Би било чудесно да фотографираме света отвътре. Външният свят е по-малко интересен. Хората притежават „трето око“ без да го осъзнават или пък го бъркат с интуиция, което в повечето случаи са неразбрани емоции.

                                                                             / Шринагар, Кашмир /

Този портрет в абсолютен смисъл вероятно e най-добрия, който съм правил. Лицето на дамата зад бурката е съвсем естествено, без поза, без въпроси и съмнения кой стои пред нея или коя е самата тя. Дамата се е отдала на момента. Прикритието, завесата на бурката я лишава от метафизични напрежения, в случая я „пази“, дава й свободата да бъде истинска. И двамата крадем от момнта, крадем свобода. Не се подготвям да я снимам, нито пък тя се приготвя да се представя. Няма търсене или колебание от двете страни, знаем какво искаме, дори ни е интересно. И двамата сме истински.

Как става това? Не продумваме дума, убедени, че сме сами в задния двор на джамията, гледаме се „очи в очи“. Тя не променя позата си, аз вдигам апарата и щраквам. Усмихвам се, усещам усмивка под бурката. Чустваме се по някакъв начин свързани. Мерси мадам! Запечатвам образа без директно го виждам, най-естествено. В голям, добре изваден тираж, погледа на жената се усеща.

Мярката за успеха на портретното изкуство е трите участващи страни да бъдат изпълнени с творчески елемент. Фотографирания, фотографа и зрителя, трябва да останат неизчерпаеми. Защо и зрителя ли? Когато поглежда той всеки път трябва да открива нещо ново в добре снимания, интересен портрет.