Върбан – из преживяното 1983 година

ян. 24
2018

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме ниско в гората под хижа Яворов в колата на Жирар. Кристално ясна зора ни вдигна на крак сред аромата на вековни пирински мури, надиплени в бели одежди. Клоните на боровете, натежали от сняг, пропукваха загадъчно и изливаха роища снежинки, искрящи от няколко прокраднали се лъчи на ранното сутришно слънце. Планината се будеше, радостна да ни приеме. 

Със ските кръстосвахме следи на горски обитатели и бавно набрахме височина. Подминахме хижата, намалихме ритъма и с Върбан се заговорихме за последните си преживявания. Беше ясно, че ако ме оставеха да се оженя, проблемът с неговата робия в Либия щеше да се разреши много бързо и щяхме да се съберем в Париж. 

Следвахме следите от ските на французите пред нас.

– Досега никой не ни е правил партина, нали Чоче? – опитвах да повдига духа на приятеля си, който усещах унил. – Потръгва ни, да знаеш. Така ще бъде занапред!

– От твоите уста в Божи уши, Чоче. – промълви под сурдинка Върбан. 

– Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, позасмей се най-после!

Върбан беше такъв, свръх чуствителен, за разлика от мен по-реалист, което ни допълваше. Стигнахме до премката, където ни очакваха французите. На тях по друга причина, стана ясно също не им идваше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се очертаваше тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки нямахме повече от два часа. Дали се задаваше фронт? Щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта остана една и съща. 

Намирахме се на най-красивото и опасно било от българските планини. За нас беше върховно и любимо място за зареждане на батерии. След набраната височина не се решавахме да се върнем обратно. Избрахме да продължим.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки, всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на триста метра до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се губеха в тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан продължаваше да е неспокоен. В раницата си носех прясна пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. До заслона оставаха броени метри.Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

Чертата се превърна в черна вълна. Заля ни вълна от сняг с буреносен вятър.Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не можеше да се говори.

Жерар водеше партината, Върбан след него със ски и щеки в ръцете. Забождаше ги при всяка крачка и това ме дразнеше. Извиках му да ги стегне на раницата, да си освободи ръцете. 

– Нещата се повтарят! – бяха последните му думи. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата, единия крак в пропастта. Доминик и Жерар ме издърпаха внимателно. 

– А Върбан?! Върбан беше долу!  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Дочухме познатия глас. Беше жив! Поисках да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – извикаха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – изкрещях, за да кажа нещо. 

Влязахме в заслона. В мълчанието, виещият вятър звучеше зловещо. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Повтарях си безутешно: « Връбче, ще издържиш…, изяж меда… Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но не бях до него. Оставаше да тичам надоло, за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Долу при реката зарязах французите с багажа и поех по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Надбягвах се с времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката високо горе с надежда за края на фронта. Спрях до първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето. И запалената си глава. Преди да хукна отново нещо ме спря. Шумът на потокът, бученето на планината, всичко замря. В главата ми като от свише се наложи едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта, Природата всички във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Стръкчета трева, едва поникнали, два-три минзухара, едва подали глави, потокът, птичите гласове, всички заедно се провикнаха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах без да знам дали от радост или от болка. Затичах се с думите като в транс: « Всичко е наред! » Заедно с невъзможното сякаш всичко беше възможно.От Софийска спасителната служба канцеларски глас ми отговори лаконично и съвсем формално: « Не можем да се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал. Спасителите от Разлог ще поемат грижата. Районът е техен! » Тряснах телефона. Обхвана ме нова паника. Обадих се на Кузман да тръгне към Предела, а аз продължих на стоп към мястото в гората при колата на французите.

Видът ми беше достатъчен колите да ме качват. Пристигнах преди Кузман, ала местни милиционери, закотвени до колата на Жирар, побързаха да ме арестуват. 

– Некой да си се трепе по планината, а ти какво правиш с тези французи. Само ни създавате проблеми! На нас и на спасителите! Они са вече в акция. Теб ще требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Бях на път да колабирам, когато Кузман дойде с негов приятел, неясно по какъв начин, но за късмет от спец службите на УБО. Със себе си носеха включително и за мен ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите изкозируваха и тихумълком се прибраха. Към полунощ в хижата заварихме другарите спасители сгушени на топло в общата спалня. 

– Ба, па той нема да е жив! Утре на светло, че го изровим. – беше тяхната реакция.

Нямах думи. Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и продължихме към билото. 

Изминало беше цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на уплашените спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да се спуснем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог не стигна до нас. Върбан остана горе. Сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имаха за братя, а сега отказваха да ме видят.

Времето се влоши без да позволи на спасителите да продължат акцията. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Военните свалиха тялото в гората.Върбан със счупено плаващо ребро и затруднено дишане беше издал дух още през първата нощ. За последен път държах ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. В дланите си имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Полагаше ни се да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в моята. Обещах му да живея за двамата.

Малко преди да се разпука зората казват нощта е най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. В частна лека кола, гарирана до централните гробища в София чаках смазан, зашеметен, готов при първа възможност да се промъкна до гроба, да запаля свещица. Близка на семейството на Върбан дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ и щяла да ме споходи същата съдба.

В местен вестник написаха как приятел бута приятела си в пропаст, защото отказвал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или от примитивна дивашка лошотия, беше ми все едно. Злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги от наследени,  подтиснати страдания си казваха думата.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни! Болката затваря, озлобява повечето хора. Помага само истинската добрина, само тя носи радост и осмисля живота! » 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо.

Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

Съпроводен от баща ми, с допотопен куфар в ръка и любимата си стара раница на гърба, взехме трамвая на улица Витоша в посока на мръсната сива сграда на Софийската Централна Гара. 

На 33 години, успях да провокирам обстоятелствата, имах късмет да мина между капките и се приготвих да скоча  в неизвестното. Нямах конкретна програма. Този път бях женен. Поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ян. 16
2018

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е разположен в един от пътищата на коприната в оазис на най-централно място за керваните от миналото. (Пътищата на коприна са повече от пръстите на ръцете ни.) Градът се намира в близост – от една страна до Афганистан, от друга до Киргистан, от трета до Пакистан, а малко по-далеч на юг до Индия, в покрайнините на провинцията Ксингианг на Китай. На това място  се събират великаните Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая. Той е нещо като център на азиатските истории и култури от миналото.


 

Тръгнал бях да посетя базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик в китайския Каракорум,  когато в агенцията, която организира тази малка експедиция се запознах с един от директорите, чийто син е сгоден за българка – светът е малък. Този човек успя да подпечата при военните разрешение с пропуск да пресека този район, недостъпн за момента.

Китайците отдавна са сложили желязна ръка на тази стратегическа гранична област с безброй пропускателните филтри и въоръжени военни групировки навсякъде.

 

Тук единствения възможен език са жестовете:

В периода 1959-79 китайците са успяли с голями усилия да овладеят  важните писти, кръстосващи тази област. Най-живописен и интересен е пътя от 1300км между Гилгит в Пакистан и Кашгар в Китай – Пакистани хайуей. Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата, казват е отнело живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Този гроб и развалините наоколо показват мястото, споменато от Птоломей, където се спирали керваните от Персия, крайна точка, където са се срещали търговци, за да обменят стоката си. Марко Поло разправя как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства, особена срамежливост, в която персите вечер са оставяли стоката си до каменната кула, а на сутринта на същото място намирали количеството коприна, което ако отговаряло по стойност на стоката им, го взимали, ако не прибирали обратно това, с което били дошли. Следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Гробовете, които виждате, са на суфи с останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Макар нарочно занемарени от китайците, те са тачени от местните уигури. Дори да се  намираме на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани и можехме  да си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пихме чай и като гостенин в града не ме остави да платя.  За двата дни, които бях в Ташкурган не срещнах друг чужденец. За по-дълъг престой  се налагаше допълнително разрешително и бях яростен  да не снимам околностите на това автентично място, богато на история,  непокварено от  туристи. Богатите, лъскаво облечени китайци, стигнали безпроблемно до тук, си правеха селфита със старините наоколо за фон, без да имат понятие от суфи и история.

 

Стратегически мястото е запазило важността си, но величието му се е загубило  в историята. Ориенталският манталитет на уигурите, както и на нас, българите, техни братовчеди, им помага да се веселят и да вложат табиет в ежедневието. Успяли са да запазили физиономията си и не се смесват с китайците. (техните похитители)

 

Девойките на фотографията не са воалирани, а се криеха на завет от силния, студен вятър ( височината тук е  тази на връх Мусала )

Вакхан Коридор не беше далеч, мястото, през което е минал Марко Поло, напускайки Китай по пътя за Самарканд и Бохара. Преди две години имах и виза и билет за самолет, но Аллах не пожела да снимам бедните вакхи в  долината между Афганистан, Пакистан и Китай. На един сфетофар в Париж, за да избегна инцидент, прелетях над велосипеда и  си счупих двете китки и лакти. Вакхите със светли очи и благ характер, чаровни и далеч от екстремистите мюсюлмани останаха за друг проект . Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх , а на полето вямаше военни.

Това за съжаление измъчено от китайците място е останало прекрасно.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Екс-ан-Прованс

дек. 12
2017

Няколко късноесенни моменти, когато слънцето осветява под ъгъл този чаровен стар френски град със сгради съхранени от 15-16век.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Гашербрум

окт. 29
2017

Когато в средата на октомври късно вечер заспите със зейнали кратери на пълната луна, звездите скрити зад лунното сияние, а на сутринта цветовете на есенните треви са  побеляли от внезапно преминал снежноносещ облак,  радвате се като дете на неочакваното бяло и сменяте маратонките с голями обувки, за да хукнете към върховете.

                                                                  / Гашербрум в облака от дясно /

Тук на пет хиляди метра всичко наоколо на седем, осем хиляди и повече изглежда съвсем нормално и естествено.

Такъв  е погледа от палатката, разположена в измисления от нас базов лагер на Гашербрум. Такъв лагер реално не съществува – този осемхилядник казват не се покорява откъм Китайска страна.

                                                        / началото на ледника на Гашербрум /

Три часа по-късно белият свят се е стопил така бързо, както се е появил. Сън ли е било или действителност?

После обратно  в Европа си задавате подобен въпрос за цялото пътуване.

Дали животът ни следва пътя на сънищата или сънищата дневните преживявания, или дали всичко, което си въобразяваме и взимаме на сериозно не е един голям  сън??…

www.pastoukhov.com – Галерия 12 – за повече фотографии от тези места. Необходим е компютър.

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

КАШГАР, К2, ГАШЕРБРУМ, БРОД ПИК ОТКЪМ КИТАЙ

окт. 15
2017

Бивш оазис по пътя на коприната между пустинята Такламахан, Памир и Тиан Шан, град Кашгар е на кръстопът между Киргистан, Тибет и Пакистан. Провинцията Xinjiang означава « Нова граница », това е част от бившия Тюркестан, превърнал се в чувствителна зона на експанзивния Китай. Уигурите не говорят турски, но Турция, дори България не са им чужди. Няколкото думи в стил тешекюр, машаалах, гюзел бързо ни сближават. По този начин си позволявам близост, непонятна за западните туристи.

От  години се канех да посетя това място с  реноме за един от най-големите сред старите ориенталски пазари. Преди тридесетина години тук  атмосфератае била още по-автентична, покрита само с патината на хилядолетията. Сега туристите идват заради екзотика и истините остават скрити за обикновенното човешко любопитство. Те са бездънни кладенци или понякога падащи звезди. Когато небето е чисто, с благодарност отварям очи и опитвам да скатая каквото успея.

Каракорум, най-страховитият от гигантските планински масиви на планетата, с трудния си климат и своите 500 км. между Индия, Пакистан и Китай е вкупчил стотици многохилядни великани. Преди години тази силна природа ме плени откъм Пакистанскан. Сега, въпреки трудния достъп, се отвори възможност да навляза в този масив откъм страната на Китай. К2, Гашербрум, Брод Пик заедно с многобройни седемхилядници наоколо правят естествена граница между тези три страни. Граничните зони, навсякъде най-трудно достъпни за простосмъртните, се оказват най-интересни.

След няколко посещения на китайски провинции, става ясно как Китай с неувяхващ  комплекс за сила и величие не си дава друг избор, освен да руши в новозаграбените територии  старата култура на местното население в името на градене на ново блестящо материално бъдеще. Ленин и Сталин на времето считали, че огромните жертви са нищожни спрямо идеята  да се построи светло бъдеще за всички! В Китай сме свидетели на  непрощаваща комбинация от диктатура и капитализъм в невероятна експанзия, до голяма степен утопична и не без възможност за провал.

Това виждам наяве ситуацията в областта Ксингжианг с подтиснато, жестоко   доминирано население от уигури ( над един милион в трудови лагери) – хора с характер, поставени под непрекъснат наложен контрол, живеещи под звука на сирени на циркулиращи по широките булеварди полицейски коли. По улиците  циркулират полицаи с палки и щитове в ръцете, въоръжени военни, филтри, инсталирани пред всеки магазин и подлез и бюра за проверка на всяка крачка. Вековният стар Кашгар е запазил облика си на крепост, но огромните стени са излишни, крепостта е отдавна завзета и добре пазена от всички страни.

В малките, вибриращи от история улици на стария град са залепени портрети на квартални активисти,  следящи за реда, ползващи привилегии подобно на нашите квартални отговорници от времето на комунизма с добре познатия почин самият народ да следи ближните си. Върнат 40 години назад със скрит фотоапарат снимам  познати картинки в съвременен вариант.

След Кашгар поемам към Ташкурган – също покитайчен вековен град по пътя на коприната. Тук по улиците също  циркулират полицейски сирени. Намирам се недалеч от границата  и Пакистани Хайуей, разконение между Ласа и Кашгар – най-високия автомобилен пас на земята. По пътя преспивам в мизерна барака пред езерото Каракол между Мустаг Ата – « Баща на Ледените Планини » 7456м и Конгур Таг 7719м.. Платил съм  за специално разрешение от военните, което се оказва безмислено, защото не мога да спя в юрта на местни киргизи. Остава ми  да снимам единствено изгрева на Мустаг Ата без да срещна местните киргизи със стадата им. Оставам със старата си мечта да се спусна със ски от този връх, приет от алпинистите за скиорски.

Това военно положение цари от близо година. Киргизите, наплашени се крият, както в Кашгар, така и в огромната провинция наоколо. При случайна среща чужди езици не се говорят. Чарът на номадския живот са жестовете. Излъчването  е  по-съдържателно от безмислените разговори. Обменът е ясен,  нещата стават или не стават.

Връщам обратно няколко стотин километра  към Кашгар – пътят с пасове между планините Кун Лун и Памир в посока на Каракорум, не е разрешен за чужденци. Невъзможността да разткрия тези скрити за простосмъртните места ми развинтват още повече въображевието. Срещам новозабогатели китайци със скъпи коли, които безпроблемно циркулират навсякъде. Пред езерото Каракол  си правят селфита. Дамите китайки,  се фръцкат облечени модерно пред езерото и отражението на седемхилядника.

Двамата туристи французи и една англичанка, с които споделям джипа към границата с Пакистан възбудено споделят  минали преживявания или правят програми за бъдещи пътешествия. Веднъж по домовете си, те ще разправят за пътешествието  в Китай, от което са разбрали единствено, че животът е различен, труден и неразгадаем за европейската мисъл. Българите от моето поколение сме преживяли неща, които ни помагат да разбираме.

След тридневно пътуване с безброй военни контроли по пътища широки, удобни за маневри и за строеж на нови градове великани, най-после стигаме до граничния град Илик. Отново бариера, прашен път, контрол на място без възможни врагове и среща с камиларите и камилите, които ще ни съпроводят в експедицията.

Вкусвам от красотата на съвършенната естествена архитектура, безплатен подарък от Природата и думите се заместват от лещите на фотоапарата, които трябва да  отразят това, което не зная да рисувам, което не мога да изсвиря, да изпея или да предам в стихове. Неразделният  другар, кутията с окото, което вижда без да мисли, избира мигове, които светлината му дарява,  опитва да спре времето и да ме  сдобри с вечността, която вечно ни убягва .

Вярата във вечността е Слънчев Лъч, пресякъл капчица роса върху венчелистче или преминал през сълзичката по румената бузка на детенце, или отразен от формирана във въздуха снежинка.

Като постскриптум добавям няколко фотографии извън текста.

                               / Кашгар /

                              / Най-голямата статуя на Мао в Китай /

                          / Отговорнички за реда в  Стария град в услуга на полицията /

                                        / Квартални отговорници  /

                       / Смяна на квартал, означава показване на документ за самоличност /

/ Старата единствена чайна в стария град, където възрастните се събират и споделят каквото могат /

 

                                         / Сирените на коли свирят под крепостта  /

                                       / В огромния Неделен базар, се хапва чудесно /

                                       / Най-големият пазар за добитък през вековете /

                                       / При езерото Каракол и Конгур /

                                        /  Мустаг Ата /

                                   / Ташкурган, недалеч от границата с Пакистан /

                                   / Автопортрет в Ташкурган /

                                  / Илика, последен военен пост, среща с камиларите /

                                         / Долината на река Шаксгам, идваща от ледниците на веригата на Каракорум, едновременно граница с Пакистан /

                                       / Първи лагер /

                                  / На път към базовия лагер на К2 /

                                   / Пред Агил Пас 4800м и разклонението между К2 и Гашербрум /

                                              / Аргил Пас /

                                                         / В далечината ледника на Гашербрум /

                                                                     /Гашербрум/

                                                      /Ледникът на Гашербрум /

                              / Ледника на Гашербрум /

                                        / На път за К2 /

                          / К2 – дясно и Гашебрум от ляво /

                                / К2, Chhogori, малко след изгрев /

Можех да отида по-навътре и в двата ледника, този на Гашербрум и на К2 – имах нужда от другар,  алпинист с въже за осигуровка и повече шоколад и вода.

За младите силни и амбициозни алпинисти връзка отзад в основата на К2 и после в ляво през ледниците е възможна – предполагам с невероятни гледки и към двата осемхилядника едновременно, а камилите трябва да заобиколят  и както направихме ние да влязат поотделно и в двете долини. Правено е за седмица от словенци преди десетина години. Доколкото ми е известно Гашербрун не качван откъм китайска страна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: