/ Сосувлей, Намибия /

Фотографията може да се вземе като подсъзнателен диалог между селекция и изключване, докато изборът на форми и светлина проговори.

Преди да погледне във визьора, фотографът вижда същественото, което ще сложи в кадъра. Художникът материализира вътрешното си усещане в цветове, които наслагва върху платното. Фотографът, изключил ненужното от композицията, свързва елементите в кадъра. Погледът към външния свят изразява вътрешния му живот, а успехът на фотографията  зависи от избора на сюжета, кадриран в определени условия.

Добрият фотограф не се учудва, не търси оригиналност, не имитира. В почерка му няма клонажи.

Фотографиите не са снимки. Гледам не означава виждам.  Андре Кертез преди  близо сто години показва, че добрият фотограф със своя усет може да снима навсякъде всичко. Физическият факт може да дава психически ефект, който променя качествено любителя. В този случай изкуството не е допълнителен товар към тежестите и задуха в живота.

Пиша тези редове въодушевен от изложбата на Кати Хорна в Париж. Kati Horna (1912 – 2000 ) http://www.jeudepaume.org/?page=article&idArt=2010

Лица на хора с естествен израз и директен поглед е благодат за фотографа. Срещат се рядко и най-вече в изолирани места сред Природата в свят, за съжаление на доизживяване.

Пастирите Химба живеят и оцеляват във все още нормална за тях среда. Силните им тела, обитавани от естествена витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са в безконфликтен контакт с околната Природа. Ловците ползват езика на животните, избягват силовия контакт и взимат само необходимото, за да живеят. Грешките им ги наказват и поучават. Силата на Природата създава недвусмислени закони, живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е тялото, където грубо и субтилно се срещат без деформации, присъщи на градския свят. Човекът с респект към Природата, под нейно влияние, се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбициите и апетита на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен най-естествено да споделят живота помежду си.

Тази все още чиста Природа се намира на границата между Намибия и Ангола.

Безлунна нощ. Тишина с внезапни ровиквания на екзотични птици, невидими, неизвестни, както звуци в огромна катедрала. Меката светлина на няколко лампи леко воалира кристалните очертания на млечния път над главата, но осветява мястото, където животните идват да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертанията на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма, отначало няколко сенки, които се превръщат в огромни тела с техните малки в краката. Пристъпват тържествено, вет уши и топят хоботите си във водата.

Не съм ги очаквал и захласнат снимам с подръчното в ръце. Няма време да търся необходимия за случая обектив. Дървото наблизо се превръща в статив – 1/6-та от секундата, нищо, става. Движенията на телата продължават да са плавни, а очите на гигантите сякаш ме поглеждат с одобрение.

После вечността поглъща виденията обратно в мрака на нощта. Така е било в последните няколко десетки хиляди години.

Светът се променя бързо. 21-ият век плаши, въодушевлява и с новите растящи технологии, полезни и опасни, изисква повече от всички изминали досега времена.

Истински интересни места за снимане, свързани с пътешествия са на изчезване. Най-привлекателни остават недостъпните гранични зони, особено между Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия и Африка. В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволи лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак. Те също се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които са все още номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители  и е от най-рядко населените страни в света.

Племената Химба са братовчеди на Масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път целта ми е да снимам овчарите Химба.

Мулетарите ми са химба. От тях уча жестове на племето. С примитивни хора нещата стават директно – излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора живеят от векове с добитъка си, реакциите им са спонтанни, водени от усета. Подобно усещане съм имал само веднъж с диви коне в Аржентина, заедно със зората дошли да пият вода от извор. Техният водач неочаквано ме приближи, за да ме проучи и ме подуши да разбере какво представлявам. Не мога да забравя дълбокия, чувствителен поглед на този див жребец, в известен смисъл сравним, без това да е обидно с погледите на някои Химба, които на момента различават добро от лошо.

В селото сближаването се получи неочаквано лесно. Кобра се изплюла в лицето на една възрастна жена от племето, очите й възпалени, силно главоболие. Колиура (капки за очи) от аптечката ми с няколко парацетамола, се оказаха добри за случая, жената се почувства по-добре и племето ме прие различно.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, събрани около вечния свещен огън, племената химба живеят с прародителски традиции. Дървото Мопане, също свещено, служи за палене и подръжка на оъня, но също за леч, за битови строежи, включително за правене на ковчези или чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата ми възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата на Химба, които не се мият, а налагат върху кожата червена глина напоена с масла. Тя става мека като коприна, предполагам още по- приятна за милувка. Снимам се с взаимна симпатия с някои девойки. Чувствата ни се засилват, дори ми предлагат на шега (а може би на сериозно) да се свържа със селото – колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят да се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките предпочита да му купя крави. Пресмятам. На първо време, не мога да си позволя повече от две жени. Забелязвам как някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки живее според възможностите си, мястото и ролята, която заема. Законите, наложени от Природата са ясни.

Прохладните вечери близо до огъня ни свързват още повече. Обменяме песни. Пригласям тромаво, имитирам местния диалект. Българският фолклор ги впечатлява и постепенно заразява всички. Пляскаме с ръце и заедно пеем „льох льох лилильох, за целувка и любов, винаги готов“.  Рискувам да отпия от общото глинено гърне глътка от силно киселеещия айран. Мигам с очи, ммм, колко вкусно! Но отказвам втори път. Нощта напредва, закъснели за сън всички потъваме в многозвезната нощ.

Сутрин в пет е вече светло. Хора и добитък се раздвижат. Светлината е вълшебна за фотография. Жизнените деца Химба помагат без да спират да играят. Животът им е слят с ритъма на Природата, която дава стойност на времето. Все повече се привързвам към тези съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора, които не се очудват от нищо, не ме разглеждат като чужд или различен, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На вниманието отговарят с искрено внимание. Без да променят Природата, самите те са Природа с човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа зареден с чудесна енергия и тяло адаптирано към ритъма и изискванията на Природата. Освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, сега трябва да заживея отново в средата, която ми принадлежи. Дори да не е задълго, опитвам да задържа преживяното в тялото си и без да избягам от големия град, да свържа истинското от Природа с културата и цивилизацията, които живеем. Уловените фотографски мигове ми показват, че преживяното не е било сън. Въображението, смесва реалността в сънища, но има ли по-голям сън и по-голям подарък от живота? Виждаме го в очите на децата.