Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме в колата на Жирар ниско долу в гората под хижа Яворов. Зората, тази сутрин кристално ясна, ни разбуди сред вековните пирински мури богато надиплени в бяли одежди. Тук там претоварени от сняг клони пропукваха. Потоци от снежинки се изливаха като видения, пресечени от лъчите на ранното слънце. Планината се радваше на свободата, която четиримата си дарявахме. 

Ските ни кръстосваха следите на горските обитатели. Подминахме Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите и намалихме ритъма. С Върбан да засподеляхме последните си преживявания. беше ясно, че ако ме оставиха да се оженя, проблемът на приятеля ми с робията в Либия щеше да се разреши и щяхме да се съберем в Париж. Беше различно от това, което планирахме преди година.

Напредвахме бавно по следите на французите: « Досега не се беше случвало някой да ни прави партина. » – опитах да повдигна духа на приятеля си. – « Потръгва ни, да знаеш Върбе. Така ще става вече! ». – « От твоите уста в Божи уши » – промълви Върбан, под нос. Бях оптимист, но той знаеше, че не държа на професията си и не ми е ясно с какво бих пробил на Запад. Той свързваше Франция с винарството и намираше, че то може да ни отвори път за реализиция. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме докато стане! Хайде засмей се най-после.»

Но не ни беше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се започна да се очертава тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим евентуално напредващия фронт?! Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта беше една и съща. Набрали височина, спряхме да се колебаем, решихме да продължим. Намирахме се на най-красивото и опасно било на българските планини, върховно място за повдигане на адревналин и зареждане на батерии.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря без видимост. Електичество жужеше от всякъде. Заровихме ски, щеки, прегърнахме се вкопчени един в друг и прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан сега продължаваше да е неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си усещах прясната пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, а за лакомствата в багажа на французите да не говорим. До заслона оставаха броени метри.

Чертата се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря. 

Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане беше късно.

Жерар пое партината отпред, Върбан след него със ски и щеки в ръцете, които забождаше при всяка крачка. Извиках зад него да ги стегне на раницата, ръцете да са свободни. « Нещата се повтарят! » – бяха последните му думи. « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата, единия крак в пропастта. Ален заедно с Жерар внимателно ме издърпаха. « А Върбан?! Върбан е долу! »  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Отдолу едва дочух познатия глас. Върбан беше жив. Поисках да скоча. – « Ти си луд! И двамата заминавате в пропастта…! » извикаха в хор Доминик и Жерар.

« Трябва да издържиш ноща! Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. Мълчанието в заслона беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Мислите безутешно се въртяха като чакрък: « Връбче, ще издържиш,.. изяж меда,.. бъди позитивен,.. веднъж нали успяхме,.. с теб съм,.. утре ще се върна! » Да, но не бях с него, можех само да тичам надолу за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Зарязах французите с багажа и се затичах по долината, която изминахме с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Тичах с желанието да надбягам времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката горе с надежда за края на фронта. Спрях при първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето, цялата запалена глава. Готов да полетя отново, нещо ме спря. Шумът на потокът замря, цялата планина замря. В съзнанието ми се изписа като дошло от свише едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Пресни стръкчета трева, едва подалите се няколко глави на минзухари, потокът, птичите гласове, всички заедно повториха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах, тичах като в транс и повтарях – « Всичко е наред! ». Сякаш наред с невъзможното, всичко беше възможно.

Канцеларски глас от Софийска спасителната служба ми отговори лаконично и почти формално: « Ще дадем сигнал. Местните спасители от Разлог ще поемат грижата. Не можем да се бъркаме на спасители в друг район! Районът е техен! » Познатият ни директор беше в почивка. Тряснах телефона. Хвана ме паника. Обадих се на Кузман, готов да тръгне веднага, дори да вземе приятел от спец службите на УБО. Продължих на стоп до мястото на срещата при колата на французите.

