ФОТОЖУРНАЛИЗЪМ, ФОТОГРАФИЯ, ИЗКУСТВО

Фотожурнализмът е нож с две остриета. Изображението действа по-силно от думите – « една картина струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме и говорим за заобикаляща реалност, за нея даваме най-вече свои концепции. (Става дума за демократично общество, в което фотографът журналист е свободен да представи събитието със собствения си поглед.)

От тук и деликатната позиция на фотожурналиста да представи обективност в събитията, които заснема. Възможно ли е  да отразим обективно събитие с платен за това поглед. Естетизма и качествата на окото ще ни заведат в света на фотографа и само донякъде в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет от различни фотографи е различен, а изборът на журналиста, който публикува събитието зависи от политизирания му поглед. Самото събитие следва ред други, незаснети и в никакъв случай обективно изяснени събития.

Добрият фотожурналист е в сърцето на действието, където изискванията за представяне на добър материал са много големи и особено във военно време изискват изключителни качества.

В общия случай пространство и време са взаимно свързани, но те са дотолкова реални, доколкото виолетовия цвят на минзухара, (отговарящ само на определена дължина на вълната) е  характеристика на цветето, наречено минзухар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити за представяне на реалността. Дори някои фотографи да имат по-обективно вътрешно проникновение, то също е функция на външния свят, от който произлиза.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме.

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи представения от нас свят е интерпретация и когато е добре направена, тя се превръща в изкуство. А ако приемем фотографското клише за реалност, това  банализира изкуството и то губи предназначението си да ни отваря прозорец към нови субтилни светове. За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също правят изкуство. Физиката, казва Айнщайн, е вид метафизика, защото няма допир до реалността.

Какво се вижда зад привидното в скалата от горната фотография в Тасманово море?

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Великденска нощ в София

Минавам през Гръцката и Руска църкви. След това през Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три  през нощта със свещица в ръцете се прибирам в къщи.

58Paques09 copyСрещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто имат повод да бъдат в приятна атмосфера заедно. Пред вкъщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. По рядко се срещат и други млади, които с екстаз в очите търсят спасение отвъд  трудният свят, в който живеят.

02AL. Nevsky

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви беше забранено, особено за млади хора, ученици и студенти. Правех всичко да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата.  Държах да вдъхна забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танцуващите отблясъци по многобройни фрески и икони, развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше  от звучното църковно пеене. Гласовете от хора отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите нямаха общо с червените ни връзки и ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с една ръка в пазвата. Вятърът я гасеши и взимах огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също криеше пламъчето си, после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчето, което си подавахме, създаваше помежду ни духовна връзка. И късметът ми работеше.

26Al. Nevsky 11 copy

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, стоеше до края на службата. После развълнуван и напрегнат от кражбата  на забраненения плод, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. В пазвата си продължавах да крия последното пламъче на свещица, която в къщи слагах на масичка до леглото ми. Бях спечелил състезанието с тези, които не ни оставяха свободни. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има Други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах как сърцето си тупти и горящият въпрос „защо всичко това?“ се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът да минава в толкова празни задължения? Не знаех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обичи докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, висяха във въздуха.

04Russina Church copyПодобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която получих спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, помогна да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което щеше да се развие като цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: