Вълненията от преживяните моменти с племето Химба ме карат да се питам от къде идва това вече рядко срещано спокойствие, хармония и естественост в погледа на тези хора. Лица с такова изражение се срещат понякога високо в Хималаите, Тибет, Монголия… Ако ги сравняваме с Маорите в Нова Зеландия, с аборигените в Австралия или с други етнически групи в Африка, Северна и Южна Америка… навсякъде срещаме по-скоро болка, страх, обърканост и омраза…

Бихме считали човека за “необходима невъзможност”, но Природата сама за себе си остава напълно възможна. Някои кабалисти и други търсачи на мястото на човека във всемира, отиват по-далеч като го поставят между безкрайното и крайното в света, на границата между дух и материя. Тук сред тази силна природа човешкият дух, когато го има, е още по-силно изразен. Тази граница, породена от контрасти, е още добре подчертана. В лицата на Химба не четем “необходима невъзможност”, а усещаме уравновесена стабилност на Природата с искрящ дух в изражението на лицата. Химба живеят и оцеляват естествено, както животните в нормалната за тях среда.  Човешките тела, пресечени от виталните енергии на околната среда, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация на хората са свързани безконфликтно с обмена на вибрации в света на животните и растенията. Ловецът използва езика на животното, за да се направи невидим, при среща избягва силов контакт, взима само необходимото, за да живее. Връзките са винаги взаимни. Всяка грешка наказва и поучава.  Та в градовете социалните ни групи не се ли формират също по вибрации, но тук спектърът и законите са недвусмислени и с ферплей. Шаманът добива стойностно ниво според обсега на възможностите си да направи добра връзка между заобикалящите племето видими и невидими светове, за да помогне. Целта е хармония, мостът е тялото, където грубото и субтилното се свързват. Човекът, с респект към Природата, е мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора все още нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествен начин. Маори, индианци и много други, остават ограбени, объркани от “културния” подход на нахлуващия, грабещ от векове егоистичен свят. Отрязани от миналото си, те не мога да се адаптират към изискванията и дръстичните промени на настоящето.

Вече половин век правя опити да свържа града с природата, еволюцията, динамиката, провокацията на града със стабилността, естествената красота и хармонията на природата. Всяко от тях помага на другото без само по себе си да задоволява. В случая, на границата между Намибия и Ангола, преживявам силната, чиста Природа заедно с хора, все още сляти с Нея. Именно тази стабилност и не друго четa в лицата им.

Ако обичате фотография, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

/ Пакистан /

Гурджиев седем годишен, съпровожда до смъртното ложе любимата си деветдесет годишна баба. Прегърнати, бабата му казва да не мисли за нея, но в живота да се опитва да прави обратното на каквото правят хората, ще бъде щастлив. Минути след това тя издава Богу дух, а той в същата стая се опитва да ходи на ръце с крака във въздуха.

През трийсетте години на миналия век Гурджиев напуска болшевишка Русия и близо до Париж във Фонтенбло създава известна школа за освобождаване, деблокиране на хора от насадени навици и рутина, отваряне на нови нива на съзнание.

Настоящият момент е единствената реалност и полезно познание за живота, които можем да си подарим, за да се наречем живи. Багажът, който натрупваме е опора за това, което можем да развием и извадим от себе си. По-късно същият се превръща в пречка за пълноценна реализация, към която се стремим. От нас зависи как да разместим поетите товари, да отворим по-широко пространство за обмен между вътрешния и външния свят, с които живеем. Този така наречен реален момент, е същевременно илюзоарен, по природа недостижим, необузрим миг-преход между минало и бъдеще. Такъв е парадокса на живота, накъсан от моменти, филмова лента, която манипулираме според природата и качествата на всеки. В случая навиците и рутината ни освобождават от товара на невъзможността да бъдем Едно с Цялото, към което се стремим и потенциално носим в себе си, но сме накъсали с фрагментите на мисълта. Голямата човешка авантюра започва именно с разкъсване на тази мрежа от навици  и рутина, които ни помагат, но и задушават.

С поглед днес обърнат към Япония, идва ми на ум, че японците, за разлика от древните гърци, приемат симетрията като враг на Изкуството. С други думи  нарушеното равновесие в дадена система се превръща в мотор за прогрес на системата. Така изкуството, подобно на твореца, остава крайно със стремеж към безкрайно. Това прилича донякъде на историята с Адам и Ева, а от там и на цялото човечество…

Астрофизиците говорят за нарушена симетрия свързана с прогреса на материята в Космоса, материя, от която сме скроени самите ние. Вече знаем, че преди 17,5 милиона години, малко след така наречения Биг Банг, във Вселената се формират еднакъв брой частици и античастици.  Взаимното им анулиране поражда светлина. Фотоните нямат обратен еквивалент и светлината се явява като междинен свят между материя и антиматерия. После най-мистериозно Вселената проявява предпочитание към материята. На всеки милион антиелектрони се противопоставят милион плюс един електрони. Нарушената от този електрон симетрия в системата поражда материя. В продължение на милиарди години добавеният електрон, изгражда материята на света, в който живеем. Без това вселената би била обляна единствено от светлина, казват астрофизиците. Първоначалната хармония е нарушена за сметка на сътворения свят, който днес се опитваме да разберем и живеем.

По този начин живота може да бъде приет като динамика в интервала на това, което Е и каквото има да става, докъто изкуството се ражда в дистанцията спрямо идеалния свят, към който се стремим. Именно тази разлика ни държи в напрежение, тегли ни напред. Усещаме го дълбоко в себе си като творческа вълна, неудържимост, възторг, разширяване…, подобно на експанзията на Вселената.
Когато снимам, в даден момент докосвам неповторимото неизразимо… След усещането за широта, отваряне… следва обичайната незадоволеност, желание за още… Докосването стимулира, но не е достатъчно. Всички търсим това недостижимо, стабилно състояние, в което крайно и безкрайно да се съберат в едно. Тънкият воал между света на задуха, незадоволеността и този на широтата, безконечността, ни прави да търсим, поставени на границата между възможно и невъзможно, продължаваме да променяме себе си и света…
Изкуството е като златен ключ към субтилния свят на Земята. Астрофизиката с поглед към безкрайното, същевременно показва  значението на инфинитезималното в развитието на всичко. Тонът прави музиката. Ако не разрушим партитурата, настъпващия век би трябвало да ни донесе фантастични симфонии…
Но ето, че цунамита се състезават за първенство : идващи нови технологии, паралелно с непрекъснато задлъжняващи банки ; цунамито на мондиализацията, изграждането на стабилно световно демократично управление се състезава с цунамито на егоизма на хората от малкия човек до супермените на управляващите класи. Вълната на кое цунами ще спаси или разруши света, в който живеем ? Електронът, приносител на материя, не е по-малко значим от вълна на цунамито, защото материята е една.

п.с. С молба за сниходителност от астрофизиците за лаическия език и подход.

Тази година не снимам в олтара на Александър Невски, нито се ровя в детските си години, прекарани в София на този ден (писания от предишни блогове). Политам назад в историята, когато евреите напускат Египед, слагат край на робските години и с багажа на наученото получават и изучават законите на Свобода. Този първи празник на Свободата в света – Пасха – заедно с пролетта е свързан и с Рождество Христово, с евреина Йешуа, който също дава ход на свободата да приеме и обича себе си, за да заобича околните ближни по същия начин.

Песах (от пе – уста и сах – говоря, умението да споделим) ни учи, че човек, за да бъде свободен, не бива да забравя какво е робство, нито грижата всеки ден „да излиза от Египед”, символ на робство в библейските текстове. Свободният израз, словесен или физически, както и това да го споделиш не пада само от небето.

Цивилизацията днес се ражда в Египед преди пет хиляди години. В този Манхатан на тогавашната епоха се учат Талес и Питагор, поражда се идеята за това, че човешката интелигентност е способна да доминира природата. Човекът, заедно  с овладяване на материята, майсторски използва плодородието и съвършенния ритъм на природата. Това прави тогавашните фантастични, все още ненадминати архитекти и инженери да се приемат на сериозно, да се вземат за богове. Тоака е и днес, когато самоиздигнати личности зачеркват лицата на ближните си. Фреските в египтските храмове от онова време, с изключение на фараоните и техните ближни, са лишени от човешки лица. Различаваме единствено инструменти на труда. Хората, превърнати в машини, допринасят за продукцията на фараона, но са лишени от собствено съществуване, неща познати и сега. Да се излезе от Египед означава човек да си възвърне физиономията, свободата на личността.

Защо е било необходимо Абрахам, обикновен овчар от Галилея, по заповед Божия да организира цял народ, да поведе евреите към Египед, при положение, че Моисей ще ги извежда триста години по-късно? Изграждането на народа е налагало, макар с цената на много страдание, да се направи стаж при най-добрите инженери на времето. Урокътът е валиден до днес, коментира се от млади и стари на масата на всяка Пасха с “уста, която говори”: да вземем доброто от всичко ново без да му робуваме. Всекидневното осъзнаване така важно за Свободата, е валидно за Любовта, както и за Приятелството.

Четиредесет години лутане в пустинята са необходими за създаване на две нови поколения вече забравили робските навици. Първата Божа заповед е свързана с утвърждаване на чувството за Свободата. На еврид глаголът съм не съществува в сегашно време. Човек е винаги в процес на осъществяване. Както казва Ж. П. Сартър: “Свобода не означава свободата да успеем, а свобода да предприемем: един непрекъснат проект, творческа свобода.”

Весели празници на всички.