Palais de Tokyo, бившият « Замък на Музеите за Модерни Изкуства », днес е разделен в две самостоятелни сгради: Музей за Модерни Изкуства, принадлежност на Париж и Музей за Съвременни Модерни Изкуства, от 2002 година собственост  на държавата.

В едната сграда са разположени зали с Модерно изкуство от последните стотина години. (В случая Модерно не означава Съвременно.)

Другата сграда е място, където човек си сверява часовника с тенденциите на съвремието ни. Амбицията на артистите е да грабнат вниманието на зрителя с концептуалното виждане на артистите.

Девойката под клоните на дърветата е платена, за да участва в декора. Тя обикаля залите в музея със сериозно изражение и залитаща походка. Концептът на артиста иска да ни накара да разгадаем или по-точно, както  ми обясняват в залата, „да ни накара да се замислим“. В случая не намерих за какво какво да се замисля.

Залите са наредени с разнообразни форми, родени от въображението на артистите, за да породят мисъл, (концепт), усещане. Идеята, дори банална, привлича хора. Дали тези качества им липсват, не мога да кажа.

Пиша по този начин, защото ме влече тъкмо обратното, изразено в безвременното, неизчерпаемо изкуство. Клоните на дървото, пеещата тоалетна чиния или дълбокомислените забележки по стените, не добавят нищо към това, което срещаме навсякъде и дори идва в повече.

Всяка епоха е характерна със своето изкуство и всяко изкуство със свободата, която му принадлежи. Според мен концептуалното изкуство е рожба на духовната криза и механизирането на света, в който живеем.

А какво пилеене на пространство, време и средства в пъпа на град на изкуствата като Париж!

Не знам защо, трупът на полегнатата на два стола дама, ми напомня приказката за велик везир, който пресичал със секретаря си площада в Багдад. Неочаквано той видял Смъртта пред себе си, облечена в одеждите на баба с черна забрадка. Уплашен той побързал да напусне града, за да се прибере в Самарканд. Секретарят му застигнал бабата и я запитал : « Защо беше необходимо да плашиш младия ми господар ? За него е твърде рано да мисли за теб ! » Бабата с черната забрадка се усмихнала: « Нямах никакво намерение да го плаша, просто се учудих да го видя в Багдад, след като се бях приготвила да го срещна утре в Самарканд.».

Ето, че тази фигура изигра ролята си да ме накара да мисля и в моя случай да си припомни историята с везира. Но има толкова по-интересни неща за виждане, които провокират далеч по-богати асоциации.