/ Номади на път за Хиршад пас, Пакистан /

Истински номади в класическия смисъл на думата, се срещат все по-рядко. Те са съвсем различни от електронният номадизъм, който завладява планетата,

По начина си на живот, от хилядолетия насам, без да си задават въпроси, тези хора са правили мост между различните култури и цивилизации. Днес модерният номадизъм, заел най-различни форми, ускорено променя света и същевременно неудържимо ни отдалечава от Природата. Самолети, взимани като таксита, фейсбуци, твитери, сателитни антени и какво ли не още, създават виртуални контакти, граници не съществуват между изкуственото заедно. И колкото по-„заедно“, ставаме по-самотни и индивидуалисти.

                                           / Тибет /

Ето няколко идеи, които правят пътуването на класическия номад лесно и пълноценно:

–       Не се сравнявай с никого.

–       Храни се с храната на страната, която обитаваш и я споделяй с другите.

–       Избягвай тревогите.

–       Не критикувай.

–       Не се оплаквай.

–       Заменяй и давай, за да вземеш. Обогатявай се, за да обогатяваш.

–       Губи се, за да преоткриваш света и себе си винаги различни.

                                 / Вакхан коридор, между Пакистан, Афганистан, Киргизия и Китай /

Също няколко библейски мъдрости, свързани с номадизма, валидни за всички времена.

–       Всяко жилище, град, страна, политически строй и връзка са временни.

–       Инсталиране “завинаги” не е възможно.

–       Всяко жилище е „хижа“. Вечен дом не съществува.

–       Всяко застояване на едно място е временно.

–       Всеки успех е временен.

–       Всяка радост (тъга) преминава.

–       Всяко богатство в даден момент губи смисъл.

–       Самото пътуване е също временно.

Това не може  да бъде по вкуса на влюбените в котвите, позлатени или не, нито на хората, блокирали от страх да се огледат, за да изразят себе си, извън това, което им налагат другите. Глаголът еx-istere (лат.) = “излизам от себе си” = съществувам, се изразява във всичко, което не спира да ни предлага живота.

Номадът е обратно на тесногръдия, уплашен егоцентрик, обхванат от себе си.

Тези хора ни показват как единственото нещо, което можем да правим на Земята, е да напредваме и с всяка крачка да търсим възможност да правим обмен с другите.

Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.

Ако за Пакистанския Каракорум решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия и пресичате Ладак, за да стигнете в Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставени на котва house boats. Планинската ви авантюра завършва в страховития Каракорум. Тук се чувствате като малко пясъчно зрънце сред многобройни повечето още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2,  с още три осемхилядника продължават да са голямо предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на красавците Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

Това ражда фантазията ми за реализация в някой от следващ живот, стига все още да не сме разрушили прекрасната ни планета.

Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам  в посока на масивите на Каракорум.

(На връщане, повлиян от силни преживявания, бях забравил от къде съм тръгнал и моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам, но бъркам – в този град няма нищо старо, дори един хамам, където човек да си натопли уморените кокали.)

След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна невоенна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница, разположена на близо 3000 метра в местността Бабакунди. От там керваните се упътват към превала Хиршад (5200 метра), за да слязат в долината на Вакхан коридор с излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан. Тези места са несигурни, а за мен по наследство от преживяното преди години в България, всяка граничната зона е фантастичната. Да не говорим за Природата наоколо, непосещавана от туристи.

Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама решават да не ме оставят сам.

Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман,  тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е  бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам  тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.

Дали ще доживеем до живот без граници и напрежения, в една поделена и спасена от варварщини Земя?