Думи

                                                                                                 / Бербери, Мароко /

Когато произнасяте думи, те царуват над вас. Когато ги задържате, вие сте техния цар. – Арабска приказка

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портрет

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет, който е рисуван с душа,

е портрет не на модела, а на художника.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

 

                                                                                        / Атлас, Мароко /

Същото може да се каже за портрета във фотографията. Очите не  виждат повече от вътрешното око, отговарящо на  същността на фотографа. Външният свят е само дразнител и претекст. Проникващият, изтънчен поглед се движи от опита и вътрешния живот на автора. Гледам е различно от виждам. Гледната точка е синоним на стеснено виждане. Но заобикалящият свят е двузначен. Вътрешното състояние влияе на външния свят, който като огледало отвръща на погледът, който вижда. Дарява ни се това, което сме дарили. Както любовта е обмен на дарове, целият живот е обмен на енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на читателите на блога и любители на фотография!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /трета част/ Маракеш

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите са близо 30 процента, от които една част държат да бъдат бербери, за да будят интерес сред туристите, останалите постепенно се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истинският бербер не коментира произхода си, както и всичко истинско не изисква коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. За да спася положението, ниско под колана снимам с широкоъгълен обектив, а симулирам в другата ръка с втори апарат и поглед реещ се в друга посока…

Срещам твърди, пронизващи очи в по-скоро арабска зима, отколкото „пролет“.

За сметка на това децата играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен, другаде с рафинирана красота, мръсен, както и изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим, което прави някои французи дори с малка пенсия да се чувстват богати и добре. Някои се преселват на слънце, пресни плодове и евтини домашни прислужници…

Тук между София и Истанбул не правят разлика, ставам дори за албанец. Това ме вади от категорията на туристите и снимам по-спокойно. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, усмихнат отговарям: Инш Аллах! Няколко пъти възкликвам Машаалах, но без реакция, явно турския не звучи арабски. “Мюсюлманският свят не е единен, това ни спасява!”, казвам си на ум. Звучи противоречиво, защото съм убеден, че бъдещето на човека е във взаимното разбиране, но днес кой е готов за такова нещо?!

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го прави несравним с фантастичните сукове в Санаа и Йерусалим. Когато вали, капе отвсякъде, което явно не спира туристите.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, умеят да търгуват!

Стаите в известната Мамуния отговарят на безбожната си цена между 500 и 2000 евро. Маракеш е град на контрасти. Близко до народа, може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро – изкуствените торове са скъпи, животни, плодове, зеленчуци все още имат чудесен вкус. Добавяте и огромен, зрял нар за десет цента…

Мажорел е бижу сред градините-бижута в света. Интересния син цвят на Ив Сен Лоран е в контраст със зелените палми, забити в различната синева на небето.

Летя обратно към Европа. В ушите ми кънти далечно ехо от гласовете на двете овчарки от високия Атлас.

Мира и ритъма на живот в долината на Бялата река не ме напускат. Забравям Маракеш, красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат към техния празник догодина, когато жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

„Арабската пролет“ се съпротивлява на изгряващото слънце на новия, макар объркан свят. Революционната идея, че нищо не пада даром от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, е трудна за смилане. Все пак, процесът е невъзвратим.

 

Още фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. За големите екрани кликнете от дясно в „страни“ – черно-бели или цветни после по азбучен ред следва Мароко.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Берберска среща

Икхлеф от доста време не е виждал баща си. Пътуваме заедно в планината Атлас и не сме далеч от родния му дом. Отклоняваме се от пътя, за да изпием чаша чай. Свидетел съм на трогателната, съвсем спонтанна, динамична среща между баща и син. На бащата не личат 86 години, докъто синът в разцвета на силите си оставя да бъде победен – бащата остава Баща..

борба бербери-4

 

 

Майката на Икхлеф сервира “каквото има под ръка” – не се оплакваме.

Самата тя отстрани добавя каквото липсва. Спомням си как дори в град като София покойната ми баба не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /първа част/

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, където все още срещаме нещо автентично от берберите полуномади, които по това време на есентта, заедно с идващите снегове, слизат със стада в ниските части на планината. Там, в закътаните долини на джебела, те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традиции от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на”, подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна с ледена физиономия се представям за турчин. Знае думата Станбул. За тях България – Станбул е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или все едно какъв европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и по-широка визия от арабите, но в изолирани места остават резервирани към външния свят. До голяма степен това запазва и автентичната им култура. В Мароко, заедно с арабското нашествие, гонени от долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Гостоприемно приет оставам да приспя с жажда да науча повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре да търся Заид с голямо  стадо кози високо в планината. По пътя в долината минаваме покрай училище с чинове, черна дъска и деца ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски и освобождава децата да напуснат класа. Урокът по история ми дойде точно навреме: името на берберите е Амазир „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. По-късно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), от което по-късно “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Всички споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар. В този кът, скрит от света, изпивам до дъно чашата на гостоприемство на всеотдайния учител. Продължавам пътя в минералния свят на планината, където в края на есента горе нависоко е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, за да продължа на другата сутрин към стадото, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид приготвя вкусна вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме водят към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам , както винаги развълнуван от привилегията да се докосна до неща, които са от  живота без нагласа  и умисъл.

Малката чаровна овчарка Зара заедно с майка си ме водят по урвите към последните предзимни тревици. В тишината наоколо си чува хрупкането на козите зъбки с малки устнички, които  ви изненадват с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата.

Двете овчарки периодично си подвикват и припяват. Колкото по-високо, става по-красиво. Скалите си подават ехото на два женски гласа.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите запазвам в сърцето си. Аллах е навсякъде!

За любителите на сайта: в отсъствието ми фотографиите в www.ivan.pastoukhov.com  се увеличиха. Ако разполагате с по-голям екран,  кадрите се виждат в нов размер и различно качество. Галериите са представени също в азбучен ред, намирате лесно страната, която ви интересува.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: