На тръгване за Индия през 1990 година за първи път сложих в багажа си малък фотоапарат, ако намерех случай, да уловя интересни моменти от пътуването.

Атмосферата, съвсем нова, интересна и най-вече автентична, ме грабна още в градовете Путапарти и Тируванамалаи, на път за Пондичери. Докато изщраквах няколко филма, кутийката с обектив изостри желанието ми да се концентрирам по-добре. Увлече ме и възможността да фиксирам на лента привлекателни неща, които миг след това се променяха или просто вече не съществуваха. 

Усещах приятна тръпка и съпричастност. В моментите, когато липсваше ситуация или интересен сюжет, желанието ми да се случи нещо, понякога изглежда предизвикваше обстоятелствата. Беше възбуждащо. Подобно на хазартните игри се получаваше някаква странна алхимия между желание и случайност. Всичко това стана по-конкретно по устието на реката Ганг – в Бенарес, след това още по-силно в Бадринат и Ришикеш.

Откривах света на фотографията.

Всъщност не държах да показвам или да сътворявам нов концептуален свят – светът беше налице. Търсех да докосвам живеца, скрит в потока на живота, с възможност да го задържа. Та не беше ли именно това, което ме беше вълнувало винаги?!

В съзнанието ми витаеха куп интереси, но те не можеха да се сравнят с удоволствието да материализирам усещането си върху лента. Да снимам с необременен от задължение поглед, беше нещо велико! Във фотографския кадър успеех ли да предам интересна история, моята лична участваше, при това обогатена от видяното. Според погледа и въображението на зрителите, историята в една сполучлива фотография, дори затворена в рамките на кадър, можеше да се превръща в безкрайна. Тези „рамки“ бяха различна от тези,  които налагаше живота. 

Фотографията ме грабна и се очерта като вътрешна принуда. Но да не избързвам. За да смеля новото си откритие, бяха необходими години. Това беше само първото просветване на едно дългоочаквано зазоряване в лабиринта на живота ми.