Става дума за периода 1954 – 64 -та година в София. Вярвах все още в Дядо Коледа, както и той в мен. Чавдар войвода*, заради когото трябваше да станем чавдарчета*, не ми вдъхваше особено доверие. Предпочитах да приготвя стихотворение и песничка за дядо Коледа и коледната елха в незабравима атмосфера. Там всичко беше в ред, който ми допада. Например обличам костюмчето за “официални случаи”. Избирам връзка за костюма на татко. Той е доволен да има син с „добър вкус“. Тръгваме към kумците c голяма дамаджана вино, тротоарът е заледен и забавно хлъзгав. Сложена е маса за десет човека, кумците и ние с татко. До отрупаната с играчки, висока до тавана елха, има специално място за подаръци. В полунощ дядо Коледа ще пристигне с голяма торба изненади. Най-възрастният между нас е дядо Гочо на 90 години. Преди да седнем на масата той се изправя тържествено и чете молитва. Наредени около масата, всички обрърнати на изток, повтаряме “хляб наш насущний…”. Мекият глас на дядо Гочо и аромата на тамяна в кандилницата омайват, вкарват ни в други светове. Без да сме религиозни всички вярваме. Вярваме в дядо Боже, в хубавото на живота, лошото е за изхвърляне от мислите! Затова сме заедно. Пази ни доброто!

Колкото до мен, нещата са ясни, рано или късно ще имам колело. Не съм най-малкия на масата. Елчето, която едва се държи изправена на стола, ме гледа влюбено…

Ястията са много, казват – точен брой според традицията – нямам търпение да броя дотолкова, но всяко нещо има свое място. От домакините всяка хвали другите с каквото са донесли. Ние с татко като мъже носим вино. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита със запалена свещ в средата. Започваме с хляб и сол, после всички безкрайни вкуснотии, за да стигнем до кадаиф, баклави и други сладкиши. Големите разправят вицове и смехории, започват танци. Тримата малки имитираме големите с техните Ча-ча, буги-буги, рокендрол за по-спортно настроените. Малко преди полунощ температурата на вечерта е най-висока. На външната врата се тропа алармено, Дядо Коледа пристига! Човекът  от далечните земи с голяма бяла брада връхлита в хола. Изправен до елхата, концентрирам се да покажа какво съм научил без разбира се да губя от поглед голямата торба. Всичко друго остава на заден план. Деца и възрастни възторжено се хвалят с подараците си. Късно през ноща с татко поемаме по тъмнате улици за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпровождат – за всеки случай ! Станало е още по-хлъзгаво от студа. Дамаджаната е лека, но се движим бавно и се смеем без причина. Подаръците ме съпровождат до кревата.

Париж по същото време е изпълнен с празници и разкошни трапези. Елхи, богати украшения, подаръци на всяка крачка. Липсва славянския вкус към мистика, топлата, сърдечна атмосфера е станала рационална, консуматорска. От местните преживявания, свързани с Коледа, не мога да разправя нищо особено интересно. Децата в цял свят носят радост с радостта, бликаща от тях, човек може да се възхити от Париж, но атмосферата на дядо Гочовата трапеза е незаменима.

Тази година вече за шести път двайсетте парижки арондисмента, всеки със своята физиономия, подготвя темата: “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта намигат с различни светлини.  Да се намали изсичането на горите по света е трудно, но тук всеки квартал разработва идеята за спестяване на енергия. Луминисцентни диоди със слаба консумация дават илюзия на падащи снежинки.  Пързалката пред кметството на първи арондисмент конкурира друга пред кулата Монпарнас. Едната, от изкуствена материя, е специално за начинаещи – падането боли по-малко. Клатушкат се две огромни елхи, подарък с украса от шведски артисти.

“Желязната дама”, Айфеловата кула всяка вечер сменя одежди в мигащи цветове и скробоскопични ефекти.

След разказа за Бъдни вечер всичко това звучи студено, нали? Да, времената се менят, но истинските преживявания не се губят.