Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

         « В подножието на Пирин се установихме в началото на гората под хижа Яворов. Преспахме в бусчето на Жирар. Сутринта ни събуди кристално чистата зора, просветнала между вековните мури наоколо. Гигантите припукваха, натежали от пресен мартенски сняг. Между едва прокрадващите се лъчи на слънцето от клоните им се лееха потоци искрящи снежинки. Ранобудната планината ни приемаше, по-красива и гостоприемна от всякога.

         Французите възбудени дръпнаха нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено и преди обяд вече сме задминали запустялата хижа Яворов. Наоколо всичко е чудесно, освен, че Ясен още от сутринта е необичайно мълчалив.

         „Чоче, досега не са ни правили партина. Потръгва ни, не мислиш ли? Така ще бъде и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен. Но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Следваме следите на франсетата унесени в мисли. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи, събираме се в Париж и каквото сабя покаже

         Наближаваме билото, франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия като закована се е източила тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » с добър ход са ни необходими около два максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термус с чай, Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта е същата.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере...

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, сякаш нервен и тревожен.

         „Чоче, пъстървата в раницата се раздвижи… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да бъда оптимист.

         « Само веднъж да стигнем, очакват ни само хубави неща! » – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.  

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Ясен. „Този път сме четирима!“ – чувам приятеля ми да говори като на себе си.

         Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него напредва Ясен, който държи ските си в една ръка, щеките в друга и ги забожда в снега при всяка крачка. Ръцете му не са свободни и това ме дразни! Извиквам му да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.

         „Пъстървата е в тигана-а!“ – се провиквам.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Вкопчен в скалата, вися над пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е ниско долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

         … Дочуваме познатия глас, накъсан от виелицата:

         „Да… до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток, после лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и в ушите ми зазвучава старото, познато от Каикохе: « всичко е наред!».

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева, всички заедно повтарят: « всичко е наред! ».

         Миг и вечност в едно.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям отново « всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай. »

         Трясвам телефона ужасен и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар очакват да заловят диверсантите. Аз съм първия.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерче на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и са прекъснали акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да но батериите в станциите им са паднали, връзката между двата отряда се прекъсва. « Не иска да рискуваме. Иде нов фронт! » – отговарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощ…

         Ясен е горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето се влошава наистина. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленичил в снега, обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът продължава. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на приятел, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, за да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже само, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как сред група чужденци, млад мъж е блъснал приятеля си в пропаст, защото същият му е отказал да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани между хората от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни. А само те правят света възможен и поносим.

         Разбрах до каква степен болката затваря, озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и града. Бяхме се намерили няколко  интелектуалци със свободен дух, търсещ изява.  Родителите ни бяха показали планината като спасение без участие в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше и в желязната система на режима опитвахме без да  афишираме да създадем  някакъв свободно дишащ микро климат. Мястото беше връх, над него – безкрайния небосвод, а хоризонтът с винаги различните изгреви и залези, свързваше крайното при нас с отвъдния въображаем безкрай, обърнат в мечти. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното, залутани между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Звездите на плечният път ни отвеждаше в извънземни светове. Бяхме приятели със снежни виелици и  бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала ни беше достатъчна.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха  почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”, предназначена за физици, военни и метереолози. Лифтове за нагоре не бяха строени. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и необходимите уреди за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът би станал бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична беше един от тях. Станахме приятели както се получава между птици с еднакви перушина, които летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни, защото Кузман го преобрази в лифт за ски по улеите под върха, изработи тегличи и сподели с нас  произведението си.  С таланта си  добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни също ни приеха гостоприемно и имахме чудесни моменти заедно, след което излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя дори ни направи компания да вземе първия си урок по ски. Накратко “дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и  красиви завихряния натрупаха сняг по козирките на върха. Побързахме, но както винаги  табиетлийски, с малко водка, за да превърнем трудностите в удоволствие. Силният пукот ни изненада и заформилата се при върха прашна лавина, без да ни изчака ни заля и понесе със себе си.

                                                                            / Мястото на  лифта /

Хора, несвикнали със силните усещания сред природата, ни обвиняват в невнимание и с право.  Адреналинът предзикан от усещането на риска е дрог, който всеки алпинист търси да повтори. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Усещането е незаменимо, изпълва с благодарност към живота.

За миг, спонтанно, преди да ни залее бялата маса, дали  изреках “благодаря” не знам, но имах усещане  за благодарност.

Като деца обичахме морските вълни да ни завъртат и изхвърлят на брега. На какво  благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното дотогава от живота.

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо. На броени метри изпод снега  изригна и Върбан и се развика на трудно разбираем език, най-вероятно това, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се  заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни разтресе с удивителна амплитуда. Лавината ни беше отнела всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше издутина. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-виско. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  ни раздвижва кръвта, животът ни очакваше  горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка – за сила. Върбан и Кузман накуцват съучаснически наоколо. Обещаваме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решават, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах обратно горе при Кузман на леч при орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с връх Кук отзад в облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето – вижте блога за Ню Йорк – сърцето ме тегли високо в родните планини, полюс на безвремие, материален израз на духа насочен по вертикала към всемира.

02Cat s ridje - copie

Пирин за мен е най-хубавата планина на земята. Тук намирам място, където слънцето и луната се поздравяват, студената и топлата светлина облизват едновременно страховития мраморен масив. В кутията-заслон “Баюви дупки” човек се приютява, както в Ноевата кутия (ковчег е погрешно преведено в петокнижието), за да открие светът различен на другия ден.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъща, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни задължава да се учим и оправяме сами. Тази стабилна среда, свързваща небето със земята, ни помага  да преоткриваме живота по различен начин.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме. Търсихме себе си на неутрален, чист и стимулиращ извънградски терен.  Денем сред диви кози и еделвайси, после нощем пред тлеещи въглени споделяхме интимни мисли, незаписвани, недокладвани в скрити досиета. Нямахме добра екипировка, но порива на сърцата ни бяха достатъчни. Планината стимулираше свободата, която си даряхме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог,разбираше от вино и го правеше добре. Аз не знаех на къде вървя. Инженерството приемах за неутрален социален мост. Често се питах каква ни е ролята, какво правим на тази земя – очевидно не да строим Комунизъм. Имах себе си за щастлив, но нещо съществено, необяснимо какво липсваше, друго пречеше. С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си. Така става в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да реализираме това наше „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но после бягахме отново, далеч от всички. Единствено Планината приемахме безусловно. Неутралният, минерален свят, сред който приятелството ни намираше още по-силен израз.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни на ръба, по който вървяхме се отлепи и Върбан пада в пропаста на Бански суходол. Закрепих се на косъм за скалата и като по чудо останах жив. (случката е подробно описана в предишен блог) След няколко месеца с много перипетии (тема за цяла книга) получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който мечтаехме да надникнем с Върбан, се разкри, за да продължа да търся и да откривам за двама ни истините за земята и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

Лутах се няколко години без работа и отново вървях по ръба на възможното в живота. Неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина, да стана най-после легален и свободен човек в обществото. Досещате се, че Върбан ми подари виното, пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. Виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега с четири очи продължавам да откривам света за двама ни.  В живота всичко е свързано по някакъв начин, за разочарование няма място. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство.

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и по Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде, взирахме се зад хоризонтите, заспивахме със звездите. Станало беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и специално в тази малка спасителна кутия, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес още по-добре съзнавам как живота и смъртта са едно и също нещо. А колкото до „зад хоризонта“, за което мечтаехме с Върбан,  един ден се надявам всички хоризонти и всички хора да се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Шри Оробиндо

sri-aurobindo Споделям с българския читател няколко думи за превода  на „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, с автор Сатпрем, Факел Експрес, второ преработено издание от 2008 година.

Темата е актуална и за двайсет и първия век.  Трудностите за човека не са намаляли още от времето, откакто сме разбрали, че съзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, но самото творение ни е убягвало винаги. Светът, в който живеем незадоволени ни задължава  да го живеем и да го променяме. В търсене на възможни разрешения, променяме и себе си, а това ни дава привилегията да меним нивото на съзнание във всеобщата материя, част от която сме самите ние. Ускорението в което живеем ни принуждава да разграничим по-ясно стойностите в живота. Новият век се очертава като врата за на нов свят, вероятно по-човешки. Думите „ново“ и „принуждава“ плаши, обърква и същевремено ни дава надежда.

Защо говорим за Шри Оробиндо, живял преди близо век? Какво общо с ускорената мондиализация и с всички заливащи промени? В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва живота на този гениален визионер на двайстия век, който достига до границите на възможно за човешкия дух. Не става дума за нова теория, религия или някакъв вид мистицизъм, а за практическо приложение. Като човешки гений Шри Оробиндо разширява визията за човека като вид. Като планинар  давам пример с алпиниста Меснер, който с изкачването сам, без кислород на всички осемхилядници, разшири физическите възможности на човека по отношение на алпинизма. Шри Оробиндо физически задмина състоянието на Хомо Манталикус*** (човекът, който мисли – „мисля, следователно същестувам“ на Декарт), за да разшири  възможностите на човешкия мозък  преди опитите на трансперсоналистите да осъществят изкуствени клонажи. Търсейки ускорен начин за мутация на вида ни Хомо Сапиенс, с  интегралната йога той отвори път към  супраманталния човек, вероятно човека на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на все по-високи нива … … да впишем и въплътим по материален начин истините от нивото, на което се намираме“, пише Сатпрем, блестящо представил епохата и живота на Шри Оробиндо.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици  разбужда Индия за революционно движение, основано за първи път на принципа на осъзнаване и ненасилие. Ганди прилага тази идея, а Шри Оробиндо дотогава революционер и поет, се оттегля в Пондишери, за да се отдаде на основната си цел: търсене и осъществяване на възможното за човека като нестационарен вид. След като превежда и експериментира с нов поглед старите индийски писания, той сверява опитите от миналото с настоящите си експерименти. Реализира Интегралната Йога, различна от  практикуваните до тогава йогически принципи. Целта му е да ускори във времето естествената еволюция на човешкия вид. Малко преди да напусне тялото си Шри Оробиндо довършва епопеята  Савитри за сътворението и съдбата на света, написана с „думи, които виждат“ – 23813 стиха на блестящ английски език.

„Авантюра на съзнанието“ представя част от човешката ни авантюра. Сатпрем, както в приказка, предава живота и ролята на Шри Оробиндо за еволюцията на човешкия вид. Представен е човекът, носител на съзнание, мост между крайното и безкрайното в материята. Разбираме привилегията да участваме в настоящата епоха и за трудната, изключително интересна, отговорна участ, която имаме. А свободата, която обичаме и търсим, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-висши планове на съзнание?! Думата „авантюра“ етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.mere2

Макар написана преди 40 години, книгата се чете многократно на различни нива. Тя се обръща най-вече към хора с чувство за трансцендентност, които милеят за участта на човека. Хора, които горят да участват съзнателно в усилието, което ни води от полуживотински към човешки вид. Можем да разберем, че сме хора едва след като надминем и погледнем с  дистанция това, което днес опитваме да търсим и наричаме „човешко“. Дистанцията на разбиращия поглед, което наричаме съзнание,  помага да определяме стойностите в живота.  Говорим за трансцедентност, защото с движението по хоризонтала, ускоряваме единствено процеса на материалното си пре-осигуряване (считано от някои за благополучие), включващо отчуждаването от себе си и околните. Лишени от чувство за вертикалност, без възможност да познаем себе си, не бихме могли да се отворим за Света, който търсим. Не е необходимо да се разпъваме на кръст и да изкупваме страдание, достатъчна е връзката между вертикала и хоризонтала, между духовно и материално, която е в основата на Интегралната Йога.
Читателят свиква с терминологията на „Божествения материализъм“** на Шри Оробиндо, където думата „Божествен“ не е оцветена религиозно, а ни насочва към неназовимото. Трудна дума в настоящия свят, разделен между крайни религиозни доктрини и скептици, задушени в мантални пируети или други също с болни амбиции.  Строго рационалният читател трудно би приел лабораторно неизмеримите преживявания на Шри Оробондо, който въпреки всичко не се е колебал да нарече Ашрама „човешка лаборатория“, и след като постигнал търсеното напусне тялото си с усмивка.

*Във втория преработен превод на книгата предпочетохме да вземем санскритското име Оробиндо, звучащо в бившата френска колония Пондич(ш)ери то звучи и е прието като мантра, а не това от руския превод, близък  до английското звучене Ауробиндо (Aurobindo).

** С това заглавие от същия автор преведох на български първи том,  разкриващ живота и  развитието на Интегралната йога в тялото на Мер, сподвижницата на Шри Оробиндо. Изд. Сарасвати 2000 год. Под заглавието „Новият вид“, автор Сатпрем, Издателство Факел Експрес 2004 година издаде втори том за Мер на същата тематика.

*** Искам да споделя затруднението в превода от френски и английски на български да определя разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit, mental и spirituel. На български думата мантал (ментал)  говори за мислещата част на човека, но spirituel не означава само духовен, което на български е общо понятие, включващо религия, култура, нетеност… Става дума за неопределимата, трансцедентност на човешкия дух.

За повече яснота Шри Оробиндо различава четири части в човека: мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ Шри Оробиндо влага човешка душа, таяща божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие в преражданията . Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Същевременно манталът, виталът и физиката (тялото) нормално  помагат да открием и утвърдим психическото същество в себе си. Дух и материя са неделими, нещо разбрано от Спиноза и  други философи от миналото. Съществуват интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, добре описани от различни автори.

*През месец декемри 2010 Издателство „Факел Експрес“ преиздаде за трети път „Авантюра на Съзнанието“.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: