ФОТОЖУРНАЛИЗЪМ, ФОТОГРАФИЯ, ИЗКУСТВО
2011
Фотожурнализмът е нож с две остриета. Изображението действа по-силно от думите – « една картина струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме и говорим за заобикаляща реалност, за нея даваме най-вече свои концепции. (Става дума за демократично общество, в което фотографът журналист е свободен да представи събитието със собствения си поглед.)
От тук и деликатната позиция на фотожурналиста да представи обективност в събитията, които заснема. Възможно ли е да отразим обективно събитие с платен за това поглед. Естетизма и качествата на окото ще ни заведат в света на фотографа и само донякъде в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет от различни фотографи е различен, а изборът на журналиста, който публикува събитието зависи от политизирания му поглед. Самото събитие следва ред други, незаснети и в никакъв случай обективно изяснени събития.
Добрият фотожурналист е в сърцето на действието, където изискванията за представяне на добър материал са много големи и особено във военно време изискват изключителни качества.
В общия случай пространство и време са взаимно свързани, но те са дотолкова реални, доколкото виолетовия цвят на минзухара, (отговарящ само на определена дължина на вълната) е характеристика на цветето, наречено минзухар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити за представяне на реалността. Дори някои фотографи да имат по-обективно вътрешно проникновение, то също е функция на външния свят, от който произлиза. Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме.
Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи представения от нас свят е интерпретация и когато е добре направена, тя се превръща в изкуство. А ако приемем фотографското клише за реалност, това банализира изкуството и то губи предназначението си да ни отваря прозорец към нови субтилни светове. За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също правят изкуство. Физиката, казва Айнщайн, е вид метафизика, защото няма допир до реалността.
Какво се вижда зад привидното в скалата от горната фотография в Тасманово море?
Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто имат повод да бъдат в приятна атмосфера заедно. Пред вкъщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. По рядко се срещат и други млади, които с екстаз в очите търсят спасение отвъд трудният свят, в който живеят.
Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която получих спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, помогна да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което щеше да се развие като цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.
Коментар