Хубавото лятно слънце – зимно в България – ме заварва на конни надбягвания,  недалеч от планината Кук в Южния остров на Нова Зеландия. Вдишвам атмосферата на пикник – стил началото на двайсети век в провинция от стара Англия.

Макар далеч от градове, класическия английски звучи чудесно в устата на кивитата  (новозенладците), облечени в небрежноелегантен “кънтри сайд” стил.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, после се паля, губя, пак печеля и както всеки посредствен играч, отказвам се “навреме”.

Расови коне и шапките на кънтри-дамите грабват вниманието ми, изпълват обстановката с красота, чар и колорит. Лейдитата са поласкани да бъдат снимани като небрежно си дават вид, че не ме забелязват.

Докосвам се до свят, географски нов и корени, потопени дълбоко в миналото. “От другата страна на кълбото” ритъма на живота е различен не безгрижен, но ритмичен, съобразен с природата. А тя е навсякъде. Човек забравя преживяното отвъд океана, прегръща англосанксонския хумур от началото на миналия век и остава учуден от модерните технологии на новия свят. Щастието, всеки го носи в себе си, пътува с багажа си. На някои ще липсва напрежението в Европа, на други друго… Но когато всичко е наред, човек неминуемо се сблъсква със себе си и това не винаги крие приятни изненади…

На Южния Остров, като се изключат планините, изпълнени с регламентирани трекове, природата е в естествен вид, голяма част закупена на безценица от първите трапери, преселници на острова преди близо двеста години. Виждаме частни планини с ферми, където овцете са свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че човек ако не живее в района, не може да знае на коя планина кой е собственик. Всичко е оградено не заради крадци, а за да не избягат овцете, които свободно пасат – 60 милиона овце за 3 милиона жители. Неволно сравнявам с Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Тук овцете имат лукса да сменят планината, пеизажа, респективно тревата, защото освен мнобройни хълмове, новозенландският фермер понякога притежава няколко планини…

Обичам да се завирам по диви места, далеч от пътеки и туристи. Свивам по неизвестен път към загадъчно задаваща се планина. Понякога я оприличавам с роден пеизаж… Оставям колата и изследвам местността. Без излишни предразсъдъци прескачам ограда, пък колкото по-високо по-красиво, дал Господ хоризонти за изследване.

Някъде далеч високо виждам гигантски джип с ремарке, кацнал на невероятно стръмно място. Хора и овце, но защо джипът е с ремърке, все едно се катери по лунен пеизаж..!? Явно фермери, работят на… никакво място. Вместо да се крия, решавам да разбера как стоят нещата. А защо съм прескочил? “Ами как да пресека местността, да премина от другата страна…?!”, колкото и абсурдно да звучи, защото никой местен няма подобни амбиции, а туризмът е регламентиран.
Дръпвам здраво нагоре. Без да се крия махам с щеки, за да подчертая, че съм тръгнал към тях. С приближаването виждам изостанали, неистово препускащи  овце, гонени настървено от страховити кучета. Кучетата подбират овцете към широка порта на ограденото място, отворена към съседен хълм. Здравеняк фермер махва да изчакам. Затварят портата зад последната овца, после прибират кучетата в голяма желязна клетка в ремаркето. Приближавам се бавно и на учудените им усмивки – хората в тази страна нормално са усмихнати  – представям се: „Айвън Шепърд (= Пастухов = Овчаров) от България. Дошъл съм да видя как работят местните овчари. Имам късмет да ви срещна, защото долу не намирам жив човек…” Вдъхновен от хубавия контакт продължавам – “.. с извинение за прескочената ограда, ще ми разрешите ли да продължа нататък в планината…, да разбера как живеят овцете…”.

Ами, само гдето не се прегърнахме като братя “овчари”. От вълнение дори не ги снимах. Нюансът е, че в тази страна овчари няма, защото овцете нямат нужда от пазач. Кучетата са обучени, когато трябва, ги събират и ги местят в различни пасища. Вратите между пасищата се затварят до ново местене. А Айвън Шепърд ги прескача и прави соло трек по девствени необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат главно заради чудесната вълна, която дават. Смесена с косъма на посум, прилича на кашмир в по-устойчив новозенландски вариант.

