Северното ни море е диво и красиво. На Камен бряг през месец юли готвят концерт по изгрев на слънце .

Настанявам се в Шабла при бай Пешо близо до стария фар. През 1857 година Султан Абдул Меджид постоил този най-висок фар на Черноморието. Тук биланай-източната част в тогавашната Отоманска империя. Стаята ми над морето и шумът на вълните заместват  изискванията за удобства. Рибената диета в кръчмето и  морската шир отпред са напълно достатъчни.

Плувам често до счупения кей в залива.  Преди години от там минал кораб, било мъгливо и разсякъл кея на две, днес станал убежище на корморани. Гостувам им, а те шумно се разпиляват и се връщат с крясъци. След морето бързам да се мушна под две стърчащи ръждясали тръби на броени метри до кръчмата на бай Пешо, от които струи гореща минерална вода . Аромата на сяра, който излъчвам вечер ме пази от комари. Предупредили са ме, че от нефтовите съоръжения понякога излизат незапалени вредни газове, но контактът с Природата е незаменим.

Идеята за изгрев с концерт на Камен Бряг е чудесна. Англичани, подмамени от хубавия климат, идвали на лов за евтини къщи по красивото ни крайбрежие. Певецът е един от тях и на първи юли по изгрев слънце ще сподели радостта си от началото на лятото с песен. Станало било традиция.

Небето се зачервява и слънцето подава физиономията си зад мрака на хоризонта. Погалени от свежия сутринен бриз феновете на концерта са накацали кой по скалите наоколо, кой на покрива на колата си. Новият ден започва с хубавия тембър на англето:  “Good morning Bulgaria и добавя Оne rakia more ?“ Много е готин! И има право, нощта явно не е била лека. Героите преспали на място, повечето изглеждат махмурлии.

След концерта  решавам да видя как живеят малкото останали в рибарско селище рибари.

Повечето изглеждат тревожни, чувам ги как се опасяват: „Наблизо прокапва нефт и бившите другари имат намерение да го използват барабар с брега наоколо…”, споделя един от тях. Седнали сме на пресни миди и студена бира, вижда се каква сила им дава морето и колко са безпомощни пред незаконията на новите богати. Вероятно от наивност и липса на самочувствие, тези хора се оплакват и приемат каквото им поднася живота. “Тази година слава Богу, още сме тук…” подхвърля с усмивка един от тях. Лодката му почти изгнила я нарекъл „НАДЕЖДА“.

Не мога да преценя мащаба на рибарската драма, но срещата ни е  изпълнена с хубави чувства, без нищо комерсиално. Атмосферата е по-сърдечна от много други. Рибари вадят риба навсякъде по света, но от родната по-вкусна няма.

Но да се върна към празника с изгряващото слънце, символ на свобода, а за мен още по-вълнуващ, защото последното ми идване тук е било преди 89-та година. Концертът е вълнуващ, купонът започва с дух, но малко след това голяма част от хората започват да подчертават, че им е весело. Истинското се загуби.

За кратко време всички сме заедно, после много бързо, както навсякъде другаде, се получава отново  „всеки за себе си“. Едни преиграват, други да препиват, трети просто забравят къде се намират. Слънцето се качи високо на небето и искрената радост се загуби.

Но да не се лъжем, истински преживявания в този свят са привилегия на малцина. Проблемът е общочовешки. А България е толкова хубава! На българска земя могат да се случват чудесни, много по-истински неща от други места по света. Живеем в епоха, в която вече няма страна, която да не се поставя под въпрос (освен тези, които не са разбрали, че животът на планетата ни изисква глобални промени). Налага се навсякъде всички да пораснем, за да оцелеем или да се задушим от егоизма си.

Когато човек тежи на мястото си, в една държава, която може да осигури това, радостта идва естествено и автоматично се споделя.

Good morning Bulgaria ! – звучи толкова добре.

През тази нощ едно от най-красивите авенюта в света ще се превърне в градина. 8000 парцела по 300 кг. всеки, се полагат по дължината на авеню де Шанзелизе.

Селското стопанство във Франция надава вик: “Ще ни бъде ли или не?!”. Спонсори инвестират над четири милиона евро с въпроса Франция ще може ли да продължи да храни себе си? Телета и агнета се пекат от селяни пред кметството на града – селското стопанство e в сърцето на Париж! – гражданите да вкусят директно от селски ръце.

Времето е разкошно и който не е избягал от града за трите празнични дни, ще се наслади на новата екзотика. Следващия вторник шест реда коли отново ще се задвижат в двете посоки на авенюто, все едно нищо не се е случило.

 Фотографиите показват как се изгражда градината през нощта и погледа откъм Триумфалната арка през деня.

Приятна разходка.

Споделям няколко сапунени мехура, ефемерни, развинтващи въображението. Мехурите и мехурчетата се съпровождат от музика и сменящи се светлини, които им дават различни отенъци. Хората, някои в унес, други с устрем, опитват да ги ловят.

Днес е нощта на музеите в Париж. Фотографиите са от Гран Пале и от Парамидата в Лувъра.

В музея Гиме, за Азиатски изкуства, публиката наблюдава художничка от Япония, която на фона на стихове и музика рисува огромно пано. Нямам добра позиция, за да я снимам, затова се обръщам към загадъчната усмивка на богинята от Камбоджа. Какво блаженно сладострастие!

В определен ден на седмицата всеки от двайсетте квартала на Париж предлага уличен пазар с пресни храни. Един път годишно (още от 1923-та година) градът предлага два международни панаири, между най-големите в Европа. (с площ 220 000 квадратни метра)

Докато Парижкия панаир е универсален,  Селскостопанският се води  за „най-голямата ферма в Европа“. В гастрономическата част на панаирите има ресторанти, продукти от всички френските региони и  близо 300 щанда с вина.

Супермаркетите и търговските центрове напоследък задушиха бизнеса на дребно, но панаирите по традиция продължават да съществуват. Хората критикуват високите цени и въпреки всичко купуват. Атмосферата задължава. В настоящата кризисна безисходица възможността човек да сподели малко емоции с шопинг утешава. Добрият търговец ще ви разсмее, ще си разкажете нещо и вероятно няма да откажете да купите.

С няколко колеги имаме станд с редки бургундски вина. Избата ни е известна. От същата купуваме избрани бутилки и за Винекселанс, фирмата ни с Яна Петкова  в България.

Продажбите в панаира тази година са слаби и надеждата ни е в наближаващия салон в Единбург. Шотландци пият уиски и бира, но знаят по добре от французите какво искат. Когато купуват не се колебаят и имат повече чувство за хумор от французите. Доброто бургундско се е ляло в английския двор още от времето, когато турците са завладявали Балканите.

В съседната до нас зала са разположени изобретатели. Всеки продава  своя патент и убеждава клиентите си, че живота им ще се промени.

Виното от времето на Ноевия ковчег, свързва хората, отваря врати, отключва блокажи, създава мостове и разчупва граници. Бедният се чувства богат, богатият забравя грижи и проблеми.

Лозата е най-устойчивото растение в природата. Сокът, който дава, разправя истории, различни, според възрастта на бутилката и чувствителността на любителя.

От няколко години търся хора, все едно на каква длъжност и образование, за работа във фирмата ни с Яна (Винекселанс). Изискването е да имат винарска култура, бъдат убедителни и мотивирани,  за да продават тероарни френски вина на клиенти по техен избор.  Тероарът е комплексен термин, свързващ земята, небето (климата) и лозата. Този триъгълник с намесата на винаря ни доставя желаната амброзия. Има още един триъгълник – киселинност, алкохол и танин – в който при постигнати еднакви катети, прави амброзията да остарява хармонично и да достигне до апогей. Това вино ни качва на небето, както всяко постигнато от човека истинско изкуство. Ако човек се замисли, темата за триъгълниците в живота, е много интересна.

Но всичко това не е реклама за Винекселанс. Вина, всеизвестни от векове, не се нуждаят от реклама. Искам само да споделя  проблема на фирмата ни, който е и социален за страната. Между явилите се 350 желаещи да продават вино, всички бяха „компетентни, енологично образовани и с богат, разнообразен опит в живота“. Да, но нямаше един, който да не иска да му се осигури заплата, кола и всички удобства, за да се чувства добре. Сблъсках се с обидени,  „неоценени от обществото“ господа, сменили много професии.  Повечето с голямо самомнение, без усет за контакт и комуникация, страдаха от чувство за свръх ценност (тоест малоценност) с претенции.

Радостната новина е, че напоследък в България се правят все повече салони за дегустиране на интересни български и чужди вина. Винената култура и старите ни традиции на селскостопанска страна се възраждат.

В енологията се учим да дегустираме различни кафета, чай, горчици, чер пипер…, всичко провокиращо вкусовите ни усещания.

В домакинството качественото вино трябва да  определя ястието, което ще го съпровожда, а не обратното.

„Винекселанс“ е бебето ни с Яна Петкова. То е надарено да учи желаещите да разберат многовековната френска винена култура. В сайта ни www.vinexcellence.com пише: „Адаптираме се към всеки клиент, предлагаме консултация за избор на вино, за изграждане на колекции на реномирани ресторанти, на частни изби и магазини. Изготвяме винени листа, обучаваме персонал. Правим го на компетентно професионално ниво, ориентирано към реномирания френски тероар.“

Най-трудното нещо за развиване на бизнес в България се оказва намиране на ангажиран, компетентен работен персонал.

Фотографиите са от тази година в Парижкия панаир.