Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година

« Спахме в колата на Жерар, която оставихме в гората ниско долу под хижа Яворов. Блясъка на кристално чистата зора ни вдигна на крак. Гигантските вековни мури, с клони натежали от сняг пропукват ритмично, изливат потоци искрящи от слънцето снежинки. Планината се събужда, красива и гостоприемна. 

Със ските пресякохме следи на невидими горски обитатели. Мълчаливо набрахме височина, около обяд задминахме празната хижа и намалихме ритъма си. С Върбан следвахме следата от ските на французите пред нас. Опитвах да повдига духа на приятеля ми, който продължаваше да е унил.

– Досега никой не ни е правил партина Чоче. Потръгва ни, нали виждаш. Така ще става и занапред!

– От твоите уста в Божиите уши – погледна вяло Върбан, кактко винаги свръх чуствителен и по-голям реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после! – насърчх го отново.

За мен е повече от ясно, ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и много бързо ще се съберем в Париж. 

Французите вече бяха стигнали билото и ни очакваха с погледи обърнати на запад. На хоризонта над Югославия се беше очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход оставаха около два часа. Дали наближава фронт и щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, а Върбан буркан с мед от раницата си. Чертата на хоризонта остана същата. 

Намирахме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали бяхме височина, не ни е в стила да се върнем обратно. Освен това чертата стоеше непроменена. Ако вятър завърти фронта, можеше да ни се размине. Заслонът не беше далеч и решихме да продължим по билото.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни беше застигнала снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега, и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене,  Върбан продължаваше да е тревожен. В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. Напредвахме бързо, очакваха ни хубави неща. 

Чертата на хоризонта внезапно надебеля, превърна се в черна вълна, която ни връхлетя с буреносен вятър. Този път сме четирима! 

Вързахме ските на раниците и един след друг, стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не стана дума.

Жерар водеше партината, Върбан стъпваше в следите му. Виждах как държи ските си в ръце и ги забожда при всяка крачка пред себе си. Това ме дразнеше, извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, за да са ръцете му свободни. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещявам за кураж.

– Нещата се повтарят! – това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата с един крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпаха. 

А Върбан?! Върбан е долу. 

Надвесен над пропаста крещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Тримата дочухме познатия глас. Приготвих се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – крещяха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – провикнах се, за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона беше оловно. Вятърът бушуваше все така зловещо. Яростен и неукротим. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имаме нуждах от помощ. 

Повтарях си безутешно на ум: « Връбче, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но бях далече от него. Не оставаше друго, освен да тичам надоло за помощ.

Спуснахме се слепешката по склона до Влахина река. Оставих багажа си на французите и се затичах надоло по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – опитвах да се убеждавам в движение.

Надбягвах се с времето. Високо горе през чернилката се прокраднаха няколко слънчеви лъча. В първия шумящ поток натопих пресъхналата си уста и лицето, после цялата си запалена глава. Природата наоколо заглъхна – шумът на потока, бученето на планината, всичко замря и във въздуха прозвуча отново познатото от Каикохе « всичко е наред ». Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева наоколо повтаряха с мен: « всичко е наред ».

« Банчо! Банчо! » – хълцах от болка и радост. Тичах надолу и повтарях: « Всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното всичко друго беше възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух канцеларски глас отговори, формално и съвсем лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал в Разлог, а колегите ще поемат грижата. Районът е техен! » 

Тряснах телефона и завъртях на Кузман, който обеща да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускори стопа и пристигнах преди Кузман, ала местните милиционери, закотвени до колата на Жерар, ме арестуваха. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас и на спасителите! Они са веке в акция. Теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Вече щях колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел, неясно познанство от спец службите « УБО*». Двамата донесоха ултрамодерен скиорски екип и за мен. Милиционерите козируваха и тихомълком се оттеглиха. Към полунощ в хижата заварихме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той нема да е жив! – беше реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Ше го изровим…

Занемях. Кузман откачи значката си на спасител и демонстративно я захвърли. Хапнахме набързо и продължихме сами към билото. 

Ниско долу зад нас виждяхме да мигат светлинки от фенерчетата на спасителите, явно стреснати от случилото се. От инцидента бяха изминали двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Без отговор. 

Въжетата, с който разполагахме се оказаха недостатъчни, за да слезем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог за срам и резил се оттегли, на всичкото отгоре батериите на станциите им били спаднали. Върбан остана сам.

В София ме посрещнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, сега отказаха да ме видят.

Времето се влоши и не позволяваше на акцията да продължи. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. 

Изтече седмицата. Военните свалиха тялото в гората. Върбан беше счупил плаващо ребро и заради затруднено дишане е издъхнал още през първата нощ. 

Държах ръката на приятеля си за последен път, ледената и жива, познавах я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се дълъг живот. 

Стоях безмълвен до него в снега и му обещах да живея за двама. 

Казват, че малко преди разпукването на зората, нощта става най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха. В частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища, стоях зашеметен, в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба на Върбан. Близка на семейството притичва до колата специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

Като допълнение на всичко това, в местен вестник пишеше как приятел блъска приятела си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или го правеха от примитивна лошотия, беше все едно. Злините бълваха отвсякъде като вериги на подтискани страдания, наследени от поколенията ни от векове. Усещам ги като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сляха в едно, видях как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и съвсем рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява човека. Помага ни само непреднамерената добрина. Тя осмисля живота! »

 

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само татко ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и града. Бяхме се намерили няколко  интелектуалци със свободен дух, търсещ изява.  Родителите ни бяха показали планината като спасение без участие в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше и в желязната система на режима опитвахме без да  афишираме да създадем  някакъв свободно дишащ микро климат. Мястото беше връх, над него – безкрайния небосвод, а хоризонтът с винаги различните изгреви и залези, свързваше крайното при нас с отвъдния въображаем безкрай, обърнат в мечти. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното, залутани между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Звездите на плечният път ни отвеждаше в извънземни светове. Бяхме приятели със снежни виелици и  бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала ни беше достатъчна.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха  почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”, предназначена за физици, военни и метереолози. Лифтове за нагоре не бяха строени. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и необходимите уреди за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът би станал бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична беше един от тях. Станахме приятели както се получава между птици с еднакви перушина, които летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни, защото Кузман го преобрази в лифт за ски по улеите под върха, изработи тегличи и сподели с нас  произведението си.  С таланта си  добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни също ни приеха гостоприемно и имахме чудесни моменти заедно, след което излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя дори ни направи компания да вземе първия си урок по ски. Накратко “дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и  красиви завихряния натрупаха сняг по козирките на върха. Побързахме, но както винаги  табиетлийски, с малко водка, за да превърнем трудностите в удоволствие. Силният пукот ни изненада и заформилата се при върха прашна лавина, без да ни изчака ни заля и понесе със себе си.

                                                                            / Мястото на  лифта /

Хора, несвикнали със силните усещания сред природата, ни обвиняват в невнимание и с право.  Адреналинът предзикан от усещането на риска е дрог, който всеки алпинист търси да повтори. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Усещането е незаменимо, изпълва с благодарност към живота.

За миг, спонтанно, преди да ни залее бялата маса, дали  изреках “благодаря” не знам, но имах усещане  за благодарност.

Като деца обичахме морските вълни да ни завъртат и изхвърлят на брега. На какво  благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното дотогава от живота.

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо. На броени метри изпод снега  изригна и Върбан и се развика на трудно разбираем език, най-вероятно това, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се  заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни разтресе с удивителна амплитуда. Лавината ни беше отнела всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше издутина. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-виско. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  ни раздвижва кръвта, животът ни очакваше  горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка – за сила. Върбан и Кузман накуцват съучаснически наоколо. Обещаваме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решават, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах обратно горе при Кузман на леч при орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с връх Кук отзад в облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето – вижте блога за Ню Йорк – сърцето ме тегли високо в родните планини, полюс на безвремие, материален израз на духа насочен по вертикала към всемира.

02Cat s ridje - copie

Пирин за мен е най-хубавата планина на земята. Тук намирам място, където слънцето и луната се поздравяват, студената и топлата светлина облизват едновременно страховития мраморен масив. В кутията-заслон “Баюви дупки” човек се приютява, както в Ноевата кутия (ковчег е погрешно преведено в петокнижието), за да открие светът различен на другия ден.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъща, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни задължава да се учим и оправяме сами. Тази стабилна среда, свързваща небето със земята, ни помага  да преоткриваме живота по различен начин.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме. Търсихме себе си на неутрален, чист и стимулиращ извънградски терен.  Денем сред диви кози и еделвайси, после нощем пред тлеещи въглени споделяхме интимни мисли, незаписвани, недокладвани в скрити досиета. Нямахме добра екипировка, но порива на сърцата ни бяха достатъчни. Планината стимулираше свободата, която си даряхме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог,разбираше от вино и го правеше добре. Аз не знаех на къде вървя. Инженерството приемах за неутрален социален мост. Често се питах каква ни е ролята, какво правим на тази земя – очевидно не да строим Комунизъм. Имах себе си за щастлив, но нещо съществено, необяснимо какво липсваше, друго пречеше. С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си. Така става в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да реализираме това наше „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но после бягахме отново, далеч от всички. Единствено Планината приемахме безусловно. Неутралният, минерален свят, сред който приятелството ни намираше още по-силен израз.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни на ръба, по който вървяхме се отлепи и Върбан пада в пропаста на Бански суходол. Закрепих се на косъм за скалата и като по чудо останах жив. (случката е подробно описана в предишен блог) След няколко месеца с много перипетии (тема за цяла книга) получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който мечтаехме да надникнем с Върбан, се разкри, за да продължа да търся и да откривам за двама ни истините за земята и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

Лутах се няколко години без работа и отново вървях по ръба на възможното в живота. Неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина, да стана най-после легален и свободен човек в обществото. Досещате се, че Върбан ми подари виното, пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. Виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега с четири очи продължавам да откривам света за двама ни.  В живота всичко е свързано по някакъв начин, за разочарование няма място. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство.

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и по Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде, взирахме се зад хоризонтите, заспивахме със звездите. Станало беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и специално в тази малка спасителна кутия, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес още по-добре съзнавам как живота и смъртта са едно и също нещо. А колкото до „зад хоризонта“, за което мечтаехме с Върбан,  един ден се надявам всички хоризонти и всички хора да се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Добавям няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. От нас никой никога не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Спомням си, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на новото управляващо малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. По това време баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да напишеш това точно сега…, с тази статия буквално се самоубиваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, докато мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последния момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под натиск, дошъл извън България, се дава амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха една част фалшифицирани, друга напълно окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романа, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие, само две страници, беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи като много добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Бил съм веднъж на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия вече от 30 години. Без да смятаме произшествията ми  през осемдесетте години с кадесари по петите с невероятен късме да се измъкна неузвим.

Толкова за гръбнаците, освен, че миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека.  Още от Сократово време хората с изправени гръбнаци не са били на мода. „Големият писател не е обичан от правителствата, той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин спрямо артистите, историите с Манделщам и други…

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напусна без да го завърши. Помня старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Дядо Иван топеше дървена перодръжка с перо в стара, стъклена мастилница, довършваше трети том на История на България. Вечер присядах до старото нощно шкафче, а дядо пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. От голямата библиотека до стената ни съпровождаше миризмата на стари книги. В стята цареше уют, особена сигурност и чувството, че светът е безкраен. Детското ми въображение летеше в далечни светове и епохи. До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите -патриоти, хвърлили се безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия и в колебание какво да следва, се загрижил с каква професия би могъл да бъда най-полезен за отечеството си.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, което дотогава е осмисляло живота му. Историята не може да бъде преиначавана. Руско-турската война, сюжет в третия том на История на България, (все още в ръкопис) не се нагажда към новия режим. Вълко Червенков я спира  и като по чудо не изпраща дядо  на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а аз имам тепърва успешно да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари, а електрокардиографът на баща ми, първи в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван в собствения ни апартамент също му разрешават самостоятелна стая, за да пише своята история. Макар известна политическа личност, тесен социалист, публицист, изявен общественик от началото на века, оставен е да диша. Помня последните му години. В стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави, сгушени в таинство до големия Филипс да слушат станции на къси вълни, да бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушители, липсват само изпаренията и вещиците от Макбет. Промъквам се безшумно, любопитно надничам, за да вдишам от особената атмосфера.

Дядо Иван ме захласваше с фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци…, подвизи на  българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше, а в мен изостри жаждата да откривам, да търся винаги по далеч.  С благодарност нося това  в себе си, което по-късно заедно с фотографията  продължи да ми разкрива нови хоризонти.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди „братята“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Шри Оробиндо

sri-aurobindo Споделям с българския читател няколко думи за превода  на „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, с автор Сатпрем, Факел Експрес, второ преработено издание от 2008 година.

Темата е актуална и за двайсет и първия век.  Трудностите за човека не са намаляли още от времето, откакто сме разбрали, че съзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, но самото творение ни е убягвало винаги. Светът, в който живеем незадоволени ни задължава  да го живеем и да го променяме. В търсене на възможни разрешения, променяме и себе си, а това ни дава привилегията да меним нивото на съзнание във всеобщата материя, част от която сме самите ние. Ускорението в което живеем ни принуждава да разграничим по-ясно стойностите в живота. Новият век се очертава като врата за на нов свят, вероятно по-човешки. Думите „ново“ и „принуждава“ плаши, обърква и същевремено ни дава надежда.

Защо говорим за Шри Оробиндо, живял преди близо век? Какво общо с ускорената мондиализация и с всички заливащи промени? В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва живота на този гениален визионер на двайстия век, който достига до границите на възможно за човешкия дух. Не става дума за нова теория, религия или някакъв вид мистицизъм, а за практическо приложение. Като човешки гений Шри Оробиндо разширява визията за човека като вид. Като планинар  давам пример с алпиниста Меснер, който с изкачването сам, без кислород на всички осемхилядници, разшири физическите възможности на човека по отношение на алпинизма. Шри Оробиндо физически задмина състоянието на Хомо Манталикус*** (човекът, който мисли – „мисля, следователно същестувам“ на Декарт), за да разшири  възможностите на човешкия мозък  преди опитите на трансперсоналистите да осъществят изкуствени клонажи. Търсейки ускорен начин за мутация на вида ни Хомо Сапиенс, с  интегралната йога той отвори път към  супраманталния човек, вероятно човека на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на все по-високи нива … … да впишем и въплътим по материален начин истините от нивото, на което се намираме“, пише Сатпрем, блестящо представил епохата и живота на Шри Оробиндо.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици  разбужда Индия за революционно движение, основано за първи път на принципа на осъзнаване и ненасилие. Ганди прилага тази идея, а Шри Оробиндо дотогава революционер и поет, се оттегля в Пондишери, за да се отдаде на основната си цел: търсене и осъществяване на възможното за човека като нестационарен вид. След като превежда и експериментира с нов поглед старите индийски писания, той сверява опитите от миналото с настоящите си експерименти. Реализира Интегралната Йога, различна от  практикуваните до тогава йогически принципи. Целта му е да ускори във времето естествената еволюция на човешкия вид. Малко преди да напусне тялото си Шри Оробиндо довършва епопеята  Савитри за сътворението и съдбата на света, написана с „думи, които виждат“ – 23813 стиха на блестящ английски език.

„Авантюра на съзнанието“ представя част от човешката ни авантюра. Сатпрем, както в приказка, предава живота и ролята на Шри Оробиндо за еволюцията на човешкия вид. Представен е човекът, носител на съзнание, мост между крайното и безкрайното в материята. Разбираме привилегията да участваме в настоящата епоха и за трудната, изключително интересна, отговорна участ, която имаме. А свободата, която обичаме и търсим, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-висши планове на съзнание?! Думата „авантюра“ етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.mere2

Макар написана преди 40 години, книгата се чете многократно на различни нива. Тя се обръща най-вече към хора с чувство за трансцендентност, които милеят за участта на човека. Хора, които горят да участват съзнателно в усилието, което ни води от полуживотински към човешки вид. Можем да разберем, че сме хора едва след като надминем и погледнем с  дистанция това, което днес опитваме да търсим и наричаме „човешко“. Дистанцията на разбиращия поглед, което наричаме съзнание,  помага да определяме стойностите в живота.  Говорим за трансцедентност, защото с движението по хоризонтала, ускоряваме единствено процеса на материалното си пре-осигуряване (считано от някои за благополучие), включващо отчуждаването от себе си и околните. Лишени от чувство за вертикалност, без възможност да познаем себе си, не бихме могли да се отворим за Света, който търсим. Не е необходимо да се разпъваме на кръст и да изкупваме страдание, достатъчна е връзката между вертикала и хоризонтала, между духовно и материално, която е в основата на Интегралната Йога.
Читателят свиква с терминологията на „Божествения материализъм“** на Шри Оробиндо, където думата „Божествен“ не е оцветена религиозно, а ни насочва към неназовимото. Трудна дума в настоящия свят, разделен между крайни религиозни доктрини и скептици, задушени в мантални пируети или други също с болни амбиции.  Строго рационалният читател трудно би приел лабораторно неизмеримите преживявания на Шри Оробондо, който въпреки всичко не се е колебал да нарече Ашрама „човешка лаборатория“, и след като постигнал търсеното напусне тялото си с усмивка.

*Във втория преработен превод на книгата предпочетохме да вземем санскритското име Оробиндо, звучащо в бившата френска колония Пондич(ш)ери то звучи и е прието като мантра, а не това от руския превод, близък  до английското звучене Ауробиндо (Aurobindo).

** С това заглавие от същия автор преведох на български първи том,  разкриващ живота и  развитието на Интегралната йога в тялото на Мер, сподвижницата на Шри Оробиндо. Изд. Сарасвати 2000 год. Под заглавието „Новият вид“, автор Сатпрем, Издателство Факел Експрес 2004 година издаде втори том за Мер на същата тематика.

*** Искам да споделя затруднението в превода от френски и английски на български да определя разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit, mental и spirituel. На български думата мантал (ментал)  говори за мислещата част на човека, но spirituel не означава само духовен, което на български е общо понятие, включващо религия, култура, нетеност… Става дума за неопределимата, трансцедентност на човешкия дух.

За повече яснота Шри Оробиндо различава четири части в човека: мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ Шри Оробиндо влага човешка душа, таяща божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие в преражданията . Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Същевременно манталът, виталът и физиката (тялото) нормално  помагат да открием и утвърдим психическото същество в себе си. Дух и материя са неделими, нещо разбрано от Спиноза и  други философи от миналото. Съществуват интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, добре описани от различни автори.

*През месец декемри 2010 Издателство „Факел Експрес“ преиздаде за трети път „Авантюра на Съзнанието“.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: