В Париж през месец август преобладават туристите. Част от останалите в града парижани се забавляват на плажове по кейовете на Сена.

В Лондон отказват да пуснат самолети  с химикали, които да задържат дъжда в облаците, както са направили китайците в Пекинг за Олимпийските игри. Било лоша услуга за предградията, където същите облаци по-късно ще излеят съдържанието си заедно с химикалите. Въпрос на етика.

В Париж с откриването на Париплаж по кейовете на Сена, слънцето без външна помощ победи облаците. Пред централното кметство, недалеч от душовете, има инсталиран огромен екран за наблюдаване на Олимпийските игри в Китай. Метереолозите казват, че в края на седмицата облаците ще се върнат и докато англичаните казват, че лошото време им помага да възприемат по-добре доброто, на французите им липсва английския хумор и правят дълги анализи и коментари.

Душове, инсталирани навсякъде, пръскат фини капчици за охлаждане на облечените хора. За посетителите по бански капките са по-едри.

Едни четат, други танцуват или играят на петанг. Повечето се препичат, отдадени на щедрото лятно слънце без да мислят за рак на кожата.

Господинът кани дамата на танц с песента на Жак Брел : “Там, където любовта е цар, ти ще бъдеш царица…”. Какво по-хубаво пожелание!

В многомилионния град колко му трябва на човек  – река, слънце без автомобили, заедно и без стресови ситуации.

Светът, в който живеем до голяма степен е носен на гърба на “други” – хора, които не познаваме. Тези “други” се намират по плантации, заводи, мини, къде ли не – по места, по които не ходим. Те могат да са деца или други онеправдани, платени, за да се нахранят оскъдно.

В Хималаите това са гръбнаците на непознати хора, които носят благата ни, често натежали от излишества.

На път към височинни лагери, в разни трекове мъже, жени и деца носят багаж в уплетени кошове с ремък, пресичащ морните им чела. Маси, столове, съдове, палатки и какви ли не удобства, се изкачват на всякакви височини, за да преживеем на места, където няма нищо. Тези хора носят нашата тежест за по няколко евро на ден. Облечени в стари, износени дрехи, често боси, по джапанки или с прости гуменки, те изминават без да се оплакват всекидневните дълги етапи, уморителни за туриста-пътешественик, планинар или алпинист…  най-често с малка раничка, щеки и фотоапарат в ръцете. Нощем, скътани до огъня, те си делят оскъдна, еднообразна храна, дарена им от земята, на която живеят. Ние, големите пътешественици, взимаме топла баня в палатка с душ, за да се нахраним след това в обширна палатка с вкусни гостби, сготвени специално по наш вкус. Рано сутрин, поемаме глътка топъл чай, кафе или шоколад, предварително поднесени в спалния чувал, и спокойно се упътваме към готовата закуска, която ни очаква в палатката за столова.

Тези „други“ често са селяни от долините, тръгнали да получат по няколко рупи или пък младежи, облекли по липса на екипировка училищните си одежди. Със спечеленото те ще си купят нови дрехи и учебници. Без да са по-адаптирани от нас към високите превали, по стръмните пътеки, те се смеят и припяват, докато ние мълчаливо напрегнати, концентрирани в мисли следваме начертаната програма. Те носят багажа ни и са многократно по-живи от нас. Отговорни за конфорта ни, щастливи да ни осигурят добър прием в планината, те са готови на жертви, за да бъдем доволни. Когато на някой от нас се откъсне от сърцето да подаде манерка с вода на смазания от наклона и товара носач, същият с усмивка и благодарни очи, пестеливо излива няколко глътки в пресъхналото си гърло, без да докосне с устни отвора на чуждата манерка. Урок по етика, който най-често наблюдаваме с почуда.

Без тези носачи ние спираме да сме атлети или герои-покорители на върхове с безгранични тела и силен дух. Завършили поетия ангажимент, тези хора безшумно изчезват в долината, за да продължат работата с ориза и ръжта в полето.

Повечето от нас считат света за свой без да разбират, че са носени от друг свят, за който нямат грижа.

Носачите в Непал са дребни на ръст, с тънки, жилави крака. Имат широки, нервни стъпала с чуствителност, която измерва до милиметър досега със земята. Те стъпват с цялата тежест, добре разпределена между челото, гръбначния стълб и долните крайници. Системата им се движи от кости, не от мускули. Те не са културисти, нямат какво да показват, освен умението си да продължат все едно в какъв терен с товара на челото. Пресичането на снежни преспи е най-трудно. Системата се усуква, губи геометричната си форма, крачките се забавят, времето губи стойност. Движенията им по прецизност са сравними със секачите на скъпоценни камъни. Красотата е в краката, намерили като в танц подходящата стъпка. При тези хора икономията на енергия идва от безпогрешни, ритмични движения в хармония и сливане с терена, което им помага да издържат. Природата им е учител.

Носачите в трекове и експедиции са ме дарявали винаги с незабравими моменти.

                                                                   / Канченджунга Химал, Непал /

Първите сериозни носачи в Непал са шерпи, дошли от Амдо в източен Тибет. Шерпа означава „народ от изток“. Качествата им по-късно са ги превърнали в планински водачи и организатори, собственици на агенции и лоджове, а напоследък в скъпо платени коучове за височинно катерене. Ролята и статуса Шерпа, същевременно фамилно име от тази етническа група, се промени от момента, когато през 1953 година носачът Тензинг стъпи на Еверест. Говори се, че той, а не Хилари, първи е сложил крак на най-високата точка на планетата, подробност останала в сянката на миналото. Три години преди това, без активната намеса на шерпата-сердар (шеф на носачите) Анг Тарке, френската експедиция на Херцог за връх Анапурна е щяла да завърши трагично – една от историите, изпълнени с достойнство, каквито има много, свързани с границата на човешките възможности. Още повече са свързаните с човешки слабости. В планината всичко излиза наяве.

Шерпите, едва двайсетина хиляди по време на първите експедиции, днес са над сто хиляди. Между тях има и много псевдо шерпи, заложили на името, за да спечелят с името.

Якът, камилата, магарето, също имат яки гърбове с ненадминати качества…

Свалям шапка с на алпинистите „алпин стайл“ , които с минимален багаж, без подкрепа на носачи покоряват гигантите във високите планини.

                                                        / вр. Макалу 8481м., Хималаи, Непал /

Правя грешка в блоговете да смесвам фотография с разсъждения. Перото и фотоапарата се дублират в нещо, което всеки може да интерпретира по свой начин.

И все пак, да събудите, когато пред очите ви изгряващото слънце позлатява мраморния масив на осемхилядник, е чудо, което неминуемо добавя към обичта ви към живота. В подобен момент на безвремие,  вечното и настоящето се сливат, ставате малък и голям едновременно.

                                                           / Вихрен и Кутела, Пирин /

Планината ни очарова според вътрешния багаж, с който я покоряваме. Нейната вертикала е величина, присъща за човека. По-високото е по-дълбоко. Бягащата линия на хоризонта разширява визията ни. Небосвода, хоризонта и земята под краката ни сa подарък, които заедно със светлината засилват усета ни към живота.

                                            / вр. Вихрен, Пирин /

В планината, която обичам най-много, в апогея на силните си години , изгубих близък приятел. От този ден животът и смъртта се превърнаха в едно цяло. Истина, позната откакто сме вкусили плода на познанието, която добива стойност едва след преживяване.

                                            / Вакхан коридор, Афганистан /

Планината не реагира на  хорските воли и неволи. Възможно и невъзможно добиват различен смисъл. Тя е в услуга на всички, които си помагат сами да свържат хоризонталата с вертикалата в живота. Живот, в който всеки миг се създава и пресъздава нещо неопределимо, фантастично, държащо ни в напрежение, което ни заставя да напредваме, (дори когато правим глупости).

                                              / гр. Поморие /

„Съпружеската любов размножава човешкия род, приятелската любов го усъвършенства.”

 – Фр. Бейкън, „Опити”

                                              / София /