Из преживяното: 1983 година (Върбан)

3 Март, 1983 година

         « Установяваме се в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа Яворов. Ще спим в бусчето на Жирар.

         Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между вековните пирински мури. Гигантите, натежали от пресен мартенски сняг, припукват ритмично и от клоните им се сипят потоци, искрящи снежинки. Ранобудната Планина ни приема, гостоприемна и по-красива от всякога.

         Французите възбудено дърпат нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено. Преди обяд задминаваме запустялата хижа Яворов. Времето е чудесно, само Ясен е необичайно мълчалив.      

         „Чоче, досега не са ни правили такава партина, потръгва ни. Така ще става и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен, но погледът му е малко вял.

         „Ще успеем във всичко, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Унесени в мисли следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи бързо. Ще се съберем в Париж, после каквото сабя покаже…

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия се е източила тънка, черна ивица. До заслона „ Баюви дупки“ с добър ход са ни необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термус с чай. Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта стои все така закована.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

        Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж стъпили по ръбовете нямаме желание да се върнем обратно. “Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине.“ – казваме и продължаваме мобилизирани максимално бързо към заслона.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, малко нервен и тревожен.

„Чоче, пъстървата в раницата ми се размърда… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да съм оптимист.

         „Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват!“ – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.      

         Връзваме ските на раниците. Всички, освен Ясен. Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         „Този път сме четирима!“ – чувам Ясен да говори като на себе си.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него е Ясен. Продължава да държи ските в ръка, щеките в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни. Това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.    Викам още по-силно: „пъстървата е в тигана-а!“.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Увисвам над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

          Познатият глас, накъсан от виелицата отговаря:

         „Да до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток. После лицето и цялата пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира. Неочаквано отвътре в мен прозвучава познато от Каикохе: „всичко е наред!“

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева и те повтарят: „всичко е наред!“.

         Миг и вечност са едно и също нещо.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям „всичко е наред!“, сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай.

         Ужасен трясвам телефона и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти. Аз съм първия.

        „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерчета на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Този път без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и прекратяват акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да, но батериите в станциите им са паднали и връзката между двата отряда се прекъсва. „Не иска да рискуваме. Иде нов фронт!“ – повтарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощта им.

         Ясен остава горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето наистина се влошава. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми най-после е намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленича в снега и обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът около мен се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на близък, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият му отказва да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злините бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни. А само те правят света поносим и изобщо възможен.

         Разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина, ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и разочарования.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и града. Намерихме се няколко  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни подариха Планината, а тя се оказа спасение извън групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Трудностите ни стимулираха и без да афишираме в желязната система на режима  създадохме  малък, свободно дишащ микро климат. Мястото беше връх. Безкрайният небосвод над главите ни, с хоризонти от всички страни, с винаги различните изгреви и залези, ни свързваше с отвъдния въображаем свят, облечен в мечти. Фантазията ни се смесваше с изгарящи въпроси, търсехме границите на възможното между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложени идеи.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. Бяхме приятели със снежните виелици и  бури, а лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно, пишехме стихове без микрофони над главите,  градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи и Хималаи само мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала ни стигаше.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици, военни и метереолози. Лифтове към върха нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с необходимите уреди за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и физик, привилегирован да изследва небесните загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична беше от тях. Станахме приятели и птици с еднакви перушина, които летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, Кузман използва за да направи лифт за ски  и сподели с нас  произведението си.  С таланта си той добави телефон и прожектори за нощно каране. В този микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство метереолози и военни добавиха приятелството си и имахме чудесни моменти заедно. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха, а тя на осемдесет години ни направи усилие да вземе първия си урок по ски. “Дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но животът без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с Върбан урок по свързване на метално въже. Увлечени в новото си занимание не забелязахме как северозападният вятър се засили и с красиви завихряния натрупа сняг под козирките на върха. Искахме да привършим бързо, но с бутилчица водка опитвахме да превърнем трудностите в удоволствие. Силният пукот ни изненада и заформилата се при върха прашна лавина ни понесе към езерото.

                                                                            / Мястото на  лифта /

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо без да мога да опипам излязлата над слепоочието ми подутина. На броени метри изпод снега  изригна Върбан и се развика на трудно разбираем език, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо с равния си глас: « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се заплело в обувките му и снегът го « обходил здраво »! Счупено нямаше никой. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Лавината ни отне всички такъми.  Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-виско. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  ни раздвижва кръвта. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа от едната страна сняг за подутината, от другата тенжера с бульон от домашна кокошка за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решиха, че съм преминал през комоцио, за което ми се полагаше цял месец домашен отпуск. Уговорката беше да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах при Кузман горе на леч при орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с крайчец от връх Кук отзад над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (в блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към родните планини да потърся безвремието.

02Cat s ridje - copie

Пирин, за който го познава,  е най-хубавата планина на земята. В кутията-заслон “Баюви дупки”слънцето и луната си правят срещи, студена и топла светлина погалват едновременно страховития мраморен масив.  Човек се приютява, както в Ноевата кутия (ковчег е погрешено превод, за да открие на другия ден света различен.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, ни дава или отнема според каквото сме понесли в себе си.  Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, задължава да се научим да се оправяме сами, да преоткриваме живота по различен начин.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, споделяхме интимни мисли, далеч от микрофони и доклади в досиета. Нямахме добра екипировка, но порива в сърцата ни беше достатъчен. Планината стимулираше свободата, която си давахме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог и обичаше професията си. Аз се лутах, бях жертва на различни нереализирани интереси. Инженерството приемах като политически неутрална професия, която ми носеше хляб без да ми отговоря. Питах се често какъв е човешкия ни път, какво правим на тази земя, очевидно не това да строим Комунизъм. На моменти бях щастлив, но нещо съществено, необяснимо какво липсваше.  С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си, както става в Хиляда и една нощ и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да реализираме това наше „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но бягахме отново, далеч от всички. Бяхме щастливи в планината.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни се отлепи, Върбан падна в пропаста на Бански суходол. Закрепен на косъм за скалата, като по чудо останах жив. (инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който мечтаехме да надникнем с Върбан, най-после се разкри и продължих да търся за двама истини за земята и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

След няколкогодишно лутане без работа отново по ръба на възможното, неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина и да стана легален в обществото. Върбан ми дари виното и пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. Виното ми помогна по-късно да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега продължавам с четири очи  да откривам света за двама ни.  В живота всичко по някакъв начин всичко е свързано без място за разочарование. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство.

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и по Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде, изпращахме залязващото слънце и заспивахме със звездите. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не е напуснало Пирин с тази малка спасителна кутия, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес  съзнавам още по-добре до каква степен живота и смъртта са едно и също нещо. Колкото до погледите ни  „зад хоризонта“, за който мечтаехме с Върбан, надявам се един ден границите за хората да изчезнат, да бъдем всички истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Ето няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“,  записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, със задововолство мога да твърдя, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на провокация или на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » той написва статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало амнистия на затворниците, които оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получил за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузката и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата, които неотдавна опитах да намеря за семейството ни, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романи, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше от две страници,  неотдавна написани със суперлативи в стил добър комсомолец, студент и прилежен съгражданин.  Бил съм на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци още от Сократово време не са били на мода. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, самият той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, историите с Манделщам и много други поети.

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. Той пише книгата „Из преживяното“ към края на живота си и за съжаление ни напусна без да я завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба си, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше домашната ни библиотека, висока до тавана, с дъх на стари книги. Помня и старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче, той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. Заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам. В стята имаше уют и особена сигурност, светът беше безкраен.  До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, започнал да мисли за професия, с която да е в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България, патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понасям режима, в който живеех.

Баща ми с име от фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация, къде е доктора?“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За едно денонощие намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а за мен се отваря възможност да бъда заченат и да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои важни „другари“ имат нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми, първия в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван също му разрешават самостоятелна стая, за да пише история.  През последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в таинство до големия Филипс как слушат станции на къси вълни зад желязната завеса. Преплитаха се различни езици, бръмчаха заглушители. Промъквах се безшумно да поема от тази особена за чавдарчето, което бях атмосфера.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди нашите братята-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Шри Оробиндо

sri-aurobindo Споделям с българските читатели няколко идеи за превода ми на книгата „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, с автор Сатпрем, издател Факел Експрес, свторо преработено издание от 2008 година и трето през декемри 2010-та.

Трудностите в които живее социалния  човек не са намаляли още от времето, откакто сме разбрали, че можем да осъзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, с които живеем, но самото творение продължава да ни убягва. Живеем незадоволени в свят, който ни задължава  да  търсим разрешения и възможността да променяме съзнателно себе си е привилегия на човешкияу вид. Новият век се очертава пълен с катаклизми и врата към различен, вероятно по-човешки свят.

В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва живота на гениалния визионер на двайстия век Шри Оробиндо, който докосва границите на възможно за настоящия човешки дух. Не става дума за нова теория, религия или мистицизъм, а за практическо приложение. Шри Оробиндо търси ускорен начин за мутиране на Хомо Сапиенс и разширява визията ни за човешкия вид. С Интегралната йога той намира път към супраманталния човек, вероятно човека на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на по-високи нива на съзнание и да впишем материално (въплътим) истините според нивото, на което се намираме“, отбелязва Сатпрем.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици  разбужда и участва в организацията на революционно движение в Индия. Действията му били винаги в рамките на закона, което го правило неуязвим пред англичаните. Нещата напреднали, той бил убеден, че Индия ще се освободи. Дори предсказал годината. Същевременно съзирал растящата сянка на национал-социалистите с опасност човечеството да се самоунищожи. Оттеглил се от политиката и социалния живот, за да потърси възможност за ускоряване на мутирането на човешкия вид по естествен път. За него промяната в живота била свързана с радикална промяна в съзнанието на хората. Изхождал от постулата, че Хомо Сапиенс не е стационарен вид. Превел и анализирал непознати до тогава текстове от времето на ведическите риши. Съпоставял своите физически експерименти с някои правени в далечното минало и създал Интегралната Йога, различна от дотогавашните йогийски дисциплини. Малко преди да напусне тялото си, на брилянтен английски, с „думи, които виждат“, той довършил епопеята Савитри – 23813 стиха за сътворението и съдбата на човека.

В „Авантюра на съзнанието“ Сатпрем показва как човекът, носител на съзнание, е мост между безграничния дух и крайното в материята. Разбираме за привилегията да участваме в настоящата епоха и отговорната участ, която ни принадлежи. Свободата, която търсим и обичаме, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-разширени планове на съзнание?! Думата „авантюра“ етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.mere2

Във втория преработен превод на книгата предпочетох да взема санскритското име „Орробиндо“, звучащо като мантра, а не Ауробиндо, наследство от руските преводи взели английското произношение на името.  Пондишери, както произнасят французите, е бивш френски протекторат. На английски е Пондичери.

В превода бях затруднен да намеря на български  разлика между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit или mental и spirituel. На български думата мантал (ментал)  има в предвид мислите, но говорим също тесен и клетъчен мавнал. Spirituel не иска да каже само духовен, което на български е съвсем общо понятие, включващо религия, култура… На френски и английски тази дума дава идея за трансцедентност, свързана с човешкия дух. Човек може да бъде духовен, но не задължително spirituel (което включва духовност).

За повече яснота: Шри Оробиндо различава четири части в човека – мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ той влага човешка душа с Божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие в преражданията. Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Манталът, виталът и физиката (тялото) участват в утвърждаване на психическото същество.

Духът и материята са неделими, така както ги разбрат Спиноза и други философи в миналото. Съществуват интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, описани от някои автори.

За читатели на Авантюра на Съзнанието, ако имате въпроси, на които мога да отговоря, бих го направил с удоволствие.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: