Какво ли не е писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и другите, остават в паметта ни за цял живот. После заемаме роли, свързани с изискванията на обществото и започваме да ставаме скептични. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране, с респект към разликата във всеки и без изградена безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци направихме свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се приготвят да атакуват върха, но за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м.. От там ще мога снимам пурпурния залез с планината Тян Шан и двата великани Мустаг Ата и Хан Тенгри зад хоризонта. Да изкача върха би ми отнело възможността да снимам богатата атмосфера и фолклорния свят в долината.

След като се наснимах в долината, една слънчева сутрин тръгнах да се разтъпча нагоре по дължината на шумящия до базовия лагер поток. Увлечен от развихрените води на потока, набрах височина до ледника под върха.  Потокът се превърна в трудна за пресичане река, а от другата му страна, между охрените хребети се мяркаха няколо юрти. Отказах се да продължа, наместих се удобно между два камъка и заслушан в кънтящата симфония на реката, започнах да следя кръженето на местните орли в небето.

Приятно унесен бях заспал и вероятно са ми се присънвали юрти, дим, топъл качамак…, кучета, коне…, както ми се случваше напоследък. Нещо наблизо изтрака и сънят ми сякаш искаше да продължи, защото от другата страна на реката видях разкошен, катранено чер кон, на който изправен като статуя стоеше ездач с пушка.

Махнах му за поздрав. Статуята ми кимна и се раздвижи. Махнах възбудено с  ръка напред назад, с жест да покажа желанието си да пресека реката.  Човекът ми кимна с едва загатната усмивка и пред очите ми се разигра сцена, която в изненадата си, дори не снимах. Конят с  разкошно „па де дьо“ пресече реката с ездач, слят с животното, нарисуван от неизвестен живописец.  Казакът ме приближи, коженият му ботуш се изтегли от стремето, знак да си пъхна крака и да се кача зад него. В танца към отсрещния бряг този път бяхме двама. Скочих на земята, потърсихв бедния си руски думи за благодарност, но слънцето ме заслепи и разбарах, че очилата ми са останали между камъните от другата страна на реката. Показах с пръст очите си и направих знак към брега отвъд. Последва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му беше приятно да сподели изкуството, което носеше в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слезе от коня, той се приведе до земята, улови с два пръста очилата ми и усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завърши, обърнах очилата си към лицето на ездача. Дискретната му усмивка се разшири с едно “спасибо”.  Последва кратко колебание с въпросителен поглед  към наострените високо горе зъбери. Поклатих позитивно глава и кракът на ездача отново излезе от стремето с покана да споделя компанията му в нещо неочаквано хубаво.

Казакът ловец не беше словоохотлив, а моят руски съвсем слаб, но това не ни пречи да се разбираме и да прекараме няколко чудесни моменти заедно. Спряхме  да обядваме пред пещера на около 5000 метра, където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му беше стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстла стара, везана бохча  и сподели с мен домашната си питка със сол и сметана.  Останахме дълго време така, удобно излегнали да съзерцаваме Планината. Дивеч не се появи.

Времето напредна и ловецът усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано предложи да го опитам. На колебанието ми докъде, той ме съпроводи, за да се увери, че се справям, после посочи базовия лагер в ниско в долината и ми каза да не се тревожа, той щял да си прибере коня.

По пътя от изневиделица се появиха големи овчарски кучета, цели вълци, ако не бяха такива. Вдигнах високо краката си над стремената, а Конят, невъзмутимо продължи своя тръст до  лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появи на лицето със същата, едва загатната усмивка. Беше доволен, че ми е доставил удоволствие. Умората от  деня и слизането до лагера не му личаха. Беше разбрал, че обичам коне.

Приятелството му толкова кратко и искрено, остана завинаги в сърцето ми.

Животът е изтъкан от срещи и моменти.