Съвсем млад преди години в София, с нормален вътрешен бунт, завиждах на овчарите за свободата и чистия въздух…  Имаше дори период, когато Народната власт раздаваше добитък за отглеждане и някои хора правеха добри пари… Инженерството не беше доходна професия, а да бъдеш интелектуалец и  свободен, макар с кравите сред природата, не беше лоша идея. На какво ли не бяхме готови, за да търсим истинското в себе си…

В Китай за нас всичко е особено или нека да кажем различно.

Мисълта, приета като инструмент за еволюция, е чудесен фактор за развитие, едновременно с това причина за всички човешки радости и неудачи. Изпаднали от „Райската градина“, стъпили на земята като хора, обричаме себе си на правото на решение. Мисля, следователно съществувам, казва Декарт. Каквато градина сме посадили, това берем и пресаждаме. Но ето, че в китайските глави с неврони, както при всички хора,  информацията се явява като насложени образи. Асоциациите, логичният път на милиард и половина от населението на земята е различен. Свързано е до голяма степен с китайската азбука, история и култура. Последният, съвсем скорошен китайски речник ползва петдесет и шест хиляди идеограми (синограми). В първия етимологичен речник от епохата на Хан (25-250 год. пр. н.е.), авторът Ксю Зен е вложил само 9353 идеограми. Не съм синолог, за да развия тази особено интересна тема, но се сблъсквам с фрапантните междукултурни различия. По модела на Сталин, Мао Дзедун в името на „прогреса“ разтърсва феодалния Китай и не по малко дивашки обезобразява една от най-старите култури. Обезличен китаец плюс различно мислене, с това се сблъсквам в няколко дълбоки китайски провинции. Дехуманизирането следва като сянка ускорения технически прогрес. Китай строи и надстроява с невероятен ентусиазъм, примесен с безличие към външния свят. Основната цел е богатство и експанзия.

Пътуваме от Париж с колега и приятел фотограф. Искаме да снимаме  последните стари квартали Хутонг около Забранения град в Пекин, които подлежат на събаряне. Надписите в цялата страна са на китайски. Освен в туристическите обекти, рядко срещаме говорещи чужд език. В Бейжинг намираме местни студенти с коректен английски и нещата потръгват. Припомням си времето, когато да срещнеш чужденец в София, беше привилегия и колкото контактите да бяха следени и опасни, бяхме готови на всичко, само и само да докоснем нещо отвъд желязната завеса. Каним младите хора в местен ресторант и вече не се разделяме. Няколко дни говорим, спорим, ядем заедно. Опитваме се да разберем какво Китай представлява за самите тях. Виждаме как внимават и си спестяват въпроси за нашия начин на живот. Доколко се пазят помежду си или просто не могат да формулират какво ги интересува, е трудно да кажем. За разлика от френския си колега, бързо си припомних комунистическа България. Трябваше да оживеем, ще каже някой по-откровен българин. Да, при тези срещи впечатлението е същото.

За тях сме интересни, както и те за нас, но става ясно, че всички внимаваме какво говорим. На въпроса: “Защо продължавате да държите портретите на Мао?” – срещаме учудени погледи, сякаш без Мао днес не бихме се срещнали. Особено внимаваха някой да не каже нещо различно или в повече, да бъде искрен. “Мао ни извади от мрачното минало, Мао построи Новия Китай” почти с упрек, отговаря момиче от групата. “А всички изгорени книги, милиони избити китайци, небивал глад, разрушено стопанство, икономика…” с мек, колеблив глас изреждам тежките думи. “Всичко това е минало! Важни са целите. Бъдещето. Резултата…, ето, нали виждате?!” включва се, не без емоция друг младеж. Всъщност този смазан народ се оказва до голяма степен доволен от новата форма на комунистически капитализъм (или централизъм, адаптиран към пазарна икономика). Неугасващата надежда за “светло бъдеще”, каквато ни натрапваха с години в България, грее на китайското небе. Днес Китай е с десет процента прираст, с невероятно трупане на резерви, като прави все по-зависими световните икономики. Едновремнно с това по-голямата част от народа тъне в мизерия, без здравна осигуровка, с образование, в което учениците нямат право да задават въпроси. Китаецът, силно свързан със земята, след всички катаклизми все още изглежда готов за саможертва и страдание. Не му е даден избор, освен примамката за свободна икономика и опиума за изграждане на Голям, Световен Китай на бъдещето. Макар субективни, такива са първите ни впечатления.

След десетдневно снимане в Пекин слизаме по реката Яндзь до най-голямата язовирна стена, най-големия строителен обект в света. Корабът е пълен с китайци, дошли отвсякъде. Възхваляват гордостта на страната. Никой не се съмнява в успеха на предприятието. Стотици села са залети, жертвите са огромни. Народът се гордее без да има думата. Стигаме до обекта. Освен огромна стена в строеж, за виждане няма нищо. Корабът слиза тържествено през дълбоки шлюзове, за да погледнем чудовището отвсякъде.

Връщаме се обратно по същите мътни води на реката. “Фантастично е нали?!”, неочаквано възкликва китаец на добър френски. Запознаваме се със симпатичен доктор, неврохирург, говорещ няколко езика. “Интересно е!?”, отговарям с лек въпрос в погледа, за да продължим разговора. “Загубите, жертвите за строежа са нищо в сравнение с идеята и постижението!”, пояснява любезния събеседник. “А няма ли гладни?”, не се стърпявам. “По времето на Мао са рушили, строили и гладували, сега не е ли вече различно?”. Докторът се засмива и свежда поглед. Близките генерации имаме по-общ език и изглежда се разбираме. След това деликатно добавям: “В България няма подобни строежи, но и при нас… някои вярваха, други измряха, трети печелят пари и си дават децата да учат в чужбина… Все пак страната се развива, отиваме към Европа…”. Последва мълчание. Продължаваме пътуването в компанията на доктора и съпругата му. Помагат ни да се настаним във влака за следващата набелязана провинция. Без тяхна помощ на гарата, освен на местен мандарински диалект, не бихме могли да се оправим.

Продължаваме пътуването по неотъпкани от туристи пътеки. До селото Вей Шан в провинцията Сишуан пресичаме огромен пазар с няколко десетки хиляди китайци, разположили стоките си на полето. Снимаме отначало срамежливо, за да не натрапим присъствието си. Скоро става ясно, че не само никой не го е грижа, но както и да снимаме, не привличаме ничие внимание. Чудесно, рядко явление, все едно сами сред огромна маса от хора. Дали обхванати от желание да продадат стоката си или не ги е грижа, пък може и да се страхуват… Всичко става в строго установен  ред, без крясъци и емоция. Намираме се в колоритно, почти безжизнено пространство, в което човешката стойност стои далеч зад продукта за продаване. Свят различен. По-късно в някои увеличени снимки виждам погледи, които не са ме пропуснали, изразът на които трудно се чете.

Сянката на Конфуций, скрита зад гърба на Мао, е заменена с безразличие. Най-неочаквано пред нас гордо се изправят майка и син. Майката с желязно изражение демонстрира личната карта на сина си. Единствените, които ни обърнаха внимание!

Близо до огромния, примитивен селски пазар е построена голяма асфалтирана магистрала. Качваме се в ултрамодерен автобус. В две посоки летят няколко реда коли. Автобусът намалява скорост, защото две жени с дълги метли усърдно метат летящи хартийки по магистралата…

Дългогодишната диктатура е убила инициативността, пропила е народа със страх и с чувство за вина, познати чувства навсякъде. Настоящата експанзия и новите възможности за пазарна икономика дават на китаеца нов имидж, подхранва нов ентусиазъм. Новите мащаби надминават всички представи. Олимпийските игри го показват. Зад всичко това прозира абсурда, възможността всичко да се разклати и вълната да обърка света.

Трудно можем да сме обективни във все по-ускоряващия се, мутиращ свят. За бъдещето на човека е необходима инициативна демокрация, разрешаваща все по-крещящите глобални проблеми. Когато сте в Китай, става възможно да мислите за бъдещето единствено на Китай. По-точно въображаемото бъдеще, свързано с настоящия бум, но не и с реалната представа за състоянието на стотици милиони китайци, които продължават да бъдат манипулирани без реална представа за човешките проблеми, които засягат всички хора по света, тях включително. Да не говорим за усещането при контакта с Тибет, след всичките масови убийства и мъчения на стотици хиляди невинни души, поредното унищожаване на една култура.

В продължение на две години останахме в контакт с Лиан Танг, жената на любезния доктор. Планирахме как да пътуваме заедно с новата линия на влака Шенг Ду – Ласа. От своя страна те искаха да дойдат в Париж за евентуална докторска специализация. За случая Лиан дори си даде френско име Елиан и започна да учи интензивно френски. След това им се роди дъщеря и много странно, възникна проблем – мейловете спряха. Връзката се загуби. Случайности няма.

В Китай не ни се случи нищо особено, което да ни притесни.  Китай освен това във всичките си противоречия не може да бъде напълно разбран без проникване в идеите на триото Конфуций, Буда, Лао Дзъ. Въпреки историческите промени, някъде дълбоко те имат влияние до днес… В тази страна всякакъв вид изненади са възможни.

Често се питаме кой човек е добър, кой лош. Най-вероятно по света добрите и лошите хора са равномерно разпределени. Привилегировани места няма и ако изключим войните, диктатурите и тероризма, оплакванията, че светът е лош, са винаги от личен характер. Понятията етика и морал са относителни според културното ниво на всяко общество. Битието определя съзнанието, точно колкото и съзнанието определя битието. Те са взаимно свързани. Вече никой не вярва на комунистическите излияния за битие или общество, класа, определящи съзнание. Все едно на какво ниво, добрият човек носи добро зърно, а лошият отровни корени. Статика в природата няма, но промените изискват време, понякога цели поколения. Светът с цялото си разнообразие и различия неминуемо се развива.

Колкото една страна е по-примитивна,  съответно назад във времето, толкова лустрото и воала от натрупани култури е по-незначителен. В известен смисъл хората, останали извън световните проблеми, са по-малко натоварени, по-директни, по-ясно разбираеми. В Йемен, както и в много арабски страни, не-мюсюлманите сме осъдени да завършим с гниене в ада. Нещата са опростени – в отношенията доброто и злото се изразяват директно, без културни надбавки. Добрият човек без да ви познава ще сподели залък с вас, ще ви упъти с добро чувство, пък Аллах има грижата за останалото. Лошият ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че сте нежелан. В Европа същият “лош” човек, например французин, няма причини да ви вкарва в „правия път“ или да ви елиминира. Но ако ви блъсне или ви създаде проблем, в “пардон”, което ще чуете, ще има нотката на “махай се от пътя ми, пречиш!”. Въпрос на култура. Не давам примери с България…

В столицата Сана снимам от най-старите сукове на Ориента. След това се шмугвам по тесни кълдъръмени улички, за да се прибера в хотела. Вали ситен дъжд.

Загърнати в черно две женски фигури, прибягват между локвите. Открадвам няколо кадъра. Усещат ме, но вниманието ми към тях ги забавлява. Опитвам се, макар от разстояние, да завържа разговор: “Къде мога да изпия кафе?” провиквам се под сурдинка на английски. Жените уверени, че наоколо няма други погледи, отвръщът на чудесен английски да ги следвам. На въпроса “до къде”, без да се обръщат промълвят „for а good coffee!“. Че няма да го пием заедно е ясно, което не пречи на въображението ми да се развинти. Следвам ги приятно възбуден. Снимам без притеснение. Взаимни усещания са в развитие, но ето, явава се мъжка група. Връзката е прекъсната, поемаме в различни посока. Опитът да ги пресрещна в съседна улица е неуспешен.

Налага се да забравя за кафето, както и загадъчните погледи с хубави гласчета. Трудно се отрича, че големи, хубави очи, приятен женски тембър и всичко друго загадъчно скрито е по-предизвикателно от западните секс дефилета. (не изключвам улица Витоша в София…) Въпрос на чувствителност.

Забележително е, че жените в бавно развиващите страни, са по-прогресивни от мъжете. Ако не се лъжа Сталин казваше, че за успешната диктатура на пролетариата, след унищожаването на интелектуалния свят, трябва да се  превъзпитат първо жените…

На следващия ден се намирам на малко площадче в Шибам, друг старинен град, където ще преспя. Деца играят на топка, други с пръчки въртят гуми от колела. Макар несръчно, включвам се с тях. Заобикалят ме и благодарение на момче, говорещо английски, става приказка. България не е добре позната и не е ясно доколко съм “неверующ”. Разправям за българите, колко сме добри на футбола… След това се упражняваме да снимаме заедно. Идва ред и за молитва.

Чувстваме се близки. Децата най-мило ме канят да ги придружа в близката джамия. Колебая се каква роля да играя, докъто едно от тях ме пита: “Вярваш ли в Аллах?”. “Да“, отговарям ясно. После добавям: „вярвам, че  навсякъде, всичко е Аллах.” Това се харесва, замислят се… Друго момче пита малко недоверчиво: “Но в България сте мюсюлмани, нали?”. “Не всички”,  запазвам спокойния тон. Това леко ги обърква. Момче от групата губи търпение и спасява неудобния момент: “Ами добре, да вървим!”. Упътваме се бавно към джамията. Решавам, че се явява случай да открадна някоя фотография там, където сам сред възрастни трудно бих доказал вероизповеданието си. Освен това смелост още нямам достатъчно, съмнявам се и във вида си, или поне вътрешно не се чувствам достатъчно “добър мюсюлманин”, за да мина като такъв. Освен това първото момче с неудобните въпроси продължава да ме гледа втренчено. Спира и неочаквано изтърсва: “Прочел си Корана, нали ?!”. Реших да не си играя с огъня, още повече, че татковците ни очакват в джамията. “Вярвам в написаното в Корана – всичко е Божествено, но… аз не съм мюсюлманин.” Спираме се всички. Момчето с директните въпроси ме поглежда презрително и казва нещо, което преводачът премълчава. Пътищата ни се разделят: нямам право да влизам в Джамия! Три-четири деца  ме заобиколят и в очите им се чете съжаление за хубавото ни приятелство.  Те са мили и сърдечни. Пробили сянката на облаците, слънчевите лъчи проблясват наоколо.

Малко преди да продължа пътя си на другия ден, случайно се сблъсквам с момчето-преводач. Питам го за последните думи на момчето, което държеше да разбере дали вярвам в Корана. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя той без да ме погледне в очите.

Красотата на стария, още автентичен Йемен е забележителна. Не отричам, че предпочитам прямотата на простия, обикновен човек, пред воалиращото лустро на съгражданите във “високо цивилизованите общества”. Колко опростен би бил живота ако си позволим да сме истински без да претендираме за неща, които не сме. Все пак, прикриването на същността на много от хората, не променя процента на добри и лоши хора по-света.

В джамията не успях да снимам, но оставам с чудесен спомен от Йемен.

Светът е едновременно ужасен и прекрасен и всеки го живее според погледа, с който го гледа. Оттам и невъобразимото разнообразие в така интересно измисления от нас, наглед повтарящ се свят.

От Индия се прехвърляме в Южна Америка. Този път не търсим прилика, както между Израел и Индия, а по-скоро фрапираща разлика, която не може да ни остави безпристрастни. И наистина, след Индия, в която беднотията е нещо естествено – индиецът от хилядолетия е изгладил екзистенциалните си проблеми – в Южна Америка беднотията е драматична и плаши. Силният контраст между бедни и богати е подчертан от не случайната омраза на бедните и чувството за превъзходство на богатите.

След като излезем от очарованието на пейзажите и богатата история на индианците, ако успеем да откъснем очи от колоритните наметала и шапки на местните жители, не може да не се запитаме “защо и откъде идва неприкритата болка в очите на хората?”. Дали е от далечна носталгия към нещо невъзвратимо или просто от някакъв конфликт или друга голяма липса?

Случи се така, че веднага след първото голямо пътуване в Индия посещавам Санто Доминго. Спя при богати хора, след което тръгвам из страната, за да потърся естествения обмен, който така добре се получава с хора от народа. Впечатляват ме погледи, в които се чете страх и омраза. Има противоречие между чудесната енергия на старата, пропита с история доминиканска земя и живота на хората, лишени сякаш от нещо основно. Отговорът дойде на следващата година в Перу.

В Перу снимам в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско, Мачу Пикчу… Навътре в страната, извън комерсиалната си част туризмът дава възможност за нормални приятелски отношения. Красотите на Перуанската природа, както и паметниците, останали от Инките грабват вниманието. За известно време човек може да се абстракира от проблемите, присъщи на Латинска Америка.

Един слънчев следобед спирам колата до малко селце, където се чувства движение. Вероятно има празник. Хората са излезли на поляна, местен терен. На дълги маси се лее бира, има небрежно разхвърляни храни. Пият и нещо по-хард, защото всички са здраво дръпнали. Оркестърът поддържа ритъм, но това, което най-привлича вниманието ми е петела, който виси с главата надолу, вързан за краката на въже между два пръта. Зад близка ограда нервно потропват коне. На мен, както и на нещастния жив петел, никой не обръща внимание. Без да е особено интересно снимам наоколо. Поемам към колата със съжаление за загубеното време. Но ето, че ме застигат няколко дечица. Обграждат ме и на въпроса за петела „защо е вързан така?“, обясняват, че който го откачи, минавайки с коня си между прътовете, става герой на празника. Завъртях се обратно и колко му трябва на човек, още повече, че бащите, обхванати от по-сериозни занимания, нямат вид да ги е грижа за животинчето в йогистка поза надолу с главата.

Подавам фотоапарата на шофьора, който ме съпътства и възсядам щях да кажа „първия трезв жребец“. До такава степен всички от селото бяха натрескани. От снимката с коня виждате, че шофьорът ми има око за снимане…. Малко след това, в неудобното положение на герой – чужденец, с петел в ръцете се отзовавам сред пийналите господа от селото. На средно добър испански обяснявам, че не искам да прекъсвам тържеството, но да кажем, децата са ме подскокоросали… Ами да ви кажа съвсем ясно, не си падам по бира и разните му местни бъркочи! Свалят ме обаче тържествено от коня и без много церемонии с вдигнати чаши ме обявяват за Падрино (кръстник) на селото.

Контактът с коня се оказва чудесен, но за всичко останало просто не отговарям на дължина на вълната. Все пак мърдане няма. Взимат ме под ръка, отиваме в църквата, колим петела пред кръст с разпънат Христос.  Оркестърът се съдира да свири полувесели-полумеланхолични мелодии. Както се казва, няма лабаво, свързани сме кръвно. Обявяват, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя някой песос за добрата сполука на селото. Реагирам. Обяснявам, че имаме фантастичен кмет и в нашето село София, който може да стане от мен още по-Падрино. Това ще укрепи осъществената здрава връзка между двата града… и с голямо бъдеще… За случая узрявам дори да ударя една бира, пък все едно, само да ме оставят. Историята завършва с хепиенд, защото в момент на взаимен екстаз, управният ми шофьор приближил колата до църквата, деликатно ме изтегля от милото тържество.

Говорим за тъгата в очите. След представлението в църквата започнах да разбирам какво е направил сеньор Кортес, заедно с всички мили човеколюбци-хриситяни след него. Днес индианците са сготвили чудесен миш-маш от християнство и минали традиции, без да могат да вярват в друго, освен в местното питие. А то ги вади от празнотата, характерна за всички хора без ясна идентичност. Това обяснява разликата с беднотията в Индия. Чаровната, женствена индийка, загърната в красиво, колоритно сари за няколко рупии, е сърдечно усмихната. Дори когато проси, без да й дадете нещо, усмивката остава непроменена. След това в близкия храм ще положи жасмин на това, в което искрено вярва и ще знае, че е вечна.

В Перу алкохолът и ритъмът на танците са само като подкожни инжекции. Без това да лиши страната от красота и богата история, добрият човек е навсякъде добър, но в случая с много тъга.

На фотографията виждате откритие, което правя рано сутрин пред Мачу Пикчу. Фотографията, обърната на деветдесет градуса има профила на човешка глава. Поздрав на старите Инки!