Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Зората ни разбуди сред вековните, облечени в бяла премяна борове. Денят беше свеж, кристално ясен, с тишина, нарушавана единствено от пропукването на някой претоварен от сняк клон. Следите от ските ни се кръстосваха с тези на горските обитатели. Слънчеви лъчи срамежливо се прокрадваха между боровете, планината ни се радваше на свободата, която си дарявахме. 

След Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите, с Върбан намалихме ритъма на ходене и се заговорихме за последните ни преживявания. За първи път заговорих за възможността да се оженя и ако всичко мине добре, да замина преди него. Това щеше да разреши проблема с робията му в Либия и можехме да се съберем в Париж по-рано от предвиденото.

Следвахме следите на французите: « за първи път имаме пред себе си партина, каквато досега никой не беше правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Тръгнало ни е и така ще бъде занапред! Без външна помощ нещата не стават! ». Върбан се засмя. Знаеше как не обичам професията си и се тревожа с какво ще се представя на запад. Винарството, специално във Франция, можеше да ни отвори врати и да дойде като възможност да се реализираме. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако пък не, ще продължаваме докато стане! ».

Откъм хоризонта над Югославия забелязахме тънка черна ивица, приличаща на фронт. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим ивицата?! Мълчахме и четиримата. Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта оставаше една и съща. Бяхме набрали височина, не ни се връщаше обратно и без да се колебаем повече решихме да продължим. Вървяхме по най-красивото и опасно било на българските планини, място върховно, където обичахме да си зареждаме батериите.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски и щеки, прегърнахме се и вкопчени един в друг, прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с буреносния тътен, рецитирахме, биехме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни погали без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан беше неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си носех прясна пъстърва, при Върбан имаше домашно вино. Да не говорим за лакомствата в раниците на французите. Правех всичко, за да мисля позитивно. Заслонът не беше далеч.

Чертата на хоризонта се обърна в черна вълна с буреносен вятър. Снежната буря ни заля. 

« Нещата се повтарят! » промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани на козирката. Връщането беше безмислено.

Жерар пое партината най-отпред, след него Върбан и накрая след мен Ален. Върбан предпочете да държи ските си в ръка и да ги забожда при всяка крачка. Провикнах се да ги стегне на раницата, ръцете да остават свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с единия крак в пропастта. Ален и Жерар ме издърпаха внимателно. « А Върбан?? »  

Надвесен над пропаста закрещях с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу едва едва се дочу гласа на приятеля ми. Поисках да скоча при него – « Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта…! » изкрещяха Доминик и Жерар.

Върбан беше жив. Трябваше да издържи ноща! – « Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. В главата си  повтарях на приятеля си: « Връбче, трябва да издържиш, изяж меда, мисли позитивно, нали веднъж успяхме, с теб съм, ще се върна бързо! »

Спуснахме се на широки диагонали към долината на Влахина река. В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба от София ни познава, ще изпрати спасителен екип. Долината на Влахина река ще ме отведе в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е  жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчеви лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове. Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки,само пречат. Спирам с пресъхнала уста да натопя устни в студен поток. Слагам и главата, запалена от болка. Надигам се да се отърся и да полетя отново. Но нещо ме спира. Всичко е замряло. Някакъв пакет, блок от тишина, спусната от свише  в съзнанието ми..,  усет, убеждение без мисъл и емоция. Чувам кристално чисто  като шепот в себе си: “всичко е наред!”. Светът, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие  повтариха: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен. После тялото ми неусетно се затичва, към какво…  Изтръпнало, сърцето повтаря: Банчо, Банчо…

Спасителната служба в София реагира, но Пирин се оказа район с други местни спасители. « Даваме сигнал, те ще поемат грижата. Не можем да им се бъркаме! » – отговори дежурния спасител. Тряснах телефона. Обадих се панически на Кузман, който реагира готов да тръгне веднага, дори не сам за Предела. Негов приятел, служител в УБО с екипировката на спец службите. Щяло да има екип и за мен. Продължих на стоп до срещата с Кузман при колата на французите.

