Je parle avec ma main,
Tu écoutes avec tes yeux ;
Et nous nous comprenons,
n’est pas,
en un seul sourire. Zhu Da (1626 – 1705)

Говоря с ръката си,
Ти слушаш с двете си очи ;
И ние се разбираме,
нали,
само с усмивка.  – Зю Да, (1626 – 1705)

                                            / Булонски лес, Париж /

Как би гледал на фотографията големият поет-калиграф? Величините са несравними. Фотографът е далеч от състоянието на празнота на калиграфът, който с виталния си дъх предава на върха на четката израз във видимия свят. Да, но и фотографът трябва да изтрие себе си, за да даде път това, което снима.

Едно драсване на черта конкретизира реципрочния израз на двойката Инг-Янг. За да изрази скритата динамика на реалността (връзката пространство време), на калиграфът е необходим трети елемент – празнотата.

За китаецът не е достатъчно изображението да изразява външния аспект на нещата. Чертата, изтеглена с върха на четката, слива единицата с множеството. Ретуш не е възможен. Жестът е точен и единствен. Есенцията на  рисунъка е в маркиране на изразяващата всичко черта. В съответствието между пълно и празно, в съотношението между плътно и разредено, тази черта въплъщава едновременно линия, съдържание, ритъм, финес, въображаемо и конкретно. Рисунъкът, преминал през дъха и вътрешния ритъм на калиграфа, самият той свързан с дъха на Всемира, добива формите на околния свят.

Ловенето на вътрешните принципи в структурата и връзките между нещата в живота датира в Китай от 2500 години. Думата калиграфия, наречена от гърците “красиво писане”, няма общо с идеята на китайците за красота. В китайското изкуство музика, поезия, рисуване или калиграфия са едно и също нещо, изразяващо непрекъснатата промяна в живота. Пластичните качества на рисунъка се комбинират с музикалните качества на стиха. Нашето “красиво” в китайската класика би означавало спряно или умряло. В китайския дом картините не се излагат, а се пазят на свитъци. Те не биха направили дома по-красив и се вадят само при случай, за да изразят СКРИТОТО ИСТИНСКО.

                                                                     / Булонски лес/
Родена в нашата култура, изтъкана от гръко-римски традиции, фотографията в повечето случаи отговаря на гръцката идея за красота, която търси хармония и съвършенство в геометрични форми. Ние разправяме истории, осмисляме моменти, свързани с видимия външен свят. Платон не позволява на неразбиращите геометрия да влизат в Академията му. Чудото се получава единствено, когато уловим многопланов символ в съвършена геометрична форма и обстоятелства, добили трансцедентен смисъл (идея за вечност).
Традиционните китайски майстори тръгват от празнота без да си задават въпроси и потопени в универсалното, те въплъщават непрекъснато менящото се настояще.

Празното е пълно, но за да покаже съдържанието му, подобно на стрелеца с лък, калиграфът се слива с триото празно-инг-янг, изразено навсякъде в живота. За да рисува дърво, художникът се преселва в дървото.  Белите полета в рисунъка на големия майстор подчертават безкрайните нюанси от тонове, нанесени с четка и мастило. Неповторимата черта, заедно с всяка точка, намерила живот благодарение на празнотата, трябва да носи качествата на посятото, вечно цъфтящо зърно. Играта пълно-празно се изразява още по-ясно във фигурите. Те са завършени, когато са отворени към безкрая. Всяко кръгово движение предизвиква друго, ново, винаги различно. Същото нещо се изразява в бойните изкуства, родени едновременно с калиграфията.

Добрият фотограф е без претенции, без целомъдрия, той снима, забравил себе си.

Когато виждам нещо изключително, дъхът ми се забавя, спира за момент, кликвам и си поемам въздух. Въздъхвам и благодаря.

В странната алхимия между желание и случайност, начинът да надникнем зад воалите на видимото е да забравим себе си, да опростим всичко и да следваме усета си.

Не намирам по добър пример за опростяване на жеста от калиграфията (също в таи-чи, създадени по едно и също време преди повече от две хиляди годи в Китай.).

Матис казва, че преоткрива себе си с едно просто движение с четката.

Пчелата каца на различни цветя, за да създаде мед, който остава единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата преди да изразят себе си също имитират. Копирането е робия, но робът един ден с качествата си рекламира свобода.

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон, фотографът, който преди двайсет години най-много ми повлия да снимам.

Идеята на Анри за „решителния момент, когато окото, сърцето и обективът се сливат в едно, за да уловят есенцията на мига“, преди 15 години отговаряше на желанието ми в определени моменти да спирам времето, за да открадна от това, което вибрира едновременно с вътрешното ми състояние.

Изложбата ме изпълни с благодарност към Анри и големите майстори, някои от които могат да бъдат в помощ на всеки, който е на път да формира погледа си: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Жозеф Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Почти всички опростяват снимането като ползват фотоапарат Лайка с обективи 50 и 35 мм., достатъчни за заобикалящия ги свят, винаги нов и различен.

“Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант обръщат поглед към нощната черно-бяла фотография.

Прекланям се пред любимия ми колорист Соул Лайдър, който едва през 2007-ма година на 84 години разкри изкуството си пред европейското общество с изложба в Париж в асоциацията Картие Бресон. На входа на изложбата беше написано „Щастлив бях досега животът ми да премине в сянка“. Той почина през миналата година световно признат и в светлина. (Вероятно най-добрия начин да живееш и твориш свободно без никой над главата.)

Да спомена и Ернст Хаас, който първи използва митичния филм Кодак Хром, също Хари Груаерт – и двамата чудесни колористи.

Не мога да пропусна оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел и енигматичната Вивиан Майер с уличната си фотография, превърната в изкуство.

Алфред Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена – всички те са ненадминати в портретна и пейзажна фотография. Ник Брандт – с интересни, гигантски монтажи.

Да не забравя Родченко с оригиналния му поглед и невероятните ъгли на снимане по време на тежкия Сталински период на Сталин.

А как да не добавя Ара Гюрер, истанбулският Картие Бресон, който на 86 години с Лайка в джоба, все още посещаваше любимото си кафене в Истанбул.

Картие Бресон ми подшушва да добавя: Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей. Би било грях да забравя единствената по рода си Сара Муун, само тя жива сред имената от тази велика за фотографията епоха.

А японците? Те са фантастични, странни, често неопределими и трудно разбираеми. Масао Ямамото – с изключителен финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но не по вкуса на всеки, за мен жестоко черен и брутален. Японците са безкрайно фини, с много вкус или брутални, нещо което се усеща и в страната им.

Искам да ви представя интересен фотограф, с който се сприятелихме през фейсбук. Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиража платиниум, все по-рядък и прескъп. Нобуки се прибира в Япония и с голяма камера (chambre) 26 кг. и трипот  на гръб обикаля гори и потоци в чудесната добре опазена Природа в Япония, където търси да фиксира скрити духове с камерата си. Тиражите прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която произвежда сам. Фотографиите му сред Природата са прекрасни, издадени в книгата му Portrait of Nature – Myriads of Gods. Без да важничи, той пише с хумор на смешен английски, но във фотографиите  в книгата му (изпрати ми я), в скали, дървета и потоци наистина има скрити духове. Това ми напомни духа на Япония, за която преди няколко години направих изложба в галерия Средец в София.

Нека да завърша с Пенти Самалахти със северните птици и кучета, и  загадъчната Джунгджин Ли бих казал, че те заедно с Майкъл Кена правят поетично трио във фотографията.

И отново, благодарност на големите, както и на всички фотографи в сянка, които имат и споделят поглед към света.

От терасата на изложението в стил на популярните пощенски картички от Париж, не се въздържах да снимам небето на Île-de-France, рисувано често от големите майстори.

Фотографът, готов да лови ефимерното, ползва обектив, през който окото му фиксира света в движение, казвам това повлиян от прекрасната изложба на Картие Бресон.

                                                           / Последният посетител в Люксембургската градина /

„Добрата фотография показва, че каквото се случва в реалността е невидимо.“ – Крис Килип.

Границата между видимо-невидимо прилича на снежинките или на сапунените мехурчета – едва докоснати те изчезват, както всеки преживян момент.

                                               / Парк Монсо, Париж /

Да снимаме невидимото е все едно да докоснем вечността. В помощ идват въображението и вътрешния усет.

Когато снимането се превърне във вътрешна необходимост, фотографиите започват да стават безвременни -целта на всяко изкуство.

We are playing with things that disappear. – Henri Cartier-Bresson

Nous jouons avec des choses qui disparaissent. – HCB

Ние си играем с неща, които изчезват. – Анри Картие-Бресон

                                                  /Тцо Морири, Ладак, Индия /

Животът във всеки момент е нов и различен, стимул за фотографа да търси привлекателни моменти, които няма да се повторят. Ето дивите магарета сред вълшебната Природа до езерото Тцо Морари в Ладак. Няколко секунди и ги няма. Дали са били реални или сън във вечността, разбуждащ желанието да снимам.

Живеем със сънищата и поезията, които носим в себе си. Качествата, с които се раждаме, задължават да ги развиваме. И вероятно това е единственото задължение в живота. Школите се забравят и преоткриваме отново света какъвто е – винаги различен. Чувствителност не се учи. Когато я има, тя се развива с търсещия поглед. Гледам се превръща във виждам, пространство и време се свързват в геометрични форми.

Снимането не е за мекошави хора, нито за диктатори или егонцентрици, които не забравят себе си.  Фотографът живее без претенции. Той няма какво да показва или доказва, нещата се представят или не. Фотоапаратът е писалка, молив, четка за рисуване. За разлика от художниците, фотографите коват мига, участват в момента и без да размътват терена безмълвно визират. „Рибарят не плаши рибата, не хвърля камъни във водата.“, казва Картие Бресон, а Куделка би добавил, че са необходими крака и здрави обувки.

Снимаме с почерк, с който се написва идея, разказ или поезия и пътят ни се превръща в роман, който щракаме с усещането си към живота. Не е необходимо да измисляме нещо, животът сам по себе си е фантастичен! Красотата  помага да обичаме, а обичта дава вкус към красивото.

Едни фотографи бродят в групата на пламенно търсещите. Други измислят живота консептуално, актуално, модерно, постмодерно, съвременно или студийно.  Първите се ровят, търсят истории в променящото се битие,  вторите ги измислят, за да ги представят различно, но всички фотографи се движим върху една и съща, вечно променяща се сцена.