Имайки в предвид вида ми никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните милиционери, закотвени до френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. « Некой да се трепе по планината, само създава проблеми на спасителите… Они са вече в акция. Горе са. Вас ще требе да задържим. » – обясни местния поручик на звучен местен диалект. Бях на път да колабирам, когато Кузман с приятеля му ме извадиха от идиотската ситуация. Около полунощ в хижата заварихме господа спасителите невинно разположени на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре. » Нямах думи. 

Кузман хвърли на пода значката си на спасител, хапнахме и продължихме към билото. Беше изминало цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на будните спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този път без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд не се появи поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе. Сам. Отново сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип и убиец. Родителите на Върбан ни имаха за братя, но сега не пожелаха да ме видят. 

Времето се влоши без да позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Върбан със счупено плаващо ребро, без възможност да диша беше издал дух още първата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Трябваше да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в тялото ми. Обещах да живея за двама ни.

Малко преди да се разпука зората нощта е най-тъмна. Мракът тогава беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Седнал в лека кола до централните гробища на София чаках зашеметен, смазан, готов при първа възможност да се промъкна да запаля свещица. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

В местен вестник написаха как съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали това беше подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, ми беше все едно. Страх и злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги, наследени от  подтиснати страдания в миналото, се късат най-трудно.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява. Само истинска добрина помага светът да върви напред, само тя осмисля живота! »

 

 

 

 

Червения задграничен паспорт получих на познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, « великодушно » забравил човекът зад кожената врата да се сготвя в собствения си сос. Натисках педалите на велосипеда с чуството, че този път светът наистина ще бъде мой.

Парите за ориент експреса към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Не се лиших и от стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. « Лошото да остане на душманите », казваше покойната ми баба.

Сега вече като семеен можех  да пресека отново границата. Този път скачах в неизвестното без конкретна програма. Просто поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушахме границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко  интелектуалци със свободен дух, който търсеше израз, надежди, които таяхме в себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и без участието в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше. В желязната система на режима опитвахме без да го афишираме да създадем  дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна, звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай във форми, мечти, светлини. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното в  лутане между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме си в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отнасяше в извънземни светове. Сприятелявахме се с  виелици и снежни бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала беше достатъчна, човек може да се чуства свободен и в затвора.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно и почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”. Това място беше предназначено за физици, военни и метереолози . Лифтове за нагоре нямаше. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът става бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична се оказа индивид. Птици с еднакви перушина летят заедно, а приятелството, когато се получи е естествено както природата.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни. Кузман изработи тегличи и сподели с нас заедно с произведението си  улеите под върха. Споделената радост е двойна. С таланта си той добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг по улеите под върха. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя  не се отказа да ни направи компания и да  вземе първия си урок по ски. накратко “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и наблюдавахме как красиви завихряния трупат сняг по козирките на върха. Споделяхме скътана бутилка с водка и бързаме, както се казва табиетлийски, както винаги  да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформилата се при върха прашна лавина ни изпревари. Звукова вълна със силен пукот ни изненада и удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хора, несвикнали с планината, ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за силни усещания, които изпитва човек в опита да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете, това влиза в надпреварата между усещането спрямо природата и себе си, самата тя нехаеща за действията ни. Удоволствието от поетия риск е дрог, който иска да се повтаря. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Високо горе усещанетое незаменимо и изпълва с благодарност за силните моменти. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост и усещането извън различните програми и детерминизми в града.

Спонтанно за миг с поглед нагоре изреках или имах усещането за нещо подобно на “Благодаря”. После пухкава бяла вълна.

Като деца обичахме по-големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време изплувах като делфин устата отворена, пълна до гърлото със сняг, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо. После на броени метри Върбан изригна изпод снега и се развика нещо неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна с мелодичния си глас : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше сериозна цицина. Спасението беше на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  раздвижва кръвта, животът бешенагоре на Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме живи!

                                                        / Пътя към върха /

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Наоколо Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница намират преминаване през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка носи светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам обратно горе на леч при орлите.

Казват, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта при Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя само един от нас. Загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгоря. Няколко месеца след това хоризонта се отвори и заминах  за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми. С Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с връх Кук в облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето и оценяване на настоящия момент – вижте блога за Ню Йорк – с отворено сърце се опътвам високо в планината, полюс на безвремие, материален израз на духа забит в безкрая на всемира.

02Cat s ridje - copie

Това става в родна България, в най-хубавата планина на земята, в малкия, силен и толкова разнообразен Пирин. Ще потърся място, където слънцето и луната се поздравяват, казват си заедно добър ден и довиждане, където студена и топла светлина се събират да погалят страховития мраморен масив. Тук в кутийката-заслон “Баюви дупки” не повече от осем привилигеровани любители на природа могат да протегнат крак .

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъщата, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Природата е неутрална спрямо проблемите на всеки. Именно тази неутралност ни задължава и учи. Тази стабилна среда, свързваща небето с земят ни помага  да преоткрием живота различно.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както сме дишахме. Търсихме най-вече себе си на чист, неангажиращ терен.  Диви кози, еделвайси, нощем тлеещи въглени правеха компания на интимните ни мисли, незаписани, недокладвани, извън досиета. Нямахме добра екипировка, но следвахме порива на сърцата заедно с полета на мислите си. Планината отстъпваше, отваряше ни място за свободата, която си даряхме. Уморени от невъзможността да изразим себе си и от вечно повтарящия се свят долу, отпускахме души на воля, а късно вечер избутвахме накладения огън, за да заспим на топлата земя.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог, занимаваше се с вино и го правеше добре. Аз не знаех на къде вървя. Инженерството приемах за неутрален социален мост. Живеех с вероятно банални, но горящи въпроси в стил: защо, какво правим тук на тази земя? Приемах се за щастлив, но винаги нещо липсваше, друго пречеше. С Върбан се убеждавахме взаимно, че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за себе си и за живота. Същото става в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме за реализациата на нашето „зад хоризонта”. Обичаха ни всички, връщахме се с обич, после бягахме отново, далеч от всички. Единствено Планината приемахме безусловно. Най-доброто приятелство сред неутралния минерален свят.

Приказките се превръщат в действителност само за търпеливите. Повечето хора, скарани с времето, искат всичко да става веднага. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни на ръба, по който вървяхме се отлепи. Върбан пропада в пропаста на Бански суходол. Закрепих се на косъм и като по чудо останах жив. (случката е описана в друг блог) Няколко месеца след много перипетии получих паспорт за Франция. Хоризонта пред живота ми се разкри, за да продължа да търся и да откривам за двама истините за земята и хората. Един ден това щеше да бъде тема на фотографиите ми.

01 Refuje, Pirin - copie

На запад  се лутах без работа. Отново бях тръгнал по ръба на възможното в живота. Неочаквано се появи човек с облика на моя приятел. Предложи ми да се занимавам с френски вина, да стана най-после легален и свободен човек в обществото. Върбан ми подари виното, а то отвори пътя, за който бяхме мечтали по ръбовете на родния Пирин. Сега продължавам да му връщам с това, което откривам в света и в себе си. Отговорите, постигнати по духовен път  търсят винаги физическа реализация. Преобразувам ги във фотография. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство. В живота всичко е свързано и няма място за разочарование.

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но при Кончето и Котешкия чал се зареждахме от силния мрамор, взирахме се зад хоризонтите, заспивахме със звездите. По-красиво не намирахме. Беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасна природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин. Специално в тази малка спасителна кутийка, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасното избледнява, прекрасното остава.

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

Тук не е място да разправям цялата случка с Върбан, която в тогавашните времена, долу в града се оказа зловещо грозна. Светът ме прочисти и научи. Ще споделя само за хората с дух, свързани с голямата Природа.

Varban-1На следващия ден, 4 март в ранен здрач, стремглаво политам към Влахини езера. Долината на Влахина река ще ме отведе в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е вероятно жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчеви лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове. Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки,само пречат. Спирам с пресъхнала уста да натопя устни в студен поток. Слагам и главата, запалена от болка. Надигам се да се отърся и да полетя отново. Но нещо ме спира. Всичко е замряло. Някакъв пакет, блок от тишина, спусната от свише  в съзнанието ми..,  усет, убеждение без мисъл и емоция. Чувам кристално чисто  като шепот в себе си: “всичко е наред!”. Светът, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие  повтариха: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен. После тялото ми неусетно се затичва отново, към какво…  Изтръпнало, сърцето ми повтаря: Банчо, Банчо…

Пирин

Днес съзнавам още по-добре как ВСИЧКО Е НАРЕД – живот и смърт вървят заедно – или нищо не е наред и животът няма смисъл. Но не трябва да се спира, зад хоризонта има още безкрайно много. Един ден вероятно всички хоризонти и всички хора ще се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Днес без да познаваме добре разберем своето минало, настоящето на страната ни има да става все по-драматично, защото от несъзнание не се отива към осъзнаване и изграждане на ново културно общество.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Шри Оробиндо

sri-aurobindo Споделям с българския читател няколко думи за превода  на „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, с автор Сатпрем, Факел Експрес, второ преработено издание от 2008 година.

Сюжетът за  живота и делата на Шри Оробиндо остава извън популярните духовни теми на двайстия век. Под духовно в случая имам предвид spiritual, което на български се вмества в  общото понятие „духовно“. В случая става дума за трансцендентност на човешкия дух,  което не е задължително свързано с религия. Шри Оробиндо никога не е бил религиозен. (Сещам се за приказката, в която попитали дядо Боже коя за него е най-добрата религия, а той отговорил „Аз не съм религиозен!“.

Темата е съвсем актуална за двайсет и първия век.  Трудностите за човека не са намаляли от времето, откакто сме разбрали, че съзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, но самото творение ни е убягвало винаги. Светът, в който живеем виваги незадоволени задължава  да го живеем и променяме. В търсене на възможни разрешения, променяме и себе си. Това ни дава привилегията  да меним нивото на съзнание в материята, част от която сме самите ние. Ускорението в последните десетилетия ни принуждава да разграничим по-ясно стойностите в живота. Новият век се очертава като врата за на нов свят, вероятно по-човешки. Думите „ново“ и „принуждава“ плаши, обърква и същевремено дава надежда.

Защо говорим за Шри Оробиндо, живял преди близо век? Какво общо с ускорената мондиализация и с всички заливащи промени? В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва този гениален визионер на двайстия век, който достига до границите на възможно за човешкия дух. Не става дума за теория, религия или някакъв вид мистицизъм, а за практическо приложение. Като човешки гений Шри Оробиндо разширява визията за човека като вид. Като планинар мога да дам пример с алпиниста Меснер, който с изкачването сам, без кислород на всички осемхилядници, разшири възможното за човека по отношение на алпинизма. Шри Оробиндо „изкачи“ състоянието на Хомо Манталикус*** (човекът, който мисли – „мисля, следователно същестувам“ на Декарт), за да разшири  възможностите на човешкия мозък още преди преди опитите на трансперсоналистите да започнат изкуствени клонажи. Той потърси ускорен начин за мутация на вида ни Хомо Сапиенс, с интегралната йога отвори път към  супраманталния човек, вероятно човека на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на все по-високи нива … … да впишем и въплътим по материален начин истините от нивото, на което се намираме“, пише Сатпрем, блестящо представил епохата и живота на Шри Оробиндо.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици успява да разбуди Индия за революционно движение, основано за първи път на принципа на осъзнаване и ненасилие. Ганди след него прилага тази идея, а Шри Оробиндо дотогава революционер и поет, се оттегля в Пондишери, за да се отдаде на основната си цел: търсене и осъществяване на възможното за човека като нестационарен вид. След като превежда и експериментира с нов поглед старите индийски писания, той сверява опитите от миналото с настоящите си експерименти. Реализира Интегралната Йога, различна от  практикуваните до тогава йогически принципи. Целта му била ускоряване на естествената еволюция на човешкия вид. Малко преди да напусне тялото си Шри Оробиндо довършва епопеята  Савитри за сътворението и съдбата на света, написана с „думи, които виждат“ – 23813 стиха на блестящ английски език.

„Авантюра на съзнанието“ представя човешката ни авантюра. Сатпрем, както в приказка, предава живота и ролята на Шри Оробиндо за еволюцията на човешкия вид. Представен е човекът, носител на съзнание, мост между крайното и безкрайното в материята. Разбираме за привилегията да участваме в тази епоха, както и за трудната ни, изключително интересна, отговорна участ. А свободата, която обичаме и търсим, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-висши планове на съзнание?! Думата „авантюра“ етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.mere2

Макар написана преди 40 години, книгата се чете многократно на различни нива. Това засяга най-вече хора с чувство за трансцендентност, които милеят за участта на човека. Хора, които горят да участват съзнателно в усилието, което ни води от полуживотински към човешки вид. Можем да разберем, че сме хора едва след като надминем и погледнем с известна дистанция това, което днес се опитваме да търсим и наричаме човешко. Дистанцията на разбиращия поглед, която наричаме съзнание, ни помага да определяме каквото и да е било в живота.  Говорим за трансцедентност, защото с движение по хоризонтала ускоряваме единствено процеса на материалното си пре-осигуряване (считано от някои за благополучие), включващо отчуждаването от себе си и околните. Лишени от чувство за вертикалност, без възможност да познаем себе си, не бихме могли да се отворим за Света. Без необходимост да се разпъваме на кръст (!), връзката между вертикала и хоризонтала, между духовно и материално е в основата на Интегралната Йога.
Читателят свиква с терминологията на „Божествения материализъм“** на Шри Оробиндо, където думата „Божествен“ не е оцветена религиозно, а ни насочва към неназовимото. Трудна дума в настоящия свят, разделен между крайни религиозни доктрини и скептици, задушени в мантални пируети и болни амбиции.  Строго рационалният читател трудно би приел лабораторно неизмеримите преживявания на Шри Оробондо, който въпреки всичко не се е колебал да нарича Ашрама си „човешка лаборатория“, след което, веднъж постигнал търсеното, да напусне тялото си с усмивка.

*Във втория преработен превод на книгата предпочетохме да вземем санскритското име Оробиндо, звучащо в бившата френска колония Пондич(ш)ери като мантра, а не това от руския превод, близък  до английското звучене Ауробиндо (Aurobindo).

** С това заглавие от същия автор е преведен на български първи том,  разкриващ живота и  развитието на Интегралната йога в тялото на Мер, сподвижницата на Шри Оробиндо. Изд. Сарасвати 2000 год. Под заглавието „Новият вид“, автор Сатпрем, Издателство Факел Експрес 2004 година издаде втори том за Мер на същата тематика.

*** Тук е мястото да споделя затрудненията си в превода от френски и английски на български в определяне на разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit, mental и spirituel. На български думата мантал  говори за мислещата част на човека, но spirituel не е само духовната част, в която на български приемаме всичко, което наричаме духовно, едва ли не различно от материалното. Става дума за неопределимата част на човешкия дух. Нека да отбележим за яснота, че Шри Оробиндо различава четири части в човека: мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ Шри Оробиндо влага човешка душа, таяща божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие в преражданията . Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Същевременно манталът, виталът и физиката (тялото) нормално  помагат да открием и утвърдим психическото същество в себе си. Дух и материя са неделими, нещо разбрано от Спиноза и някои други философи от миналото. Съществуват интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, добре описани от някои автори.

Не бих отказал да отговоря, доколкото е в компетентността ми, на всеки по-взискателен за информация на тази тема читател.

През месец декемри 2010 Издателство „Факел Експрес“ преиздаде за трети път „Авантюра на Съзнанието“ на разположение по книжарниците.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: