Памир
2009
Какво ли не е писано за приятелството. Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и другите, остават в паметта ни за цял живот. После заемаме роли, свързани с изискванията на обществото и започваме да ставаме скептични. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране, с респект към разликата във всеки и без изградена безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.
След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци направихме свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се приготвят да атакуват върха, но за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м.. От там ще мога снимам пурпурния залез с планината Тян Шан и двата великани Мустаг Ата и Хан Тенгри зад хоризонта. Да изкача върха би ми отнело възможността да снимам богатата атмосфера и фолклорния свят в долината.
След като се наснимах в долината, една слънчева сутрин тръгнах да се разтъпча нагоре по дължината на шумящия до базовия лагер поток. Увлечен от развихрените води на потока, набрах височина до ледника под върха. Потокът се превърна в трудна за пресичане река, а от другата му страна, между охрените хребети се мяркаха няколо юрти. Отказах се да продължа, наместих се удобно между два камъка и заслушан в кънтящата симфония на реката, започнах да следя кръженето на местните орли в небето.
Приятно унесен бях заспал и вероятно са ми се присънвали юрти, дим, топъл качамак…, кучета, коне…, както ми се случваше напоследък. Нещо наблизо изтрака и сънят ми сякаш искаше да продължи, защото от другата страна на реката видях разкошен, катранено чер кон, на който изправен като статуя стоеше ездач с пушка.
Махнах му за поздрав. Статуята ми кимна и се раздвижи. Махнах възбудено с ръка напред назад, с жест да покажа желанието си да пресека реката. Човекът ми кимна с едва загатната усмивка и пред очите ми се разигра сцена, която в изненадата си, дори не снимах. Конят с разкошно „па де дьо“ пресече реката с ездач, слят с животното, нарисуван от неизвестен живописец. Казакът ме приближи, коженият му ботуш се изтегли от стремето, знак да си пъхна крака и да се кача зад него. В танца към отсрещния бряг този път бяхме двама. Скочих на земята, потърсихв бедния си руски думи за благодарност, но слънцето ме заслепи и разбарах, че очилата ми са останали между камъните от другата страна на реката. Показах с пръст очите си и направих знак към брега отвъд. Последва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му беше приятно да сподели изкуството, което носеше в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слезе от коня, той се приведе до земята, улови с два пръста очилата ми и усмихнат ги размахва във въздуха.
Представлението завърши, обърнах очилата си към лицето на ездача. Дискретната му усмивка се разшири с едно “спасибо”. Последва кратко колебание с въпросителен поглед към наострените високо горе зъбери. Поклатих позитивно глава и кракът на ездача отново излезе от стремето с покана да споделя компанията му в нещо неочаквано хубаво.
Казакът ловец не беше словоохотлив, а моят руски съвсем слаб, но това не ни пречи да се разбираме и да прекараме няколко чудесни моменти заедно. Спряхме да обядваме пред пещера на около 5000 метра, където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му беше стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстла стара, везана бохча и сподели с мен домашната си питка със сол и сметана. Останахме дълго време така, удобно излегнали да съзерцаваме Планината. Дивеч не се появи.
Времето напредна и ловецът усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано предложи да го опитам. На колебанието ми докъде, той ме съпроводи, за да се увери, че се справям, после посочи базовия лагер в ниско в долината и ми каза да не се тревожа, той щял да си прибере коня.
По пътя от изневиделица се появиха големи овчарски кучета, цели вълци, ако не бяха такива. Вдигнах високо краката си над стремената, а Конят, невъзмутимо продължи своя тръст до лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появи на лицето със същата, едва загатната усмивка. Беше доволен, че ми е доставил удоволствие. Умората от деня и слизането до лагера не му личаха. Беше разбрал, че обичам коне.
Приятелството му толкова кратко и искрено, остана завинаги в сърцето ми.
Животът е изтъкан от срещи и моменти.
Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните и пресичате Асамските Хималаи и Бутан, за да продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Нанга Парбат в Пакистан и Намче Барва в Тибет. Заобикаляте няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите) и влизате в Индия през Ладак, за да продължавате до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни, настанени в house boat в езерото Дал, от където след това ще кулминирате планинската си авантюра в Каракорум. Тук се чувствате се като малко пясъчно зрънце сред многобройните, повечето от тях непокорявани седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три могъщите осемхилядници, е най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Ако продължавате трека си на запад, ще навлезете в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.
Сега съвсем конкретно напускам неприветливия Исламабад, грозен град, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма нищо интересно, освен едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри (сравнено с изкуствените европейски пилета!) и максимално бързо се спасявам в посока на Каракорум Хайуей. (На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в квартал с истински хамам и явно бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)
След добрият прием в Гилгит и един чудесен трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите, който е в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус, за да се върнем обратно по Каракорум хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към малкия Памир в района Чипурсан, близо до границата с Афганистан. Тук ислямът е примесен с будизъм. За мюсюлманите долу в градовете на сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината жените са по-свободни, а гостът е винаги свещен.
Разбирате вълнението ми, нали е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отмине киргизкия керван с якове – свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан прилича на рисунки от Рьорих. Готов съм да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не са се спирали от нищо да пресекат тези невероятни, още девствени места. Всяка крачка за тях е било откритие. За мен също, но веднъж слезли в долината на Вакхан Коридор, нямаме избор и се скриваме със съмниние за военни и чек пост. Разправят ми за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня възбуждат още повече вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проливала и пролива толкова много кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо), пребродили тази фантастична страна преди инвазияна руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван от никой се качвам на граничен връх, за да снимам по-добре този свят, който ме тегли като магнит, свят който явно нося в себе си, все едно напускам близък човек, който искам да задържа физически.
Коментар