни одежди. Със спечеленото ще си купят нови. Те не са по-адаптирани от нас към високи превали, но това не им пречи да се смеят и припяват. Мълчаливо напрегнати, концентрирани в своите мисли, ние следваме начертана програма. Те носят багажа многократно по-живи и от най-добрите екстраверти сред нас. Отговорни за конфорта ни, те са готови на жертви, за да сме доволни. Щастливи са да ни осигурят добър прием в планината. А когато на някой от нас се откъсне от сърцето да подаде манерка с вода на смазания от наклона и товара носач, същият с усмивка и благодарни очи пестеливо излива глътки в пресъхналото си гърло без да докосне отвора на чуждата манерка, докато следим с почуда уроците по етика.

Без тези носачи не сме нито атлети, нито герои-покорители на върхове с безгранични тяло и дух. Завършили поетия ангажимент, те безшумно изчезват в долината. Ще продължат работата си с ориза и ръжта в полето. Повечето от нас считат света за свой без да разберат, че са носени от друг свят, за който не ги е грижа.

Носачите в Непал са дребни на ръст, с тънки жилави крака. Имат невероятни стъпала, широки и нервни, с чуствителност, която измерва до милиметър поставянето на крака. Стъпват с цялата тежест, добре разпределена между челото, гръбначния стълб и долните крайници. Системата им се движи от кости, не от мускули. Те не са културисти. Нямат какво да показват, освен умението си да продължат с товара на чело. Най-трудно е пресичането на снежна преспа. Системата се усуква, губи геометричната си форма. Крачките се забавят, времето губи стойност. Движенията им по прецизност са сравними със секачи на скъпоценни камъни. Красотата е в краката, намерили като в танц подходящата стъпка. При тези хора икономията на енергия идва от безпогрешните движения в ритъм, хармония и сливане с терена. Това им помага да издържат. Природата им е учител.

В трекове и експедиции някои от тези хора ме дариха с незабравими моменти.

                                                                   / Канченджунга Химал, Непал /

Шерпите са първите сериозни носачи в Непал, дошли от Амдо в източен Тибет (шерпа = народ от изток). Качествата им постепенно са ги превърнали в планински водачи. По-късно стават организатори, собственици на агенции и лоджове, а в поседните години скъпо платени коучове за височинно катерене. Ролята и статуса Шерпа, същевременно фамилно име на някои от тази етническа група, се променя от момента, когато през 1953 година носачът Тензинг стъпва на Еверест. Казват, че той, а не Хилари, първи слага крак на най-високата точка на планетата, подробност скрита в сянката на миналото. Три години преди това, без активната намеса на шерпата-сердар (шеф на носачите) Анг Тарке, френската експедиция на Херцог за Анапурна е щяла да завърши трагично. Истории на границите на възможното, изпълнени с достоинство има много. Има ги още повече, свързани с човешки слабости – в планината скрито няма. Едва двайсетина хиляди по време на първите експедиции, сега шерпите са над сто хиляди. Срещат се и доста псевдо шерпи, залагащи да спечелят с името.

Якът, камилата и магерето са също носачи с ненадминати качества….

Сваляме шапка и на алпинистите „алпин стайл“ , които с минимум багаж покоряват без ничия подкрепа забитите в небосклона природни гиганти.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Страдание

/ Дол По, Непал /

Животът е пълен със страдание и най-страшното е, че свършва.

Уди Алън

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Каракорум

Възможността да се почувстваме едновременно малки и големи ни помага да усетим по-ясно двата полюса в себе си. Във всекидневния живот тези усещания се смесват в някакво мъгливо самомнение.

Rakaposhi range, Pakistan copyТръгвате от Бурма на запад, пресичате Асам после Бутан, продължавате в непал по дължина на Хималаите, най-могъща сред планините. Вървите обратно на пътя на мусоните, пресичате пет осемхилядника, за да продължите в Индия през Ладак доКашмир. Навлизате в страховития фантастичен Каракорум. Ако отидете още на запад навлизате в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай. Навсякъде по тези величави места не сте повече от малко пясъчно зрънце, а когато стигнете до Каракорум със стотици гиганти забили върхове в безкрайните небеса, събрани в своята Агора, загубвате представ за себе си. Тук върховете споделят със звездите силата на Земята. К2 и могъщите му съседи са най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Климатът по тези места се забвлява с късмета на всеки куражлия.

03 Pakistany Highway copyТръгвам от неприветливия Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия върху същата пропита с история земя. Между летището и автогарата няма друго, освен да изядете едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри. (особено сравнено с изкуствените европейски пилета!) Спасявате се бързо нагоре по Каракорум Хайуей. (На връщане, повлияни от силни преживявания, забравяте от къде сте тръгнали и напразно искате Исламабад да ви впечатли с нещо  автентично. Моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам. Бъркам, старо няма, хамам още по-малко!)

По време на комунизма невъзможността да се пътува извън страната изостряше усещането за свобода. За мен това се превърна в условен рефлекс. Неотдавна дори на връх Алиботуш, по дължината на границата ни с Гърция, изпитах силно вълнение от една най-обикновена граница. Зяпнах глуповато с въпроса дали тук са застрелвали бегълците.  Да се пресече граница не само беше невъзможно, но да се стигне до градовете наоколо се изискваше специално разрешение. Сега преминавам през десетки граници и продължавам да се вълнувам, дори там, където няма нищо.  Скоро ще разберете защо споделям всичко това.

38 Vakhan KoridorСлед неочаквано добрия прием в Гилгит и чудесен трек около Нанга Парбат в Хималайската част на Пакистан, с приятел се насочваме към Балтийската част на Каракорум. Ще продължим към Малкия Памир в района Чипурсан, недалеч от границата с Афганистан и Таджикизтан. Потопени сме в атмосферата на ислям, примесен с будизъм. Това не пречи за мюсюлманите наоколо , да ни имат за “нечисти”, тоест недостойни за Рая. Въпреки всичко в Корана по традиция гостенина, особено високо в планината, е свещен.

Вакхан коридор е създаден през 19-ти век като буферна зона между Британската и Руската империи. Сега от там преминават номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан. Без особени проблеми, с минимална формалност в местната митница, керваните минават през Хиршад пас (5200 метра) и слизат в долина, врязана между Пакистан и Таджикистан. Коридорът има излаз и контрол едновременно към Афганистан, както и път към Киргизтан. Местата са опасни, а за мен именно заради граничната зона с фантастична природа наоколо без туристи, стават повече от интересни.

Vakhan Koridor- copyРазбирате за какво вълнение става дума. Как да не пресека границата!

Между групата носачи двама от местните не искат да ме оставят сам.

56Chipursan PamirИзчакваме да отмине киргизки керван с якове – свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан е сякаш нарисувана от Рьорих. Готов съм да остана да снимам с месеци. Представям си Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…,  фантастични пътешественици, които без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не спирани от нищо са пресичали невероятни девствени места . Всяка крачка е била откритие. Затова пък ние нямаме избор и се скриваме от съмнителен чек пост недалеч в долината. Говори се за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня доразвинтват вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към този Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проляла и пролива толкова кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо…), пребродили тази фантастична страна преди руската инвазия, реализирали  фотографии-икони.

48' Vakhan KoridorНа следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и се качвам на граничен връх с поглед носталгично насочен към свят, който ме тегли, който явно нося в себе си. Все едно напускам близък човек, който искам  да задържа физически.

Светът зад граница!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Хималаи

31 ManasluХималаите, за който обича природа, са както любовта, силни, винаги различни, прекрасни и неизмерими. Хоризонталът в града се заменя с вертикалата на планината, забодена в безкрайното небе. Усещането е на вечност. Колкото по-високо, по-широко, по-необозримо. Очарован, духът лети разчупва граници, блокажи. Високо горе погледът е различен. Усмивката също. Малко думи са достатъчни, има спокойствие и изострена чувствителност. Времето се мери в сезони и векове. Оживяват силните. Напоследък нещата се променят, но все още се намират кътчета, от където лъха вечност.

В живота има ситуации, от които настоящият момент остава завинаги кристално чист в съзнанието. Бъдеще и минало, където често намираме убежище, се стопяват в яснотата на момента. Чувствате се истински живи, просто истински.

10 Thaple la

09 Thaple la През 1998 година се отвори възможност да направя трек около масива Манаслу в Непал. Осемхилядникът е страховит и величествен, а обиколката класическа с редки села и високи пасове. Мястото е гранична зона с Тибет. Със свободно време и малко фантазия все още остават за изследване интересни превали. При късмет може да се закачите за минаващи номади с натоварени за Тибет якове. Казвате „ку-ку“ на китайците и бягате обратно на сигурно място в Непал.

13 Longtang Gompa, TzumБез да меря време импровизирам като се отклонявам от трековия път. Навлизам в забранена за туристи гранична зона, долината Тцум. На картата е отбелязан манастир, който искам да посетя. За съжаление още в първото селце военните ме забелязват. Обяснявам, че изследвам будистки манастири. С благи думи и бакшиш, както българин знае да прави, вратите се отварят, дават ми четири дни до манастира и обратно. Оставам девет, за да стигна по стар керванен път до Тибет. По пътя откривам още четири още по-стари действащи гомпи (манастири) с чудесен прием навсякъде. Незабравими мигове в недокоснати от туризъм места. Оказва се, че тибетския мъдрец Миларепа е слязъл през X век по същата долина в Непал. Негова е мисълта : „Религията ми е да не съжалявам за нищо от минало, настояще или бъдеще“. Маните – камъни с инкрустирани мантри, буди и други свещени фигури – са изчукани от първите непалски майстори от времето на Миларепа. Долината е пропита с вековна духовност. Подобно усещане нямате в страни като Канада, Австралия, Нова Зеландия…

25 Lama Thendar Sherab TzumВоенните изпращат по следите ми отряд. Предупреждават ме в един от манастирите и имам достатъчно време да бинтовам „изкълчения“ си крак и да си дам трагичен вид. Изказвам благодарност на спасителите си, което ни сближава, разменяме си адреси. Прибират ме с добре бинтован крак.  Без да правя  историята дълга, три дни по-късно наистина изкълчвам глезен. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. През цялото време усмивката не напусна лъчезарното му лице. Не изрекохме повече от десетина думи. Тази история навява друга: Дюрхайм, приносителя на Зен будизма в Европа, пътува в едно купе с японец, с когото в продължение на часове  не си проронват дума. Японецът слиза на съответната гара, обръща се към съпътника си и му казва : „Благодаря за пълноценния разговор!“. Аз също благодарих за пълноценното преживяване на ламата лечител. Фотографиите от долината Тцум се превърнаха в изложба на летището Орли в Париж.

Но да продължа трека около връх Манаслу. На два дни път преди „обиколката на Анапурна“, двата трека правят връзка. Рано сутринта ме вдига силна възбуда в лагера.

28 ManasluВ дълга редица откъм Тибетската граница пристигат група мъже, жени и деца смазани от умора. В усмивките им личи радост и болка. От съвсем скоро те са свободни, ние сме първите срещнати хора. С кратки придремвания тези смели бежанци са вървяли близо петдесет часа. Сега без приказки присядат дискретно да си поемат дъх. После мълчаливо, без да се отпуснат продължават надолу по долината. Без поглед назад, все напред, напред към Дарамсала при Далай Ламата.

След силните преживявания в последния месец обиколката на Анапурна ме ужасява. Дебели, глезени американки с шерпи, подпиращи ги да напредват изглеждат гротескно. Следват ги сериозно съсредоточени, притенциозни 13Ang Ialsenевропейски физиономии – хималайски вариант на почивка в Алпите през месец август. След долината Тцум няма как, получава се така. Вечерта, в първия за преспиване лодж, местното момче проявява разбиране. Разправя как прадедите му, за да отидат до Потала, са пресичали напреко зад масива на трите Анапурни. През лятото качвали високо стадата, а наесен слизали от другата страна. Че каква по-добра идея – да избягам отново, както ми прошепва сърцето. Пътека няма, но момчето ще ме изведе нагоре, да набера височина и видимост. След два паса ще се прехвърля от другата страна на път към Потала. Изпращам носачите с багажа по класическия път. Анг Иалсен, шерпа и многогодишен приятел, отказва да ме остави сам. Взимаме спални чували, лека храна за три дни и поемаме пътя на дедите.

Първата нощ преспиваме под скала над горския пояс (горите в Непал стигат до около 4-4200м). Догарящата жар припуква, топли ни далеч от лоджовете с шумни туристи. Вибрацията, усещането, което имате по места, където не стъпва човешки крак е съвсем различно. Природата, освободена от човешкия товар, ако не я отравяте ви дарява неподозирани усещания. Качваме било, пресичаме пресни следи от снежен леопард. На теория не е страшно, но инстинктивно забързваме, набираме височина. Омаяни, в космична обстановка, без да ни е ясно точно къде се намираме, правим втори лагер. Мястото е удобно. Манаслу, от тук съвсем различен, се издига от ляво, Анапурна 2 от дясно – почти за завиждане. Правим ложе от девствени треви в есенни тонове. Бистър, леко заснежен ручей ни прави компания под виолетовото небе. Малко след това млечният път от кристално ясната нощ ни отнема грижата за следващия ден.

Над пет хиляди метра човек може да се мобилизира, но не и да се нервира. Компасът, без да се сетя за това, е насложил грешка. Не съм да го настроил за Непал. Пред нас се издигат непознати, труднопроходими върхове.  Удачно е да ги заобиколим. Подхващаме изкачване отляво. След осем часови опити става ясно, че не е възможно. По-удобно е било да сме тръгнали надясно. Преспиваме на същото място. Залезът е огнен. Манаслу отново потъва в дълбокото индиго на нощта. Седнали до познатия поток сваряваме една последна супа. Закусваме добре в мобилизиращата кристално чиста зора. Тръгваме надясно, вероятен изход към билото. Късно следобед поделяме последната курабийка. Без да го показва, чувствам Анжи притеснен. Досега не се е замислял колко време се живее без храна. Истинският шерпа дава обет за безгранична грижа към този, с когото е тръгнал.  Да се върнем обратно за мен е недопустимо. Освен това нещо ни просветва, виждаме натрупани камъни… от дедите.

Himalaya perduЗад превала на 5300м. пред очите ни се разкрива- хоризонт с фантастична гледка. И отново различни възможности. Компасът сочи към бездънна долина, обрасла в гори. Ниско долу се виждате мъглите, както и мен в чудесна префинена форма. Мисля, че постигнах килограмите от студенските си години. Не ми се мисли, че е възможно да се лутаме със седмици. Билото отляво изисква време и техники за катерене. Отдясно – други върхове, неотбелязани на картата. Приемаме, че целта ни селцето Сиклис, преди Потала, е малко в ляво долу в мъглата на неизвестно време от превала. Знаем също, че в ниското ще загубим видимост. Тръгваме надолу към вероятната посока.

Без да съм маниак на девствено, но чистотата и излъчването на терена са невероятни. Пием хималайска вода. Все по-леки и прочистени спим в клек на топло. После продължаваме в набелязаната въображаема посока. Физически погледнато става все по-интересно. Олекнал, мозъкът ми се изчиства, както никога дотогава. Няколко часа сън са достатъчни. Гладът се заменя с усещане за празнота. Движенията, макар забавени, стават по-леки. Тялото изяжда всичко ненужно в себе си. Анжи пали свещени треви, повтаря спасителни мантри. Аз пък експериментирам новото си тяло, виждам все по-ясно дреболии, стръкчета трева добиват неподозирана значимост. Живея с живота на потока, с инсекта и орела в небето. Всичко едновремено. Във величината на момента малко и голямо са Едно. Концентрация и медитация едновременно – вероятно най-вярното състояние.

Спасяват ни две средновековни, полуголи мъжки фигури. Събират корени на невероятно място. Към диалекта им, слаборазбираем за Анг Иалсен, се добавят жестове, за да уточним вярната посока. Варим супа от корени. Снимам гърба на непокорения, зачервен от залеза Мачапучаре, мистериозния връх с опашка на риба. Снимам го под ъгъл, какъвто се лаская да смятам за рядък. Струва си гладуването! Корените на хората от кроманьона страхотно нагарчат. Знам, че сме спасени. След два дни, леки като перца кацваме пред къща, в която ни приготвят омлет с дал-бат (ориз и леща).

Зарязвам храната и хуквам с фотоапарата, за да снимам 07 Siklisприседналата наблизо невероятна баба-мумия. Снимам я преди да се разпадне. Тази снимка по-късно ми изплаща половината от трека. Бях изгубил чувството за глад.

Усещането за яснота и вибрацията на недокосната от човешки крак планина остават незабравими.

Оказва се вярно, това да се загубиш е най-добрия начин да се преодкриеш.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: