ФОТОЖУРНАЛИЗЪМ, ФОТОГРАФИЯ, ИЗКУСТВО

Добрият фотожурнализъм е нож с две остриета. Знаем, изображението действа по-силно от думите – « една картина (изображение) струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме и говорим за ЗАОБИКАЛЯЩА РЕАЛНОСТ, за нея даваме единствено концепции. Пространство и време са винаги взаимно свързани и са дотолкова реални, доколкото виолетовия цвят на минзухара, отговарящ на определена дължина на вълната, е само характеристика на цветето, наречено минзуар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити за представяне на реалността. Дори да приемем вътрешното проникновение на някого за по-обективно, то е също функция на външния свят, от който произлиза.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които му даваме субективно. От тук и деликатната позиция на фотожурналиста, търсещ да представи някаква обективност в събитията, които заснема. Но как е възможно да съдим за събитие, погледнато субективно от съответното дори платено за тази цел „око“. Естетизма и качествата на това „око“ ще ни заведат в света на фотографа, но не и в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет в различна светлина и от различни фотографи, има съвсем различен вид. А самото събитие следва ред други незаснети и в никакъв случай обективно изяснени събития…

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи мисленият и измислен от нас свят е интерпретация. Това не намалява интереса към живота, веднъж с налагащата се отвсякъде неизяснена обективност, както и с разнообразните възможности на мозъка да създава и да интерпретира творенията си за открития. В такъв смисъл фотографията се превръща в изкуство.

Казано различно, да приемем фотографското клише за предаване на реалност, все едно под каква форма, е  банализиране на изкуството. А изкуство, доведено до видима баналност, губи предназначението си да отваря към нови субтилни светове. За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също са наясно, че правят изкуство. Както казва Айнщайн: „Физиката е вид метафизика, защото няма допир до реалността“.

Какво се крие зад привидното от пръв поглед тази скала в далечното Тасманово море?

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Великденска нощ в София

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

58Paques09 copyОще преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод да са в приятна атмосфера заедно. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Наред с безгрижните млади, виждам други с екстаз в очите, търсще спасение, вероятно отвъд „невъзможния свят“, в който живеят…

02AL. Nevsky

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше забранено да посещаваме църкви, особено млади хора, ученици и студенти. Правех всичко, за да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Исках да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо желанието да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче, духовна връзка, различна от продиктуваната. Имал съмкъсмет.

26Al. Nevsky 11 copy

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той стоешедо края на службата. После с нов кураж и не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах отново в пазвата си пламъчето на свещицата. В къщи въздъхвах сякаш спечелил състезание и се сривах се в кревата, залепил остатъка от неугасналата свещица на масичката до възглавницата ми. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надеждата, че има Нещо. Друго. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос „защо всичко това?“, се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли е да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно да се губим в празни задължения? Не можех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обич, различен ли съм от другите, от това, което ми налагат в училище оставаха да висят във въздуха.

04Russina Church copyТези незабравими мигове изостряха чувствителността, помогнаха ми да търся отговори на основни въпроси, съпровождащи ни цял живот. Алергията, която добих спрямо рамките на детерминизма, който ни задушаваше ме спаси. Смесването на всичко невъзможно с откраднатите глътки свобода в периода на строене на комунизма се оказаха чудесен двигател. Някои хора също опитваха и най-често завършваха трагично. Други се приспособиха и обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: