Носачи в Хималаите

Носачи-7

Светът, в който живеем е до голяма степен носен на гърба на “други”. Тези “други” се намират по плантации, заводи, мини и къде ли не, по места, по които избягваме да ходим. Те могат да бъдат деца и други онеправдани, платени само, за да се нахранят оскъдно.

В Хималаите това са гръбнаците на непознати хора, които носят благата ни, най-често натежали от излишества.

На път към височинни лагери, в различни трекове мъже, жени и деца носят багаж в уплетени кошове с ремък, пресичащ морните им чела. Маси, столове, съдове, палатки и какви ли не удобства, се изкачват на всякакви височини, за да преживеем на места, където няма нищо. Тези хора носят нашата тежест за по няколко евро на ден. Облечени в стари, износени дрехи, често боси, по джапанки или с прости гуменки, те изминават без да се оплакват всекидневните дълги етапи, уморителни за туриста-пътешественик, планинар или алпинист…  най-често с малка раничка, щеки и фотоапарат в ръцете. Нощем, скътани до огъня, тези хора си разделят оскъдна, еднообразна храна, дарена им от земята на която живеят. Ние, големите пътешественици, взимаме топла баня в палатка с душ, за да се нахраним след това в обширна палатка с вкусни гостби, сготвени специално по наш вкус. Рано сутрин, поемаме глътка топъл чай, кафе или шоколад, предварително поднесени в спалния чувал, и спокойно се упътваме към готовата закуска, която ни очаква в палатката за столова.

Тези „други“ често са селяни от долините, тръгнали да спечелят няколко рупи или пък младежи, облекли по липса на екипировка училищните си одежди. Със спечеленото те ще си купят нови дрехи и учебници. Без да са по-адаптирани от нас към високите превали, по стръмните пътеки те се смеят и припяват, докато ние, мълчаливо напрегнати, концентрирани в мисли, следваме начертаната програма. Те носят багажа ни, многократно по-живи от всеки от нас. Отговорни за конфорта ни, те са готови на жертви, за да сме доволни, щастливи да ни осигурят добър прием в планината. А когато на някой от нас се откъсне от сърцето да подаде манерка с вода на смазания от наклона и товара носач, същият с усмивка и благодарни очи, пестеливо излива няколко глътки в пресъхналото си гърло, без да докосне с устни отвора на чуждата манерка. Урок по етика, който най-често наблюдаваме с почуда.

Без тези носачи ние спираме да сме атлети или герои-покорители на върхове с безгранични тела и силен дух. Завършили поетия ангажимент, тези хора безшумно изчезват в долината, за да продължат работата с ориза и ръжта в полето.

Повечето от нас считат света за свой без да разбират, че са носени от друг свят, за който нямат грижа.

Носачите в Непал са дребни на ръст, с тънки, жилави крака. Имат широки, нервни стъпала с чуствителност, която измерва до милиметър досега със земята. Те стъпват с цялата тежест, добре разпределена между челото, гръбначния стълб и долните крайници. Системата им се движи от кости, не от мускули. Те не са културисти, нямат какво да показват, освен умението си да продължат все едно в какъв терен с товара на челото. Пресичането на снежни преспи е най-трудно. Системата се усуква, губи геометричната си форма, крачките се забавят, времето губи стойност. Движенията им по прецизност са сравними със секачите на скъпоценни камъни. Красотата е в краката, намерили като в танц подходяща стъпка. При тези хора икономията на енергия идва от безпогрешни, ритмични движения в хармония и сливане с терена единствено, което им помага да издържат. Природата им е учител.

Трекове и експедиции с тези хора ме дариха с незабравими моменти.

                                                                   / Канченджунга Химал, Непал /

Шерпите са били първите сериозни носачи в Непал, дошли от Амдо в източен Тибет (шерпа = народ от изток). По-късно качествата им са ги превърнали в планински водачи и организатори, собственици на агенции и лоджове, а напоследък скъпо платени коучове за височинно катерене. Ролята и статуса Шерпа, същевременно фамилно име на някои от тази етническа група, се променя от момента, когато през 1953 година носачът Тензинг стъпва на Еверест. Говори се, че той, а не Хилари, първи е сложил крак на най-високата точка на планетата, подробност скрита в сянката на миналото. Три години преди това, без активната намеса на шерпата-сердар (шеф на носачите) Анг Тарке, френската експедиция на Херцог за Анапурна е щяла да завърши трагично – една от историите за границите на възможното, изпълнени с достоинство, каквито има много. Има и още повече други, свързани с човешки слабости. В планината всичко излиза наяве.

Шерпите, едва двайсетина хиляди по време на първите експедиции, днес са над сто хиляди. Между тях има и много псевдо шерпи, заложили да спечелят с името.

Якът, камилата, магерето също носят на гърбовете си с ненадминати качества….

Межем да свалим шапка също на алпинистите „алпин стайл“ , които с минимум багаж, без подкрепата на носачи, покорят най-високите гиганти в планините.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

На път

                                                                           / Непал /

В Острова на съкровищата Роберт Луис Стивънсън казва: “Не пътувам, за да отида някъде… Просто тръгвам заради самото пътуване. Голямото нещо е да бъдем в движение.”

                                         / Тибет /

По време на път нещата се нагаждат. Човек се адаптира към обстоятелствата, те го променят, а той оставя следи и се прибира различен. Отвъд хоризонта, добили вкус към широки пространства и предизвикателства, откриваме нови качества в себе си и копнежът за нов път вече не ни дава мира. Човекът-номад е вестонодец. Вестите, които носим, отговарят на качествата, които сме развили в себе си. За търсещият дух светът е провокация, стимул да надминем себе си. Добрият обмен с другите събужда творчески елементи, връщаме се обогатени и доволни от себе си.

 

                                       / Аржентина /

„Отивай далеч. Оставай дълго. Задълбочавай. И дано слънцето да изгрява по два пъти преди да заспиваш.“ Неизвестният автор на тази мисъл е винаги на път.

                                         / Пуна се Атакама, Аржентина /

Смисълът на пътуването е човек да се превръща във всичко, все едно къде. Окото да следва светлината, да се учи да лови бягащите моменти. Многословието да се стапя в тишината, натежала от смисъл. Животът и смъртта да се сливат в осъзнатия момент. Пламъчето в гърдите да разгаря вътрешния огън, двигателя на човека-пътник

Ние всички сме винаги НА ПЪТ.

                                                                     / Намибия /

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Страдание

/ Дол По, Непал /

Животът е пълен със страдание и най-страшното е, че свършва.

Уди Алън

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Футбол

Футболен мач в Непал…

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Хималаи

31 ManasluХималаите са както любовта, прекрасни, неизмерими ивинаги различни. Хоризонталният град се превръща във вертикала, забодена в небето. Колкото по-високо, по-необозримо става. Времето се мери в сезони, а вечността става по-разбираема.

10 Thaple la

09 Thaple la През 1998 година ми се отвори възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с редки села и високи пасове, някои от тях граничат с Тибет. С малко късмет е възможно да срещнете номади с якове на път в тази посока. Приискав ви се да кажете „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

13 Longtang Gompa, Tzum

Планината ни прие с приятеля ми шерпа Анг Иалсен – Анджи – повече от всякога могъща и красива. Спяхме под големи скали, понякога намирахме подслон при гостоприемни местни. На места се отклонявахме от пътя, за да си въобразявам, че пионерствам.

         По пътя местен непалец от долина Тцум, която се оказа забранена за туристи, ни просветли, че през десети век от там е минал мъдрецът Миларепа, слязал от Тибет, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно можех да мечтая.

         На същото място на картата имаше отбелязан знак на манастир. Миларепа и манастир звучаха убедително и с Анджи, последвахме непалеца с надежда да се промъкнем в долината без особени проблеми.

         Мисията ни донякъде успя, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязаха и задържаха. Представих се за поклонник на Миларепа, дори по памет цитирах думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което можех да мечтая. В случая бакшишът се оказа по-убедителен от думите и ни разрешиха да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябваше да надмине пет дни, до платото на Тибет и обратно ни бяха необходими поне десет, но откраднатите моменти, както винаги са най-сладки.

         По продължение на долината непалски майстори-будисти от времето на Миларепа бяха изчукали първите свещени мани(1), епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно. Малките заселения, опазени от китайския агресор, бяха запазили тибетския дух и култура.

         В манастира намерихме сърдечен прием, а над главите ни между два облака ни изненада снежнобялата шапка с формата на слон на седем хилядника Ганеш(2). Залезът порозови слона, направи го пурпурно червен, после виолетов, накрая нощта го превърна в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         Тибет ме привличаше като магнит, все едно имах среща, ако не с Буда, поне с Миларепа. В долината открихме още два манастира, посещавани само от царя на Непал. Монасите без много да умуват смениха цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус от нашата, с която нагостиха кокошките си.

         Местен керван ни скъси пътя до желания превал към Тибет, но мисълта за военните не спря да преследва приятеля ми. Отдавна бяхме надсрочили срока за връщане и те не закъсняха да се появят. Информацията ни застигна по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирах сериозно изкълчен глезен, който бинтовах навреме с наложени лековити треви. Трагичниятми вид помогна и сцената завърши с благодарност към спасителите военни, които вече приятелски настроени, ни придружиха до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Бел.а. Ръж, основната храна на населението в Непал.

25 Lama Thendar Sherab Tzum Не искам да правя  историята дълга, но три дни по-късно наистина си изкълчих глезена. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви, през цялото време с усмивка, която не напусна лъчезарното му лице без да изречем повече от десетина думи. Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на слизане се обърнал към Дюрхайм и му казал : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодарих и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите направени в долината Тцум, направих първата си по-сериозна изложба в летището Орли в Париж.

След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме недалеч от разклонението за обиколката на връх Анапурна. На следващия ден по ранна доба ни събуди глъч и бързи стъпки. Пред палатката ни преминаваше проточена редица от мъже, жени и деца. В невероятен вид те напредваха унесени в ритъм, един след друг. Вървяха като сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те бяха извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените лица на тези хора проблясваше надежда. Тя ги водеше напред. Понятието свобода тепърва щеше да добива смисъл.

         Те не поискаха да спрат. Не приеха и храна. Продължиха напред в редица от живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носеха го в сърцата си. Дарамсала ги очакваше с отворени врати.

28 Manaslu

         След тези интензивни преживявания обиколката на Анапурна ни се видя отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не излизаха от главата ми. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не беше за нас. В лоджа[1], където преспахме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче сподели как преди години дедите му пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по билата, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Каква по-добра идея!“, възкликнах радостно.

         Отпратихме носачите с багажа по класическия път, а ние с Анджи възможно най-леки,  по съвета на момчето поехме с храна за три дни по стъпките на дедите. За повече видимост същото момче ни изведе над пояса на горите[3]. Намерихме заслон под удобна скала. Пропукващите въглени от жарта ни приспаха с приятна тръпка за неизвестното, което ни очакваше.

         На сутринта пресни следи от снежен леопард ни изстреляха бързо нагоре. С повдигнат адреналин човек неусетно набира височина, но в един момент пред очите ни се изпречи огромен масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитахме наляво, после надясно, но безуспешно. Това реши втората ни нощувка на това място.

         Изградихме своеобразна карка[4] до шумящ наблизо ручей. Хапнахме скромно. Под небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипеха безброй послания, с които заспахме разтоварени и все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължи да тръгнем на ляво или на дясно. Високо в планината, когато има проблем, човек се мобилизира, прави необходимото и не се нервира. Няколко часа бърз ход не промениха проблема с просеката. Налагаше се да се върнем. Преспахме на същото място. Хоризонтът пред очите ни разкри гърба на Манаслу, този път в различни багри. От лявата ни страна се показа пурпурният край на един от трите Анапурни. Магичната обстановка и красотата на новите подаръци от Природата, за кратко ни помири с тревогата къде се намираме. Сготвихме си една последна супа с малко цампа за енергия. Оставаха ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За отказване не ставаше дума.

         Места лишени от човешко присъствие вибрират различно, неизвестното мобилизира, освен това новото приключение започна да ми се услажда. На мен да, но не на Анджи. Истинският Шерп дава обет да отговаря и да се грижи за този, на който е приел да служи. Вероятно затова физиономията на приятелят ми започна  да добива все по-угрижен вид.

         Тръгнахме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара трябваше да ни очакваше, ниско от другата страна на превала. Анджи нямаше представа колко време човек издържа без храна и тревожен се обърна за помощ към планинските духове, пазители на търсения превал. Събрахме свещени треви, запалихме ги и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, запяхме спасителни мантри.

         Шаманството изглежда ни помогна, защото просека намерихме и след няколко часа с приятеля ми се прегърнахме на търсеното било.

         Радостта ни беше кратка. Пред очите ни се разкри безкраен хоризонт, в долината изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спадна за секунди. В гора без видимост можехме да се лутаме с дни, дори седмици. Освен това, компасът ми, нерегулиран за Азия, добавяше известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказа младежка фантазия. Без да се бавим в излишни умувания, хукнахме максимално бързо надолу да търсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, няколко часа сън в денонощието са напълно достатъчни. С Анджи палехме редовно свещени треви, пяхме мелодични мантри, времето беше стабилно, знаех, че ще се оправим.

        Във вековната, трудно проходима гора от хиляда и една нощ от два дни следвахме приблизителната посока към Покара. Рано сутринта на третия ден неочаквано от изневиделица израснаха две полуголи мъжки фигури, прясно излюпени от средновековието. Те събираха корени от земята и говореха на неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточнихме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябваше да се доберем. Не пожелаха да ни придружат. Дадоха ни само шепа корени, с които вечерта си стъкмихме постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можехме да се сравняваме, предполагам са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосна ръба на Мачапучаре, мистериозен, непокоряем връх с опашка на риба. Гледката зад върховете на дърветата си заслужаваше глада, а за Анджи това беше сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попаднахме на няколко къщи, където ни дадоха храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чиста, непокътна Природа, можех да твърдя, че най-добрият начин човек да открива себе си в един различен свят, е да се загуби.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

13Ang Ialsen

 

Himalaya perdu.

 

 

 

 

 

 

 

 

На горната фотография, загледан в облаците и горите под нас, е моментът, когато разбрах, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намерихме подслон и ни нахраниха, за момент забравих глада и хукнах да снимам тази жена, застанала като мумия. 07 Siklis

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: