“Как да бъда в настоящия момент с достатъчна дистанция, за да разбера, дали времето тече?” – свети Августин

Бъдещето съдържа ли се в настоящия момент? Времето тече ли от самосебе си или зависи от нас? Стои ли „скрито“, инволюирало заедно с миналото в настоящето ? Какво съдържа  настоящия момент? Времето дали е концепция или феномен?

                                                                                                      / Ню Йорк /

В епохата, в която живеем все по често говорим за „ускорено“ време. За кое време става дума, за физическо, извън нас или за психическо? Хората не живеем всички в едно и също време. Някои излизат от потока на времето. Шрьодингер казва, че една истинска целувка също го спира.

Тече ли времето или самата реалност е в движение?  Времето е физически феномен или продукт на мозъка? Ако решим, че времето е субективна, психологическа реакция на Хомо Сапиенс, как да обясним времето, свързано със старостта (13,7 млн години) на Вселената, тази на слънцето, на земята?

Бъдещето не ни позволява да  преживеем миналото по същия начин. Времето достатъчно ли е само за себе си или зависи от нас?

Квантови физици определят Вселената като блок в системата пространство-време, където събитията в минало, настояще и бъдеще се намират в една и съща реалност. Настоящият момент се очертава като място на нашето подвижно настояще. При това положение величината пространство-време съдържа интегралността на реалността, която постепенно откриваме. Тя прилича на партитура със статичен, безвременен вид, съдържаща цялата музика, която по време на изпълнение се изразява във времето.  Квантовите физици говорят за презантизъм – идея за единствената реалност в настоящия момент,  но имат проблем с теорията на относителността – двете теории все още не са обединени.

Шри Оробиндо, говори за инволюция, революция и еволюция на материята (каквато представляваме и ние), сравнява я с кълбо, съдържащо всичко, което се развива, а ние сме свидетели и участници в развиването. Светът е неделимо цяло, което си спомня за себе си, а вечността е потопена в кладенеца на момента.

                                                                        / Пекин, Летния дворец /

Настоящият момент не прилича ли на партитура в музиката, съдържаща едновременно три времена, докато в мислите си реализираме въображаем свят, преведен на езика, с който всеки от нас живее и се развива? Вероятно да. Въпросите, свързани с времето тежат с много теории, но остават все още висящи.

Колкото до добрата фотография, тя става в привилегировани моменти, когато с наша помощ животът ни подарява сполучлив кадър. Тя е безвременна, надминава обясненията и дава възможност да бъде интерпретирана според погледа на всеки.

Снимам, за да спра времето и да уловя, това, което ме привлича в пространството. Време и пространство, те не ни принадлежат, както нищо друго, освен излъчването, което заедно с действията ни прави възможно нещо да се случи.

И още нещо за времето: Забързан човек, какъвто съм, един ден в Индия, при едни съвсем обикновени хора, където преспах, сутринта по време на чая започнах да си стягам багажа и възрастният домакин ми каза: „Дай възможност на времето да бъде време“.

Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”, когато триото око-сърце-визьор ще намери хармония в изплъзващата ни се реалност.

Усещането за добре уловения момент е по-силно от фабулата на филм, в който сме увлечени в потока на действието. Умението да уловим съдържателен многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът е единствен, само той ни принадлежи, но не ни се полага да го повторим. За спряно щастие човек може само да мечтае.

На китайски, японски, арабски, еврид, вероятно и на други езици, глаголът съм няма сегашно време. Ние винаги сме на път да се осъществим.

Сега е на границата между минало и бъдеще,  винаги различно, често облечено в напрежение, в очакване на идващото ново “сега”. Промяната е доказателство за изминалото време. Във физиката време и пространство са неделими, но това е валидно до определено време в миналото, отвъд което времето не съществува като величина.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме напълно свободни, нито напълно детерминирани.

Животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее, често настъпва отегчение. За твърдите реалисти мистерията на смъртта или въображаемата вечност отнемат правото им на очакване.  Чистото “сега” в екстаза, приет за граница на безсъзнание, е привилегия на  будисти и мистици.

Усещането в неудържимата любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също са свързани с моментното безвремие.

Все повече хора запълват момента с нови модели на телефони, ай-пади и други, сякаш бягат от него и не искат да им принадлежи.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала има инсталирана система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към голямо кристално кълбо в центъра на залата. Идеята е да фиксираме с поглед лъча в състояние на концентрация и пълно отпускане. Това е и състоянието на фотографът, който снима концентриран и едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от плаж в Нор Па дьо Кале в северозападна Франция.

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване без притежание, поява, която чезне едновременно с жеста на реализацията. Вибрация, която добива израз според усещането на слушателя.

Музиката и любовта се живеят без планиране и осмисляне, без думи. В тях няма рационалност. Който коментира, ни ги прави истински. Изживяваме момент, който не ни принадлежи. Изразът се съдържа в ефимерен звук, който изчезва едновременно с вибрацията, която го поражда, превръща се в усещане, различно за всеки. Звукът ни докосва и оставя място за следващия, подобно на движението в балета.

                                                                                        / Национален балет, София /

Първите изкуства са свързани със звук, ритъм и танц поради техния нематериален, ефимерен характер. Движението на телата в ритъм и форми в пространството е отдаване без материална следа.

Дъхът, който ни дава живот е неуловим и не подлежи на притежание. Притежанието ни отделя от потока на живота.

Намерили опора в грубата материя, много от нас решават че живеят. За съжаление това става в неразбрани мигове, изпълващи живота с динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат.

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Успялата фотография съчетава мига с усещането на фотографа, който превръща бягащия момент в материя. Художникът материализира върху платното това, което композиторът излива в тонове, а скулпторът в комплексна материя.

                                                                     / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална само като процес в живота. „О Боже, мога ли да бъда жив, когато умра?“ възкликва Виникот.

Според Маймонид смъртта е лишаване от форма и връщане към Источника. За квантовата физика материя и енергия са едно и също нещо, променящо своето състояние и форма, част от която сме ние.

Животът и смъртта са вписани в едно в друго.

                                                                            / Марамюр, Румъния/

Ето няколко цитата от книгата “Божествения живот” на Шри Оробиндо:

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис и ползва смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тяло …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да ни напомни, че все още не сме намерили себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършената форма на живота. Следвано от смъртта, в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за време.

                                                                   / гробище в Истанбул /

Да знаем за какво даваме живота си и доволни от преживяното, да го напуснем с благодарност, се нарича успял живот. Това е привилегия, която ни отделя от минералния, растителния и животинския свят, участващи като нас в кръговрата на Природата.

                                                                                    / Косово /

„Двадесет и първия век ще бъде духовен или няма да го има“ – казал френския министър на културата Малро. Има възможност да станем хора или да се самоунищожим.