По време на ковидните години изоставих блоговете за сметка на романа Извън Рамките, който през април тази година издателство Рива представи в зала Перото на НДК. Многобройните посетители и сърдечната атмосфера с приятели, с които не бяхме се виждали от години ми стоплиха душата.  Показах и малка фотографска изложба, първата, която направих преди трийсет години в летището Орли в Париж. Фотографиите са от забранена за туристи долина в Хималаите, за която се говори в глава от книгата.

В този единствен по рода си период, когато светът опустя, за мен се оказа благоприятно писателски – фотографията замених с писане.

Доколко светът осъзна не знам, но видяхме как една уж малка човешка грешка (или провокация, все едно) е възможно да постави цялото човечество на колене. По улиците се чуваха само гласове на не обезпокоявани птици.

Пишех, прозорците отворени и при всяко завършване на последната страница (триста на брой) отново се връщах на първата. Това близо 50 пъти. Постепенно писането се превърна в дрог. Започнах да усещам звука на буквите, ритъма на думите, празното между редовете. Опитът от фотографията и обичта към музиката ми помагаха. Търсех яснота и хармония в написаното. Дислексията, която отначало ме затрудняваше, спря да ме притеснява. Вадех и допълвах, както са правели Пруст и други несравними гиганти в писането. Текстът заприлича на склуптура, вадех и довайвах думи. Давах живот на въплатения в мен най-близък приятел от миналото Върбан. Той, заедно с образите на родителите ми, се усмихваха от непознатото отвъд.

В момент на лутане, близка приятелка ми помогна с основния въпрос: какво искаш да кажеш в това изречение? А с тази дума?! – няма по-трудно нещо от ясния, опростен смислен израз.

Пътят и преживяванията на главния герой Върбан намират най-добър израз в думите на дон Кихот: „Свободата Санчо, е от най-ценните блага!“. „Да спасим свободата, свободата спасява останалото.“ – казва Виктор Юго – свобода, отговаряща на вътрешното състояние на всеки. Върбан разбира как трябва да живее с единия крак извън Рамките на всичко, което го задушава и му пречи да изрази себе си. Разбира също как същите неприемливи Рамки са го карали да търси изход за проблемите -отначало в тоталитарната система, в която е живял и по-късно във все едно кое, повече или по-малко затворено общество в света.

Искаше ми се още дълго да вая  това първо свое „бебе“, ако през април тази година на родната ми улица в София не бях срещнал симпатичните издатели от Издателство Рива. Те побързаха да ме убедят, че книга не се пише до безкрай. Хванах се на въдицата, предадох ръкописа.

Пиша това, за да не тъгувам за първото си отроче. Миларепа, големият мъдрец от Тибет казва: „Моята религия е да не съжалявам за нищо от миналото, настоящето или бъдещето.“ – звучи чудесно, нали.

А сега ми се иска да напиша нещо по-актуално – бойното изкуство Таи-Чи Шуан, с което съм се захванал напоследък. Всъщност целта е да се овладаеят енергиите, които ни обитават, за да се избегне сблъсък.

В Париж това става в Люксембургската градина с място за спортове и игри за всички възрасти, включително бойни изкуства. Това от близо 50 години. Любителите на фотографията ми във фейсбук напоследък вероятно са забелязали сцени от тази градина в сърцето на Париж.

/ Таи Чи с ветрило /

Треньор мери лицевите опори на девойката, която тренира… бокс.

Подобни таи-чи упражнения бях виждал по улиците в различни китайски провинции, но те приличаха на банални гимнастически движения и не съм им обръщал внимание. Едва преди две години моя близка, запозната с културите на Далечния Изток, ми показа дълбокия смисъл на Таи Чи Шуан – връзката между Ing и Yang, универсалната енергията Chi, силата на вътрешната насоченост Yi, състояние лишено от мисъл и емоция, в което пълно и празно в различни части на тялото преминават едно в друго. Грабна ме духовния характер на Таи Чи (както дисциплината и И-Чи и Туи-Шу) – едновременно философия и наука за управляване на енергии в тялото. Те могат да се оприличат с Раджа Йога в Индия и са свързани с философията и принципите на Dao (Тао).

Преди 800 години, между династиите Сонг и Минг, мъдрецът даоист Zhang Sanfeng практикувал метод за постигане на вечна младост като прилагал е принципите на Laozi, формулирани още през VI-ти век преди новата ера.

Мъжът (на 88 години) и дамата правят формата Yang на Tai Chi.

Двамата тайландци обменят движения Туи-Шу – докосване на ръцете.

Европейския шампион на бойни изкуства Jean Luc Lesueur.

Ето една начална поза, в случая с пограшно поставена дясна ръка – пръстите  би трябвало да срещат другите на лявата ръка и да протече енергия с топлина, която да зачерви дланите… Краката са във форма на готическа катедрала, готова да поеме тежестта на кубето, в случая на небето, към което тегли темето… Колкото по-силно тегли нагоре, толкова по-дълбоко в земята се забива предната част на ходилата (под петите могат да се поставят цигарени хартиики или „да се промъкне мишка“, казват шампионите…).

Ами за днес толкова в тази малка хроника.