Изкуство, наука, религия – кратък размисъл

Фотография и изкуство III

Парижките градини, не по-малко красиви от Силс-Мария (от предишния блог) също предразполагат за размисъл.

Претенциозно е да търсим истина. Привлечени сме от автентичност, която ни зарежда и без илюзии за блестящо настояще, вярваме в човека на бъдещето с различно съзнание за света и себе си.

Възможността да изразим себе си се среща и в животинския свят, но привилегия на човека е да прави разлика между изразимо и неизразимо. Изкуството се скътава между тях и е чудесен, макар отчаян израз на невъзможността да бъдем съвършени.

Науката: чудесна тренировка за мислещия човек, пресъздаващ природата и себе си с непрекъснато променящи се резултати.

Религите: доколкото не служат за манипулиране, са израз на духовна чувствителност, присъща на всеки, дори на атеиста, който е повярвал, че не вярва… и  най-често патерици на по-слабите духом.

В съвременното Изкуство от средата на миналия век до сега, не сме създали много различно. Сюрреализмът с богатото въображение на Мен Рей, Мохоли Наги, Андре Кертез и някои други големи фотографи, разчупва класическите граници на фотографията. След това започват модите – от няколко десетилетия на мода са темите. Фотографът равива тема, иска да покаже на света „нещо ново“ – например как се изхвърля боклука в бидонвилите, какво става в американските затвори, животът на проститутките в Париж, транссибирските влакове…, сюжетът го превръща в “изявен фотограф” със завършена тема… Медиите го регистрират,  продава се, после е забравен, темата вече не очудва, така както става с всяка мода. Реймонд Депардон решава да снима Франция с определен вид камера – документална фотография, високо професионална, да се снима баналното така добре, че да направи впечатление, да грабне вниманието дори на слепите…. Модата е създадена, за да впечатлява в момента на модата. Впечатлението е повърхностно и съответно временно. Такава е разликата между иманентно и трансцендентното. Последното докосва есенцията на нещата и остава извън времето. Капа, Бресон… са следвали събитията на века, снимали са без да разсъждават, без да спират. Наложили са стил, разписали са се с каквото представляват са самите те.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Великденска нощ в София

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

58Paques09 copyОще преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод да са в приятна атмосфера заедно. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Наред с безгрижните млади, виждам други с екстаз в очите, търсще спасение, вероятно отвъд „невъзможния свят“, в който живеят…

02AL. Nevsky

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше забранено да посещаваме църкви, особено млади хора, ученици и студенти. Правех всичко, за да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Исках да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо желанието да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче, духовна връзка, различна от продиктуваната. Имал съмкъсмет.

26Al. Nevsky 11 copy

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той стоешедо края на службата. После с нов кураж и не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах отново в пазвата си пламъчето на свещицата. В къщи въздъхвах сякаш спечелил състезание и се сривах се в кревата, залепил остатъка от неугасналата свещица на масичката до възглавницата ми. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надеждата, че има Нещо. Друго. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос „защо всичко това?“, се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли е да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно да се губим в празни задължения? Не можех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обич, различен ли съм от другите, от това, което ми налагат в училище оставаха да висят във въздуха.

04Russina Church copyТези незабравими мигове изостряха чувствителността, помогнаха ми да търся отговори на основни въпроси, съпровождащи ни цял живот. Алергията, която добих спрямо рамките на детерминизма, който ни задушаваше ме спаси. Смесването на всичко невъзможно с откраднатите глътки свобода в периода на строене на комунизма се оказаха чудесен двигател. Някои хора също опитваха и най-често завършваха трагично. Други се приспособиха и обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: