През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и тези на града. Кузман, домакинът на Станцията за Изследване на Космични Излъчвания ни събра, няколко  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни още от малки ни подариха Планината, която по-късно се превърна в оазис и спасение от групировки и организации под водачеството на Единствената Управляваща Партия. На върха се получи малък, свободно дишащ микро климат.  Небосводът над главите ни, с хоризонти отвсякъде, с изгреви и залези, винаги различни, ни отвеждаше във въображаеми светове. Фантазията ни се смесваше с изгарящи въпроси, търсехме границите на възможното между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложени идеи.

                                     / поглед към Пирин от връх Мусала /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. През зимата бяхме приятели със снежните виелици и бури, обичахме да рискуваме, а Планината ни приемаше, защото я обичахме. Лятно време дишахме свободно сред аромата на  цветя и шума на потоци, пишехме стихове без микрофони над главите и градяхме смели планове. Желанието да превръщаме невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  живота в естествения му вид.

                                      / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на Пирин от Предела до Мелник минаваше през Мусала. За Алпи и Хималаи само мечтаехме – те бяха за определени другари, на които опитвахме да не завиждаме. Местните вертикали ни бяха достатъчни.

                                                  / Връх Мусала, поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици и метеоролози. Лифтове откъм Боровец все още нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на върха, принадлежност на БАН и се връщаха обратно към хижа Мусала. Сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с уреди за изследване на космични лъчи.

Сред хората се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична е един от тях. На него дължахме заедно с приятелството – птици с еднакви перушина летят заедно – и гостоприемство с атмосфера, която ни връщаше на върха.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

С въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, Кузман направи лифт за ски.  Добави също телефон и прожектори за нощно каране.  Към микроклимата за свободно творчество и рафинирано епикурейство се включваха метеоролози и военни, които добавиха приятелството си с чудесни моменти заедно. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха. На осемдесет години тя направи усилие да вземе първия си урок по ски при езерото, където понякога си сваляхме банските за да „нямаме разлика“ (слънцето сякаш беше по-щадящо от днешното половин век по-късно). “Дворът” и Космична ни осигуряваха полетите, от които се нуждаехме.

         / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един слънчев следобед  рисунките ни по пухкавия сняг под върха се провалиха, въжето на лифта се скъса. Кузман ни събра с Върбан за урок по свързване на метално въже.  Междувременно северозападният вятър се засили и без да се усетим, увлечени в новото занимание натрупа сняг върху козирките на върха. Беше студено, опитвахме да превърнем трудностите в удоволствие и споделяхме по няколко глътки водка, когато силният пукот на заформилата се при върха прашна лавина ни изненада и понесе към езерото.

                                                   / Мястото на  лифта /

Изплувах като делфин, с уста отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо, без да мога да опипам излязлата над слепоочието ми подутина. Съвсем наблизо изпод снега  изригна Върбан и се развика на трудно разбираем език, накрая разчлени, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо с равен глас и лека нота на хумор: « как сте бе момчета? » (този човек и да искаше не знаеше да се нервира). Въжето от лифта се заплело в обувките му, снегът го « обходил, просто преминал през него, оставил го жив »! Счупено нямаше никой между нас. Шокът от удара и студа ни тресеше с растяща, удивителна амплитуда. Ски, ръкавици шапки, якета останаха под лавината до лятото…  Загърнахме се с одеалата от близкия заслон. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-високо. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението раздвижва кръвта. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг-понг. От едната страна до главата ми кофа със сняг за подутината, от другата – тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на ресторанта Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решиха, че съм преминал през комоцио. Полагаше ми се цял месец домашен отпуск с уговорката да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах горе на леч при Кузман и орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

                                 /На Мусала без Космична, 2013 /

         /Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

За който го познава, Пирин е „най-красив си на Земята“, както се казва в песента. Близо до заслона във форма на малка дървена кутия “Баюви дупки”слънцето и луната си правят срещи, топлата и студената светлина едновременно се разстилат върху страховития мраморен масив.

Планината, неутрална и силна, ни дава или отнема според каквото носим в себе си.  Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни учи да се справяме и да преоткриваме живота според обстоятелствата.

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, споделяхме интимни мисли, далеч от микрофони и доклади в недостижими досиета. Без добра екипировка, порива в сърцата беше достатъчен и Планината стимулираше свободата, която си давахме.

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба. Приемах го за политически неутрална професия. Задавах въпроси свързани с човешкия ни път, с ролята ни на земята, за социалните зависимости – очевидно не да строим комунизъм и да бъдем равни помежду си под вечен контрол. Имах щастливи моменти, но имаше нещо съществено, необяснимо какво, което липсваше.  С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си, както ставаше в „Хиляда и една нощ“ и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да се реализираме „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но бягахме отново, далеч от всички. Планината ни приемаше, защото я обичахме.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни се отлепи, Върбан падна в пропаста на Бански суходол. Закрепен на косъм за скалата, като по чудо останах жив. (инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с Върбан, най-после се разкри и продължих да търся истини за земята и хората. Правех го за двама ни.

След неколкогодишно лутане без работа отново по ръба на възможното, неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина и по този начин да стана легален в обществото. Имах чувството, че Върбан ми дарява виното с пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин.

По-късно виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега продължавам с четири очи  да откривам света за двама ни.  В живота по някакъв начин всичко е свързано и няма място за разочарование. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и малката спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Днес  съзнавам още по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно и също нещо. Колкото до погледите ни  „отвъд хоризонта“ с Върбан, надявам се един ден границите за хората да изчезнат, да няма насилия и да бъдем всички истински щастливи.

Ето няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“ – записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов. Издател Факел експрес, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, със задоволство  твърдя, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си пред провокациите  на който и да било политически режим.

Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Баща ми с особен блясък в очите постави ръка на рамото ми и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде различно и защо е необходимо такова вълнение. Родителите ни отбягваха тактически темата за лагери в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » Кръстьо Пактухов пише статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала по-късно прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало на някои затворници амнистия, ако оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получава за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузата и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата на семейството ни, които неотдавна опитвах да намеря, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални записки, пълни с трагикомични картини за следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше само от две страници,  неотдавна написани, със суперлативи в стил добър комсомолец и студент, и прилежен съгражданин.  Заминал съм на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци още от Сократово време не са били на мода. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, самият той е повече от правителство!“, пише в дневника си Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, историите с Манделщам и много други поети.

Но да се върна на дядо Иван. Той пише  „Из преживяното“ към края на живота си, който за съжаление напусна без да го завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше домашната ни библиотека, висока до тавана, с дъх на стари книги. Помня и старата нощна лампа върху тъмнозелената, кадифена покривка, с натрупани книги и разхвърляни, ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче, до което той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. Заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам и аз. В стаята цареше уют и особена сигурност, светът беше безкраен.

До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, започнал да мисли за професия, с която да бъде в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България и патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понеса режима, в който живеех.

Баща ми заради името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация, къде е доктора?“, пита руски генерал, който случайно срещнал дядо Иван. 24 часа по-късно освобождават д-р Пастухов с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, където във кабинета на баща ми имало чували с картофи, а на балкона пъркали кокошки, се премества в друга, вероятно по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място (но това е друга история). Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, а дядо Иван обикновен историк, но двамата живи.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои важни „другари“ са имали нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми, първия в страната през 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван му разрешават също да има самостоятелна стая, за да завърши третия том на История на България.  През последните години на живота му помня, в стаята с библиотеката как се промъкваха прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени като в някакво тайнство до големия Филипс да слушат на къси вълни станции на различни езици зад желязната завеса. Бръмчаха заглушители, между тях се ловяха гласове, а аз се промъквах безшумно, за да поема от тази особена за чавдарчето, което бях, атмосфера.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност, се опитвали да приближат България към Европа.

Преди „братята ни-спасители“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“, ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Споделям с българските читатели няколко идеи за превода на книгата „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, автор Сатпрем, издател Факел Експрес, второ преработено издание, 2008 г. и трето – декември, 2010 г..

Творци сме на радостите и неволите, с които живеем, но самото творение продължава да ни убягва. Живеем незадоволени в свят, който ни задължава  да  търсим разрешения с възможност да променяме съзнанието в себе си, една от привилегиите на човешкия вид. Векът, в който тепърва навлизаме, се очертава с много катаклизми, но и като врата за вероятно по-човешки свят.

В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва живота на гениалния визионер на двайстия век Шри Оробиндо, който стига до границите на възможното за човешкия дух. В книгата не става дума за нова теория, религия или мистицизъм, а за практическо приложение, свързано с разширяване на Съзнанието на вида ни. Шри Оробиндо търси естествен, ускорен начин за мутиране на Хомо Сапиенс. Създава Интегралната йога и намира път към супраменталния човек на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на по-високи нива на съзнание и да въплътим истините според нивото, на което се намираме“, отбелязва Сатпрем.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици  разбужда и участва в организацията на революционно движение в Индия. Действията му били  в рамките на закона, което го правило неуязвим пред англичаните. Нещата напреднали, той бил убеден, че Индия ще се освободи, дори предсказал годината. Едновременно с това съзирал растящата сянка на национал-социалистите и опасността човечеството да се самоунищожи. Оттеглил се от политиката и социалния живот, за да потърси възможност за ускоряване на мутирането на човешкия вид по естествен път. Изхождал от постулата, че Хомо Сапиенс не е стационарен вид. За него промяната в живота била възможна само с радикална промяна в съзнанието на хората.  Превел и анализирал непознати до тогава текстове от времето на ведическите риши. Съпоставял своите физически експерименти с някои правени в далечното минало и създал Интегралната Йога, различна от дотогавашните йогийски дисциплини. Малко преди да напусне тялото си, на брилянтен английски, с „думи, които виждат“, той довършил епопеята Савитри – 23813 стиха за сътворението и съдбата на човека.

В „Авантюра на съзнанието“ Сатпрем показва как човекът, носител на съзнание, е мост между безграничния дух и крайното в материята. Разбираме по-ясно привилегията да бъдем участници в настоящата епоха и отговорната участ, която ни принадлежи. Свободата, която търсим и обичаме, не е именно възможността да преминаваме на все по-разширени планове на съзнание?! Думата „авантюра“ в заглавието на книгата етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.

Във втория преработен превод на книгата предпочетох да взема санскритското име „Орробиндо“, звучащо като мантра, а не Ауробиндо, наследство от руски преводи, взели английското произношение на името.  Пондишери, както произнасят французите, или „милото Понди, както го наричат местните, е бивш френски протекторат. (На английски – Пондичери.)

На втората фотография виждате портрета на Мер, създателката на Ашрама в Пондишери, който нарекла „Лаборатория за изследване на човешкия вид“. Преведох също две книги за съпътницата на Шри Оробиндо – „Божествения материализъм“ и „Новия Вид“ – тема за друг блог.

В превода бях затруднен да намеря на български  разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit или mental и spirituel. На български думата мантал (ментал)  са мислите, но в книгата се говори телесен и клетъчен мантал. Spirituel не иска да каже само духовен, което на български е съвсем общо понятие, включващо религия, култура… На френски и английски думата показва трансцедентност, свързана с човешкия дух. Човек може да бъде духовен, но не задължително spirituel (което включва и духовност).

За повече яснота: Шри Оробиндо различава четири части в човека – мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ той влага човешка душа с Божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие на съзнанието. Всяка от тези части има свое индивидуално, комплексно и независимо съзнание. Манталът, виталът и физиката (тялото) участват в развитието на психическото същество.

Духът и материята са неделими, така както ги разбра Спиноза и някои други философи в миналото. Има интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, както и връзки материя и енергия в квантовата механика.

За читателите на Авантюра на Съзнанието – ако имате въпроси, на които мога да отговоря, бих го направил с удоволствие.