Памир
2009
Какво ли няма писано за приятелството. Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и в другите, остават в паметта ни за цял живот. След това заемаме роли, свързани с изискванията на обществото, животът става по-изкуствен, несигурен, пълен със съмнения. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране и респект към различията във всеки, без безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.
След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци правим свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се готвят да атакуват върха, за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м., от където мога снимам пурпурния залез зад хоризонта с планината Тян Шан и великаните Мустаг Ата и Хан Тенгри. Изкачването на върха би ми отнело възможността да снимам фолклорния свят в долината.
Една ранна слънчева сутрин тръгвам да се разтъпча нагоре по дължината на шумящ близо до лагера ни поток. Набирам постепенно височина недалеч от ледника под върха. Потокът се превръща в трудна за пресичане река. На отсрещния бряг между красиви охрени хребети се очертават няколко димящи юрти. Разбирам, че с помощта на щеките си няма да мога да пресека реката и се отпускам, наместен удобно между два камъка. Заслушан в кънтящата симфония на реката, зарейвам поглед в небето, където кръжат няколко местни орли.
Заспал съм приятно унесен с мисли за орли, юрти, топъл качамак, кучета, коне, импрегнирани напоследък в съзнанието ми. Наблизо изтракват камъни, притварям очи без да знам дали сънят ми продължава. От другата страна на реката е застанал разкошен, катранено чер жребец, на него изправен като статуя ездач с пушка на рамото.
Махам за поздрав. Статуята кимва. Правя възбудено движения напред назад с ръка, показвам невъзможността си да пресека реката. Човекът кимва с леко загатната усмивка и пред очите ми се разиграва сцена, която в изненадата си дори не снимам. Конят с разкошно „па де дьо“ пресича реката, ездачът слят с животното, сякаш рисуван от неизвестен живописец. Казакът безмълвно ме приближава, коженият му ботуш се изтегля от стремето, знак да си пъхна крака и да седна зад него. В танца към отсрещния бряг сега сме двама. Скочам на земята, поглеждам нагоре и търся с бедния си руски думи за благодарност. Слънцето ме заслепява и реализирам, че очилата ми са останали от другата страна на реката. Правя знак към очите си и скалите отвъд реката. Следва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му е приятно да сподели изкуството, което носи в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слиза от коня, привежда се до земята и с два пръста лови очилата ми, после усмихнат ги размахва във въздуха.
Представлението завършва с кратък жест, с който обръщам очилата към очите на ездача и две широки усмивки. Неговата с произнасяне на едно ясно “спасибо”. (Киргизите, узбеците и казаците говорят руски по принуждение.) Следва колебание и въпросителен поглед към наострените високо горе зъбери. Клатя позитивно с глава. Кракът на ездача излиза отново от стремето – покана да споделя седлото му в нещо за мен неочаквано хубаво.
Ловецът казак не е словоохотлив, моят руски е слаб, но погледи и жестове са достатъчни, за да имаме чудесни моменти заедно. Спираме да обядваме пред входа на пещера на около 5000 метра, място където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му е стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстила стара, везана бохча, на която споделяме домашна пита със сол и сметана. Съзерцаваме Планината удобно излегнати предполагам в очакване на дивеч.
Времето напредва, ловецът забравя лова и усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано ми предлага да го опитам. На колебанието ми, той ме съпровожда стонина метра, за да се увери, че се справям. После сочи към базовия лагер ниско в долината и махва с ръка да не се тревожа – щял да дойде да си прибере коня.
По склона надолу от изневиделица ни заобикалят големи овчарски кучета, половин вълци, ако не са и такива. Вдигам високо крака над стремената, конят се разигра наляво, надясно, изцвили и невъзмутим продължи в тръст към лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появява със същата загадъчна усмивка на лицето. Умората от деня и слизането до лагера не му личат. Разбрал колко много обичам коне, беше доволен да ми достави удоволствие.
Приятелството му кратко и искрено остава завинаги в сърцето ми. Животът ни е изтъкан от срещи и моменти, особено когато са истински.
Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.
Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам в посока на масивите на Каракорум.
След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.
Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман, тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.
Коментар