Вида, в който бях никой не отказа да ме вземе на стоп. Пристигнах преди Кузман. Местни милиционери, засекли френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. Това, че човек умира в планината, е проблем за спасителите, обясни местния полковник. Бях на път да колабирам, когато приятеля на Кузман ме извади от идиотската ситуация. Обясниха ни, че спасителите от Разлог са в акция да вадят проятеля ми. Към полунощ в хижата намерихме отрядът от Разлог разположен на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре… »., беше извинението. 

Кузман захвърли значката си на спасител, хапнахме нещо и продължихме към билото. От счупването на козирката беше изминало цяло денонощие. Двамата силни мъже ми помагаха да напредвам. Далеч зад нас замигаха фенери на спасителите.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях името на приятеля си. Без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд би отбой поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, дори убиец. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, не пожелаха дори да ме видят. 

Времето се влоши и не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече седмица. Мобилизираха военните. 

Върбан без възможност да диша със счупено плаващо ребро беше издал дух през същата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Линиите на живота и  на двама ни бяха дълбоки и добре очертани. Искахме да ги живеем заедно до дълбока старост. Държах ледената ръка на Върбан. Чуствах я като жива. Усещане, запечатано в тялото. Обещах да живея за двама.

Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. Мракът в този момент беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Останах да изчакам в лека кола до гробищата с надеждата да се промъкна и запаля свещ. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам да ме споходи същата участ.

В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Беше ли това подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, все едно. Страхът и злините най-често идват от подтиснати страдания в миналото. Вековни вериги се късат най-трудно!“

 

 

 

Червеният задграничен паспорт получих от познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, забравил от радост идеята да го развея под носа на човека зад кожената врата. Натисках педалите на велосипеда към къщи с чуството, че този път светът ще стане наистина мой.

Пари за влака към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Към тях се добавиха стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искрене на вътрешен кабел се развил бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. Лошото остава на душманите, казва мъдро народа. А да си призная имал съм и незабравимо хубави моменти.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушахме границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко  интелектуалци със свободен дух, който търсеше израз, надежди, които таяхме в себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и без участието в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше. В желязната система на режима опитвахме без да го афишираме да създадем  дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна, звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай във форми, мечти, светлини. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното в  лутане между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме си в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отнасяше в извънземни светове. Сприятелявахме се с  виелици и снежни бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала беше достатъчна, човек може да се чуства свободен и в затвора.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно и почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”. Това място беше предназначено за физици, военни и метереолози . Лифтове за нагоре нямаше. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът става бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична се оказа индивид. Птици с еднакви перушина летят заедно, а приятелството, когато се получи е естествено както природата.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни. Кузман изработи тегличи и сподели с нас заедно с произведението си  улеите под върха. Споделената радост е двойна. С таланта си той добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг по улеите под върха. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя  не се отказа да ни направи компания и да  вземе първия си урок по ски. накратко “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и наблюдавахме как красиви завихряния трупат сняг по козирките на върха. Споделяхме скътана бутилка с водка и бързаме, както се казва табиетлийски, както винаги  да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформилата се при върха прашна лавина ни изпревари. Звукова вълна със силен пукот ни изненада и удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хора, несвикнали с планината, ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за силни усещания, които изпитва човек в опита да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете, това влиза в надпреварата между усещането спрямо природата и себе си, самата тя нехаеща за действията ни. Удоволствието от поетия риск е дрог, който иска да се повтаря. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Високо горе усещанетое незаменимо и изпълва с благодарност за силните моменти. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост и усещането извън различните програми и детерминизми в града.

Спонтанно за миг с поглед нагоре изреках или имах усещането за нещо подобно на “Благодаря”. После пухкава бяла вълна.

Като деца обичахме по-големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време изплувах като делфин устата отворена, пълна до гърлото със сняг, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо. После на броени метри Върбан изригна изпод снега и се развика нещо неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна с мелодичния си глас : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше сериозна цицина. Спасението беше на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  раздвижва кръвта, животът бешенагоре на Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме живи!

                                                        / Пътя към върха /

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Наоколо Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница намират преминаване през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка носи светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам обратно горе на леч при орлите.

Казват, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта при Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя само един от нас. Загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгоря. Няколко месеца след това хоризонта се отвори и заминах  за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми. С Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с връх Кук в облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето и оценяване на настоящия момент – вижте блога за Ню Йорк – с отворено сърце се опътвам високо в планината, полюс на безвремие, материален израз на духа забит в безкрая на всемира.

02Cat s ridje - copie

Това става в родна България, в най-хубавата планина на земята, в малкия, силен и толкова разнообразен Пирин. Ще потърся място, където слънцето и луната се поздравяват, казват си заедно добър ден и довиждане, където студена и топла светлина се събират да погалят страховития мраморен масив. Тук в кутийката-заслон “Баюви дупки” не повече от осем привилигеровани любители на природа могат да протегнат крак .

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъщата, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Природата е неутрална спрямо проблемите на всеки. Именно тази неутралност ни задължава и учи. Тази стабилна среда, свързваща небето с земят ни помага  да преоткрием живота различно.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както сме дишахме. Търсихме най-вече себе си на чист, неангажиращ терен.  Диви кози, еделвайси, нощем тлеещи въглени правеха компания на интимните ни мисли, незаписани, недокладвани, извън досиета. Нямахме добра екипировка, но следвахме порива на сърцата заедно с полета на мислите си. Планината отстъпваше, отваряше ни място за свободата, която си даряхме. Уморени от невъзможността да изразим себе си и от вечно повтарящия се свят долу, отпускахме души на воля, а късно вечер избутвахме накладения огън, за да заспим на топлата земя.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог, занимаваше се с вино и го правеше добре. Аз не знаех на къде вървя. Инженерството приемах за неутрален социален мост. Живеех с вероятно банални, но горящи въпроси в стил: защо, какво правим тук на тази земя? Приемах се за щастлив, но винаги нещо липсваше, друго пречеше. С Върбан се убеждавахме взаимно, че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за себе си и за живота. Същото става в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме за реализациата на нашето „зад хоризонта”. Обичаха ни всички, връщахме се с обич, после бягахме отново, далеч от всички. Единствено Планината приемахме безусловно. Най-доброто приятелство сред неутралния минерален свят.

Приказките се превръщат в действителност само за търпеливите. Повечето хора, скарани с времето, искат всичко да става веднага. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни на ръба, по който вървяхме се отлепи. Върбан пропада в пропаста на Бански суходол. Закрепих се на косъм и като по чудо останах жив. (случката е описана в друг блог) Няколко месеца след много перипетии получих паспорт за Франция. Хоризонта пред живота ми се разкри, за да продължа да търся и да откривам за двама истините за земята и хората. Един ден това щеше да бъде тема на фотографиите ми.

01 Refuje, Pirin - copie

На запад  се лутах без работа. Отново бях тръгнал по ръба на възможното в живота. Неочаквано се появи човек с облика на моя приятел. Предложи ми да се занимавам с френски вина, да стана най-после легален и свободен човек в обществото. Върбан ми подари виното, а то отвори пътя, за който бяхме мечтали по ръбовете на родния Пирин. Сега продължавам да му връщам с това, което откривам в света и в себе си. Отговорите, постигнати по духовен път  търсят винаги физическа реализация. Преобразувам ги във фотография. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство. В живота всичко е свързано и няма място за разочарование.

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но при Кончето и Котешкия чал се зареждахме от силния мрамор, взирахме се зад хоризонтите, заспивахме със звездите. По-красиво не намирахме. Беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасна природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин. Специално в тази малка спасителна кутийка, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасното избледнява, прекрасното остава.

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

Тук не е място да разправям цялата случка с Върбан, която в тогавашните времена, долу в града се оказа зловещо грозна. Светът ме прочисти и научи. Ще споделя само за хората с дух, свързани с голямата Природа.

Varban-1На следващия ден, 4 март в ранен здрач, стремглаво политам към Влахини езера. Долината на Влахина река ще ме отведе в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е вероятно жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчеви лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове. Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки,само пречат. Спирам с пресъхнала уста да натопя устни в студен поток. Слагам и главата, запалена от болка. Надигам се да се отърся и да полетя отново. Но нещо ме спира. Всичко е замряло. Някакъв пакет, блок от тишина, спусната от свише  в съзнанието ми..,  усет, убеждение без мисъл и емоция. Чувам кристално чисто  като шепот в себе си: “всичко е наред!”. Светът, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие  повтариха: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен. После тялото ми неусетно се затичва отново, към какво…  Изтръпнало, сърцето ми повтаря: Банчо, Банчо…

Пирин

Днес съзнавам още по-добре как ВСИЧКО Е НАРЕД – живот и смърт вървят заедно – или нищо не е наред и животът няма смисъл. Но не трябва да се спира, зад хоризонта има още безкрайно много. Един ден вероятно всички хоризонти и всички хора ще се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Днес без да познаваме добре разберем своето минало, настоящето на страната ни има да става все по-драматично, защото от несъзнание не се отива към осъзнаване и изграждане на ново културно общество.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Шри Оробиндо

sri-aurobindo Споделям с българския читател няколко думи за превода  на „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, с автор Сатпрем, Факел Експрес, второ преработено издание от 2008 година.

Сюжетът за  живота и делата на Шри Оробиндо остава извън популярните духовни теми на двайстия век. Под духовно в случая имам предвид spiritual, което на български се вмества в  общото понятие „духовно“. В случая става дума за трансцендентност на човешкия дух,  което не е задължително свързано с религия. Шри Оробиндо никога не е бил религиозен. (Сещам се за приказката, в която попитали дядо Боже коя за него е най-добрата религия, а той отговорил „Аз не съм религиозен!“.

Темата е съвсем актуална за двайсет и първия век.  Трудностите за човека не са намаляли от времето, откакто сме разбрали, че съзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, но самото творение ни е убягвало винаги. Светът, в който живеем виваги незадоволени задължава  да го живеем и променяме. В търсене на възможни разрешения, променяме и себе си. Това ни дава привилегията  да меним нивото на съзнание в материята, част от която сме самите ние. Ускорението в последните десетилетия ни принуждава да разграничим по-ясно стойностите в живота. Новият век се очертава като врата за на нов свят, вероятно по-човешки. Думите „ново“ и „принуждава“ плаши, обърква и същевремено дава надежда.

Защо говорим за Шри Оробиндо, живял преди близо век? Какво общо с ускорената мондиализация и с всички заливащи промени? В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва този гениален визионер на двайстия век, който достига до границите на възможно за човешкия дух. Не става дума за теория, религия или някакъв вид мистицизъм, а за практическо приложение. Като човешки гений Шри Оробиндо разширява визията за човека като вид. Като планинар мога да дам пример с алпиниста Меснер, който с изкачването сам, без кислород на всички осемхилядници, разшири възможното за човека по отношение на алпинизма. Шри Оробиндо „изкачи“ състоянието на Хомо Манталикус*** (човекът, който мисли – „мисля, следователно същестувам“ на Декарт), за да разшири  възможностите на човешкия мозък още преди преди опитите на трансперсоналистите да започнат изкуствени клонажи. Той потърси ускорен начин за мутация на вида ни Хомо Сапиенс, с интегралната йога отвори път към  супраманталния човек, вероятно човека на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на все по-високи нива … … да впишем и въплътим по материален начин истините от нивото, на което се намираме“, пише Сатпрем, блестящо представил епохата и живота на Шри Оробиндо.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици успява да разбуди Индия за революционно движение, основано за първи път на принципа на осъзнаване и ненасилие. Ганди след него прилага тази идея, а Шри Оробиндо дотогава революционер и поет, се оттегля в Пондишери, за да се отдаде на основната си цел: търсене и осъществяване на възможното за човека като нестационарен вид. След като превежда и експериментира с нов поглед старите индийски писания, той сверява опитите от миналото с настоящите си експерименти. Реализира Интегралната Йога, различна от  практикуваните до тогава йогически принципи. Целта му била ускоряване на естествената еволюция на човешкия вид. Малко преди да напусне тялото си Шри Оробиндо довършва епопеята  Савитри за сътворението и съдбата на света, написана с „думи, които виждат“ – 23813 стиха на блестящ английски език.

„Авантюра на съзнанието“ представя човешката ни авантюра. Сатпрем, както в приказка, предава живота и ролята на Шри Оробиндо за еволюцията на човешкия вид. Представен е човекът, носител на съзнание, мост между крайното и безкрайното в материята. Разбираме за привилегията да участваме в тази епоха, както и за трудната ни, изключително интересна, отговорна участ. А свободата, която обичаме и търсим, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-висши планове на съзнание?! Думата „авантюра“ етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.mere2

Макар написана преди 40 години, книгата се чете многократно на различни нива. Това засяга най-вече хора с чувство за трансцендентност, които милеят за участта на човека. Хора, които горят да участват съзнателно в усилието, което ни води от полуживотински към човешки вид. Можем да разберем, че сме хора едва след като надминем и погледнем с известна дистанция това, което днес се опитваме да търсим и наричаме човешко. Дистанцията на разбиращия поглед, която наричаме съзнание, ни помага да определяме каквото и да е било в живота.  Говорим за трансцедентност, защото с движение по хоризонтала ускоряваме единствено процеса на материалното си пре-осигуряване (считано от някои за благополучие), включващо отчуждаването от себе си и околните. Лишени от чувство за вертикалност, без възможност да познаем себе си, не бихме могли да се отворим за Света. Без необходимост да се разпъваме на кръст (!), връзката между вертикала и хоризонтала, между духовно и материално е в основата на Интегралната Йога.
Читателят свиква с терминологията на „Божествения материализъм“** на Шри Оробиндо, където думата „Божествен“ не е оцветена религиозно, а ни насочва към неназовимото. Трудна дума в настоящия свят, разделен между крайни религиозни доктрини и скептици, задушени в мантални пируети и болни амбиции.  Строго рационалният читател трудно би приел лабораторно неизмеримите преживявания на Шри Оробондо, който въпреки всичко не се е колебал да нарича Ашрама си „човешка лаборатория“, след което, веднъж постигнал търсеното, да напусне тялото си с усмивка.

*Във втория преработен превод на книгата предпочетохме да вземем санскритското име Оробиндо, звучащо в бившата френска колония Пондич(ш)ери като мантра, а не това от руския превод, близък  до английското звучене Ауробиндо (Aurobindo).

** С това заглавие от същия автор е преведен на български първи том,  разкриващ живота и  развитието на Интегралната йога в тялото на Мер, сподвижницата на Шри Оробиндо. Изд. Сарасвати 2000 год. Под заглавието „Новият вид“, автор Сатпрем, Издателство Факел Експрес 2004 година издаде втори том за Мер на същата тематика.

*** Тук е мястото да споделя затрудненията си в превода от френски и английски на български в определяне на разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit, mental и spirituel. На български думата мантал  говори за мислещата част на човека, но spirituel не е само духовната част, в която на български приемаме всичко, което наричаме духовно, едва ли не различно от материалното. Става дума за неопределимата част на човешкия дух. Нека да отбележим за яснота, че Шри Оробиндо различава четири части в човека: мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ Шри Оробиндо влага човешка душа, таяща божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие в преражданията . Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Същевременно манталът, виталът и физиката (тялото) нормално  помагат да открием и утвърдим психическото същество в себе си. Дух и материя са неделими, нещо разбрано от Спиноза и някои други философи от миналото. Съществуват интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, добре описани от някои автори.

Не бих отказал да отговоря, доколкото е в компетентността ми, на всеки по-взискателен за информация на тази тема читател.

През месец декемри 2010 Издателство „Факел Експрес“ преиздаде за трети път „Авантюра на Съзнанието“ на разположение по книжарниците.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: